април 27, 2009

Изумление и трепет

изумление и трепетИзумление и трепет
Амели Нотомб
ик Колибри
страници 118
цена 6.00




Още една кратка и очарователна книга на Амели Нотомб.
Майсторски сбит текст, който не те лишава от нищо важно. По-стегнат изказ в сравнение с Антихриста, същия интелигентен финал, но без реваншистката усмивка накрая. По-малко диалози отколкото в Хигиена на убиеца (къде ли пък са повече?!), но все така семпли и остроумни.

Главната героиня започва работа в японска компания на възможно най-незначителна длъжност. Докато балансира между влиянието на европейските си корени и непоклатимите японски обичаи, прави много грешки и успява да се сгромоляса дори под абсолютното дъно в служебната йерархия.
Намира си прелестен обект на обожание, около който почвата е комбинация от плаващи пясъци и блато.
Добродушно и без капка злоба или отмъстителност продължава да се старае и да прави ужасни гафове,финиширайки с четка в тоалетните.
Накрая смирено се сбогува с всички и получава признание в 3 реда.

Приятно изнервящите ситуации, в които привидно безобидни действия водят до катаклизми и комичен конфуз, всъщност разкриват много за Япония. Социалният живот е подчинен на непонятни за нас категории, а общуването си има строги правила, така че ако видиш някой да плаче или ако да се изпотиш, си е смъртна обида.
Животът е вкаран в рамки, всеки си знае мястото, традициите са точно това, което бяха.
И въпреки това всичко е много интересно и описанието му не отблъсква. Сигурно заради любопитството и желанието да опознаеш непознатото.

В Япония, разбира се, с изумление и трепет човек трябва да гледа императора.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 17/21 - wc стачка

април 21, 2009

Завладяването на Америка

Завладяването на Америка
Христо Пощаков
ик Аргус
цена 12 лв. (не съм плащал!)
110 от 383 страници




Не е тайна, че не се разбирам с творчеството на Пощаков. Най-вече заради претенциите за качество, което разни привърженици му приписват. Нямам нищо против някой да се изявява, продава и дори награждава, но изстрели като 'българският Шекли' наистина могат да убият някой невинен читател.
Започнах книгата максимално непредубеден, водих си кратки записки на последна страница, прочетох над сто страници и реших да споделя какво мисля по въпроса.

Има едно нещо, което винаги се набива на очи в една книга и много ме е яд, че не знам официалното му име. Аз си го наричам нехомогенност на стила и в общи линии показва, че авторът така и не е успял да хване един коловоз и да закара историята до края му.
Вагоните сменят цвета и формата си, пътниците мутират, гарите пътуват във времето. Дълго време никой не проговаря, изведнъж някой разказва тъп виц. Крайната дестинация е неизвестна. И т.н.

Такъв е случаят и сега: кралят е едновременно пародиен образ, но и класически храбър героичен шаблон.
Има деца и хумор за деца, а в следващия момент дебел чиновник стръвно чука девойка.
Високопарна приказност се редува с тоалетни битовизми.
Фентъзи обстановката се облагородява с подхвърлени хапки техническа информация за машинни детайли и индустриални процеси.
Натуралистичните, кървави батални моменти контрастират на фона на псевдовоенщината (армията готви гозби на цяла страница и спи на открито, защото не и остава време за опъване на палатки?) и инфантилната история като цяло.
Дълги, безобидни диалози за пръднята са последвани от натъпкан в две изречения месец на военни приготовления.
Опити за емоционална дълбочина се трансформират в плоска сърцераздирателност
Ни орел, ни рак, ни щука. И така историята няма облик, а авторът прилича на скучаещ разказвач, който във всеки един момент може да накара главния герой да яде боб против запек или пък да нареди клане на вражеското село.

Така и не мога да преглътна логическите недомислици и въпреки че част от тях могат да минат в графата 'пародия' (с мнооого уговорки), просто няма начин да добиеш нефт преди да си измислил огледалото. Което ме подсеща, че морският кораб имаше огледала за задно виждане... А кралят има лаптоп, който е снабдил с батерии за 10 години. Няма електричество, но има шлосери.

