октомври 31, 2009

Натиснете ENTER




Натиснете ENTER
Джон Варли
~30 страници

Възторжения отзив при цонко не ми остава много възможности. Тегля, форматирам, разпечатвам, прочитам бързо.
На български произведение с подобен размер би трябвало да се нарича новела, поне доколкото за мен тази дума съществува някъде между разказа и повестта. На английски си е novella и в тази категория печели куп награди през 85-а и 86-а. Иначе е писана една година по-рано, което е и най-важният фактор за каквото и да е славословене по неин адрес.

Представете си 1984-а година (нашата, не на Оруел) - Sony и Philips представят CD плейър устройствата, Apple пускат първия Macintosh в продажба, появява се 3.5 инчовата дискета, Били Гейтс пласира MS-DOS 3.0, EGA видео стандартът позволява 16 цвята и нечувана резолюция 640 х 350. 1100-доларовата персонална компютърна мечта изглежда така.
И това е най-високата приливна вълна на настъпващото бъдеще, the ultimate масова технология, каймакът на пазара.
В такъв момент Варли пише новела, в която хакер успява да проникне във всички общински, военни и банкови мрежи, да заличи всякакви следи за съществуването си и да открадне куп пари и ценна информация. Охраняващите програми са заобиколени, паролите са разбити и неограничената власт почти се сбъдва.
Сега звучи банално, но светът (пък и литературата) не започват от днес. Преди 25 години идеята си е заслужавала.

Главният герой е остаряващ мъж с епилепсия и лоши спомени от войната. Един ден получава автоматично съобщение от телефонния секретар на съседа си (гореспоменатия хакер) и когато го навестява, открива тялото му с дупка от куршум.
Появява се чаровна азиатка със завидни компютърни умения, ченге от старата школа и незнаен враг. Между интригуващото начало и параноичния финал са се наместили десетки страници с размишления за компютрите и бъдещето им, както и за начина, по който хората ще се възползват от тях.

И това е. Ръбест превод, обичаен сюжет и един голям медал за смелостта да гледаш и описваш бъдещето.
Линк към новелата - в иконоподобната картинка най-горе.

Между другото оригиналното заглавие е Press ENTER [], като това в края би трябвало да наподоби едновремешен курсор в команден ред.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 2/3 - Хюго, Небюла, Локус

октомври 27, 2009

Вълните усмиряват вятъра

Вълните усмиряват вятъра
А. и Б. Стругацки
издателство "Христо Г. Данов"
страници 115
цена неизвестна




Третият роман в осемдесетарското томче е най-кратък, най-интригуващ и най-добър. Изпипана работа.
Причната според мен е в постигнатия чудесен баланс между идейна натовареност и мащабна визия (от една страна) и художествени достойнства, четивност и емоционалност (от друга). Достойнствата на тази балансираност изпъкват още повече на фона на факта, че в по-голямата си част романът е съставен от доклади, донесения, писма и записи на отминали събития. Което би трябвало да е сух и дървен подход, но не и този път. Чете се много леко.
А кой не се радва на интелигентно замислени и умело описани истории?

Максим Камерер вече е старец, седи на шефското място в Комкон-2 и сглобява пъзела на спомените си.
Няколко дни след като представя идеята си за възможната дейност на чужда цивилизация, известен учен е открит мъртъв. В кабинета му няма никакви доказателства, че подобна теза някога е била развивана. Млад служител на Камерер се захваща с разследването и повлиян от недоразвитата теория се опитва да събере доказателства за инвазията. Странни случаи говорят за труднообясним изкуствен подбор, а примката се затяга все повече.
Не знам дали е задължително човек да е чел Обитаемият остров, за да се наслади на тази история. Но Бръмбар в мравуняка май е важна част от цялото, най-малко заради 'синдрома на Сикорски'.

Има книги на Стругацки (пък и не само), в които въпросите са повече от отговорите. Или пък съвсем липсват. Такъв маниер не ми допада; зейналата врата към свободни интерпретации мога да си я отворя сам и без да чета романи. Обичам умни въпроси и умни отговори, с които да се съглася или не.
Искам авторът да тресне тая врата под носа ми и да ме втрещи, а докато разтривам натъртеното, да я отворя сам.
"Вълните усмиряват вятъра" дава отговори. И интригата има хубав финал. Нещо започва и свършва, и от теб зависи колко още ще поумуваш.
Едно предупреждение - читател без поне минимален стаж с фантастични произведения ще види лек зор с докладите в началото.

С две думи - челното място на Хищните вещи на века вече е за двама победители.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 7/8 - своенравен квас

октомври 26, 2009

Те не вярват в приказки

Те не вярват в приказки
Мартин Петков
изд. TerraFantastica
155+ страници
цена 6 лв.




