юли 27, 2011

Машината спира

Машината спира
Едуард М. Форстър
изд. е-Книги






Обемът не е достатъчен дори за "повест", така че спокойно можем да наречем "Машината спира" разказ. Фантастичен и толкова стар, че звучи още по-фантастично. Писан е в самото начало на 20-и век и сигурно разкрива много за света, такъв какъвто е бил преди повече от 100 години. Машините се превръщат в ежеднение, удобството и напредъкът са налице, но... винаги има едно "но".

Бъдещето.
Хората живеят под земята, комуникират помежду си само с видео и аудио връзки (браво на автора за видеоразговорите), отчуждението е добродетел, която стимулира творческия и съзидателен процес. Машината е Бог, среда, законотворец, спасител, защитник, бъдеще и единствена алтернатива. На повърхността изхвърлят само ренегатите, които са прегрешли срещу Машината. Там няма въздух, няма дом, няма живот.
Един любопитен мъж, една шахта, истината.

Лесно ли е да замениш/загубиш всичко човешко за сметка на автоматизирана безметежност?
Разказът може би е предупреждение, въпрос и мрачно опасение. А може би обсебващата технология няма нищо общо и си говорим само за микросвета на всеки от нас.
И всичко това в едно от най-старите sci-fi неща, които съм чел.

Намира се безплатно в електронен формат в e-knigi.net и въпреки че има нужда от лека коректорска намеса, си заслужава времето.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 13/18 - музикално вдъхновение


юли 24, 2011

Фани Мае

Фани Мае, Франк ХърбъртФани Мае
Франк Хърбърт







Всъщност се бях засилил към "Експериментът Досейди", но разбрах, че преди това главният герой се появява в друга книга.
И ето я "Whipping Star" в творчески български превод на заглавието. Не намирам смисъл да прекръстиш цяла книга на един от главните герои, освен ако не ти е адски трудно да преведеш оригинала.

Йори Маккай е извънреден саботьор на БюСаб - организацията, която слага пръти в твърде забързаното колело на цивилизацията, за да не катастрофират всички. Организация с големи правомощия, чиято структура е побрала най-различни същества.
Във Вселена с няколко разумни вида, които се опитват да живеят заедно, всеки трябва да прави компромиси и да внимава с лактите.

Кейлбаните - едни от най-непознатите и странни разумни видове, които навигират пространствените скокове - изчезват един по един, а хората около тях полудяват. Последният кейлбан засяда в сферичното си обиталище на един морски бряг и допуска Маккай при себе си.
Как се общува със същество, което няма физическо присъствие, което вижда четириизмерно и е готово да изпълни докрай договор, който ще унищожи него и всички останали? Няма "тук", няма "умирам", няма "болка".
По този повод - един неслучаен цитат:
Всеки език е своеобразен код, зависим от жизнените ритми на биологическият вид, който го е създал. Ако тези ритми не се усвоят, кодът остава неразбираем.

Голяма част от действието е статично - разговри в стая, кабинет или вътрешността на кейлбана. Въпреки това емоциите са предадени добре и текстът не звучи сухо.
Препоръчва се на сци-фи почитателите.

p.s. корицата няма нищо общо с футбола

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 13/16 - "Точно, защото ми говориш, затова и не ти вярвам."

юли 19, 2011

Тютюн

Тютюн

Димитър Димов








Кой ли не е чел "Тютюн" в училище?
Аз.
И въпреки това дори сега ми е трудно да пиша за книга от "задължителния списък". Чувствам се като преди 15 години, когато отказвах да бъда оценяван според официалния аршин на мастити критици от учебника. Авторът бил искал да каже, че... а дали?
Е, точно пък за тази книга навярно са слъгвали какво е имал предвид Димов, защото десетилетия се е изучавал преправения, преработен вариант.

Книгата има много интересна история.
Оригиналнатат версия е издадена през 1951г. и веднага разбунва духовете. Активисти, идеолози, вестници, творци, критици и организации дискутират "правилността" на творбата. Сбита информация по случая - в Читанка. От там можете и да изтеглите и автентичния текст.
Димов е принуден да пренапише романа, добавяйки повече идеологически размисли и нови партизански сюжетни нишки. Около 250 страница баластра за кефа на партията.
Кому е било необходимо това - не знам. И така текстът си е достатъчно червен по приятен и зарибяващ начин. Да, наистина.
Наскоро излезе книга за историята на романа - Блажев е писал много интересни неща за нея в Книголандия.

Най-ценното в "Тютюн" за мен - разкрит е духът на времето в България преди Втората световна война. Не историята (тя е с много пипала), драмите на героите или стила, а картината на миналото. Това са нравите и животът, които новата власт се опитва да изтрие, потисне и промени в продължение на десетилетия след войната.
Ще се изненадате колко близки са тези хора до днешната действителност. Далавери, подкупи, сребролюбие, секс за пари и удобства, несгоди и сиромашия, безскрупулната власт. Плюс спомени и опасения за войната, която обезценява човешкия живот още повече.
Тогава е сега.
Ако тези дни отидете в Софийска художествена галерия, ще видите, че на някои картини освен манастири се виждат и свидетели на времето, в което са рисувани. На платно от 1941г. наконтени жени крачат покрай приближаващ лъскав трамвай, а костюмирани господа се оглеждат около будка за вестници. Европа. Толкова истинско и съвременно. Няма нищо общо с унифицирания калъп на комунизма. Това са хора, които обичат френските вина и шоколада, които се женят по сметка и развеждат заради балерини, които търсят гешефта и се страхуват от глада.

Героите на "Тютюн":
Ирина - умно и красиво момиче от провинциален град, което учи медицина в София. В началото честолюбива, а впоследствие - метреса и държанка на богаташи, която спи с всеки красив мъж, който се изпречи пред очите й. Изберете си по-точна дума за нея, ако искате, на мен ми е трудно, защото в едни случаи го прави за пари и удобства, а в другите - за кеф. Всичко това я превръща в куха, лишена от желание за живот жена, която не намира смисъл в живота си, но вече не може да се лиши от него. И не че това е грешно и/или лошо, просто контрастът с образа й в началото на книгата нагарча.
Борис Морев - беден младеж, който презира сиромашкото си семейство и ламти за милиони. Готов е да ги преследва с цената на безброй стъпкани глави. Жени се за дъщерята на тютюнев магнат и след смъртта му се превръща в чудовищна машина за пари и власт - хладнокръвен, без емоции, без притеснения и угризения пред кръвта и сълзите. Най-лошото е, че не забогатява, за да угажда на свои слабости и интереси, а за да става все по-могъщ и да има все повече. Пари прим.
Разбирам защо новата власт е захапала такива главни герои. Но нямам желание да чета "правилния" препис на романа, който се появява след това.

Димов пише хубаво и не е многословен, ала множеството герои и случки изискват обем. Най-силен според мен е в описанията на характера и чувствата на хората - нещо, което само авторът може да ти разкаже, бръквайаки надълбоко в измисления от него образ.
От книгата става чудна телевизонна сага, обаче последните серии ще са много тегави. Думата "разруха" се среща на всяка страница.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 3/4 - два тома, много текст