А за какво става дума всъщност: крал Барди, драконът Дзог, магьосникът Горо и Рок живеят в приказен свят, географски подобен на нашия. Били са веднъж на наша земя, в Холивуд, и оттогава мечтаят да се превърнат в местен аналог на Колумб. Организират пътешествие и отплават, за да откриват друг континент.
Имената по-горе не ви ли звучат като Гудо и Агудо от "Тошко Африкански" между другото?

"Завладяването на Америка" е безобидна книга, прилича на посредствена книга-игра. Без дълбочина, без каквато и да е идея. С изтъркани клишета, натрапчиви повторения и наръбен текст. Изпъчена героична претенциозност с гарнитура плоски, нашенски лафове.
Няма дори да споменаваме предговорът, който също е своеобразен литературен връх.

За финал ще цитирам едно изречение, което описва доста добре какво точно четох. И като форма, и като съдържание.
"загадъчното същество Кико, гургилът от неизвестния континуум"

Добре, нека си пише Пощаков. Има фенове. Книгите му се издават в чужбина. На задната корица някакъв испанец казва, че ако се е бил родил в САЩ, щеше да е култов.
Корицата и илюстрациите са на ниво между другото.
Но ако някой ще го хвали, моля нека е с аргументи, касаещи литературните му достойнства. Такива аз досега не съм чул. За сметка на това всички критикуващи биват обявeни за завистници. На какво завиждаме - не е ясно.

И за да не съм толкова добронамерен, ето един коментар на Пощаков в блога Копо, където бурно изразява несъгласието си с критиките. Така де, пикльовци с пикльовци.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 7/20 - киселец

април 16, 2009

Обредът

Обредът
Робърт Паркър
ИК 'Патриков'
191 страници
2-3 лева (на старо)




Някой няма ли да каже най-накрая, че чета Паркър прекалено много? Защото съм си приготвил едно 'ами, бързо го чета и ми е забавен, и лесен за възприемане; и в общи линии си почивам прекрасно с тия книжки'.

Спенсър отново е на улицата, в колата, край смълчани къщи, в опасна компания, на ръба на тигана.
Този път историята започва слабо. С всяка следваща страница нещата обаче се завъртат около все по-сериозни и мръсни теми, което добавя няколко нюанса сериозност в иначе забавните дни на бостънския частен детектив. Като цяло книгата е добра, една от най-добрите на Паркър, които съм чел.

Сюжетът накратко: ученичка бяга от дома и започва да проститурира във Военната Зона. Ядосаният татко не иска и да чува за нея, оплакващата майка обаче наема Спенсър. Той започва да души около няколко ученички, които се продават с плам и чувство за истинско призвание. Следите водят до подозрителен образователен деец, квартално ченге, няколко сводника, проститутки, порно деятели, наркомани - хедонисти и друга паплач.

Горчивият вкус от темата за проблемните деца, които остават завинаги на улицата, се разсейва леко на финала, където на около 3 страници е разположен най-веселият масов бой в историята на криминалните романи. Фактът, че статисти там са голи, доскоро консумирали се един друг, надрусани мъже и жени, само подсилва усмивките.
Самоирония, стегнат стил и Хоук за подкрепа. Предостатъчно.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКАЛА: 23/32 - харвардска подкрепа

другите от това тесто:
Дългът към отмъщението
Седем честни бандити
Версия Торнадо

април 10, 2009

Тайнствата на стената

тайнствата на стенатаТайнствата на стената (Kingdoms of the wall)
Робърт Силвърбърг
ик 'Сталкер-1993'
страници: 382
цена: 4 лв. на старо




Книгата е издадена през далечната 1993 година. Как са успели да я купят, преведат и пуснат на пазара броени месеци след дебюта и в САЩ, остава загадка. Някакъв български демократичен финт, навярно.

И тук, както в Книгата на черепите, историята е изградена върху пътешествието на група поклонници към непознатото, мистичното и бленуваното.
Важен е пътят. Накрая има истина, за която не всички са готови.

Тук пилигримите обаче са странни същества, живеещи на чужда планета, сред влагата и топлината в подножието на гигантска планина. Ежегодно селището изпраща няколко десетки млади мъже и жени (в обичайното си състояние са безполови), които се отправят към върха на стената, където живеят боговете.

Сюжетът не е много уникален, а развръзката не изненадва. Но начинът, по който е описаното пътуването на способните на трансформация същества, е повече от майсторски.
Плътен стил, но красив, на място и достъпен. Не натежава на нито едно място, въпреки че е детайлен и много образен.