С тази книга се разминавах най-малко три пъти, включително и при запознанството си с автора, когато на него просто не му се намираше авторска бройка под ръка. А имаше немалка чанта/раница, така си мисля; на негово място винаги бих носил в себе си няколко екземпляра.
Горният абзац да се чете като "Мартин Петков пише много умело".

Друг е въпросът дали всеки ще хареса историята и идеите, така поднесената българска действителност, въпросите (понякога без отговори), опасните разклонения, по които могат да тръгнат разсъжденията ви. Няма особени причини всичко това да не ви се понрави, но понякога човек просто има нужда от книга за плажа. Факт.
Тази повест не е такава, не е особено бодряшка, наистина трябва да се чете бавно и да се осмисли. А при осмислянето май се оказва, че разказваческото умение ти допада повече от авторовата позиция.

Да не забравя да спомена - в книгата има две повести. Гореспоменатата + 'Теория на законността...', до която още не съм стигнал. Самият автор си я харесва по-малко от "Те не вярват в приказки", така че се чудя дали да я чета или да потърся всичките му разкази публикувани из вестници, списания, сборници от конкурси и т.н.

Някак постен се получава целият коментар дотук. Незаслужено.
Историята е едновременно емоционална и натоварена идейно. И натоварваща на места. Въпросите са поставени ребром, а тук-там някои ребра изпукват.
Главният герой е адвокат (като създателя си), който след отпуск се сблъсква с привидно абсурден случай - частно училище се възползва от мъртъв нормативен текст, който му дава възможност да осинови учениците си. Родителите скубят коси и се проклинат за подписите, политиците мърморят срещу митичен враг, а представителите на училището изглеждат плашещо спокойни. Самите деца настояват да учат и живеят далече от родителите си. Твърде далече.

И се усеща нечие пристрастие към творчестото на Стругацки. В най-най-добрия смисъл.
(ако сега някой се цупи при споменаването на руска фантастика, да хвърли око на блога след няколко дни)

октомври 13, 2009

Пътешественикът във времето и неговата жена

Пътешественикът във времето и неговата жена
Одри Нифнегър
ИК Бард
479 страници
9.99 лева




Уважаема г-жо Нифнегър,
това всъщност не е истинско писмо до вас, просто се правя на интересен, пък и за разнообразие. Никога няма да го прочетете, но аз все пак ще си го измисля.

Прочетох точно половината от вашата книга. Не е много, но пък не е и малко, защото за тези 240 страници не се случва абсолютно нищо. Аз бях упорит и се доверих на копо, който ми набута книгата в ръцете (той никога не ви е писал писмо, което няма да прочетете), обаче съм разочарован. Това не ви притеснява, знам, по романа вече има филм, който се върти в моловете у нас. Значи сте припечелили добре.

Изключително съм благодарен на българския ви издател, задето не сте в сци-фи колекцията му. Така щяхте да бъдете прочетени от хора със стаж, вкус и претенции в този иначе-толкова-симпатичен жанр, а истинската ви таргет група щеше да подмине потенциалната бластери-мластери история за сметка на Даниел Стийл.
Излиза, че и вие трябва да сте благодарна на издателя си.

Знам, че сте много добре запозната със сюжета на книгата си, но аз искам да щрихирам няколко момента, колкото да съм полезен на хората, които все пак ще ме прочетат.
Хенри пътува във времето, прескача в миналото и бъдещето. Без да иска, без да знае къде точно отива. Просто му прилошава и се оказва гол на друго място, в друго време. Хенри среща малко момиченце, което се оказва бъдещата му съпруга. И така.
Знам, че всичко това трябва да е история за любовта, ‘която не се подчинява на времето и пространството’, да речем. Обаче е скучна, а най-интересните моменти са всъщност безкрайно омръзналите ми подскоци напред-назад във времето. Много експлоатирана тема, повярвайте ми.

Аз всъщност съм романтична натура, г-жо Нифнегър. И мога да си падна по такива истории, защо пък не. Обаче има един проблем – когато чета нещо любовно, мило и романтично, изрази като “седна на втвърдения ми член” и “щедър минет” са леко встрани от темата. (о, да, вторият израз си го бива, поздравления, надявам се, че ви цитирам правилно и не съм си го измислил)
Нехомогенно някак. Е, да, “такъв е животът”, ще кажете вие. Или пък не, няма значение.

Имам няколко въпроса за парадоксите, породени от възможността да срещнеш себе си в миналото, но няма смисъл, защото така или иначе няма да ми отговорите. А на страниците в книгата е обяснено доста постно.
Ще завърша писмото до неподозиращо другарче с нещо положително – в книгата е пълно с писатели, композитори, художници и съпътстващите ги атрибути. Ако самата вие знаете всички тези неща – моите поздравления.

Подпис: не се чете

PS ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 11/20 - халдол & библиотека