Главният герой, който е водач на групата и разказва в първо лице, като че ли не търпи кой знае какво развитие; промяната е в средата и странните Кралства по пътя, както и в реакциите на спътниците му.
Младежкият плам и вяра не отстъпват на излишни терзания и колебливи помисли. Напред и нагоре, с вяра и желание. Въпреки непосилните условия, въпреки трудностите.
Боговете са мъртви, да живеят боговете.

Пътуването към страшната истина всъщност е пътуване към себе си, към разбирането и опознаването.
И ако най-лесният извод е, че трябва да си скъсаш задника от катерене, за да я разбереш и приемеш, аз нямам никакви проблеми с него.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 17/20 - Огън на Промяната

април 04, 2009

Навье

"Навье"
Ивайло Иванов
63 страници





В опитите си да разнообразя начина, по който коментирам текстове тук, реших да се възползвам от познанството си с автора и набързо да скалъпим едно интервю.
Той (авторът) пита мен (читателят) каквото си иска. След като съм прочел повестта, разбира се.

Целодневната мейл кореспонденция изглежда така (цензурирана и олекотена версия):

Той: Беше ли чувал преди, че навлек всъшност е зъл дух, персонаж от българския фолклор?
Аз: Не, никога. Навлек за мен винаги е означавало досадник, неканен човек. Което не му пречи да е зъл дух, мор и чума, да. Чувствам се ограмотен.

Той: Как ти се струва творбата в сравнение с други подобни творби, базирани на българския фолклор и митология. Повиши ли интереса ти към жанра, или наопаки - разочарова те. А към фолклора въобще?
Аз: Честно казано, не съм върл привърженик на българските фолклорно-исторически фантастични писания. Не ми се четат суперменски разкази с реваншистки настроени фолк елементи. Не че съм чел точно такива неща, хм. Бърз пример: с таласъмските сборници се справям бавно. Относно (под)жанра - любопитен съм. Доколко такава фантастична среда ми допада и, разбира се, как я карат хората, които пишат подобни неща. Все по-добре се справят.

Той: Колко ти е близка/чужда тази действителност, която се пресъздава в Навье? Смяташ ли, че е автенчина, интересна, романтична?
Аз: Близка ми е по особен, сантиментален начин. Като спомен за отминало приказно време, в който обаче образите не са скопени черно-бели герои.

Той: Как преценяваш повестта спрямо други произведения от същия автор, които си чел? Различна ли е и как? Ако не - защо? Смяташ ли че този жанр и тематика са най-удачни за автора или обратно? Мотивирай се.
Аз: Абе, ти като в лексикон ми говориш и за себе си в трето лице, ще ме скъсаш. Правилният въпрос е: Я кажи, тази повест как я усещаш в сравнение с другите мои? Различава ли се (освен, че е по-добра)? И си признай - това ли е моя жанр или не?
Отговор: Това е най-доброто, което съм ти чел. Говоря за разказваческо умение - чете се лесно, интересно. Образите са много плътни и запомнящи се. Умело разказана, с умна развръзка, със силни герои. Какво повече? Мен ако питаш - продължавай. Най-малко с продължението.

Той: Какво ядеше докато чете повестта?
Аз: Мусака и ябълка. Разказът го прочетох между обедното хапване и следобедната закуска, на един дъх. На една хапка, един вид. Най-умело разказаната ти история досега.

Той:
Завършена ли е повестта, или има отчайваща нужда от продължение?
Аз: Повестта има завършек. В момента, в който "забравих-и-името" отведе навлека, за да го обикне и усмири, всичко си беше на мястото. След това обаче ти си се изкушил и си започнал да пишеш какво става със Зайрян впоследствие. И след визията на съвременна София и хлапето в парка, трябва да пишеш още. Няма начин просто.

Той: Смяташ ли, че има нужда от множество бележки под линия за да бъде разбрана? Например - класическата представа за змеят (космически медиатор между битовото и трансцеденталното) не случайно играе роля на тиранин, който контролира цялата магическа сила на земята. Много читатели вероятно не биха разбрали защо на финала той помага на този който го низвергна...
Аз: От бележки под линия няма нужда. Не и ако се чете от българи. Не че ние знаем повече, просто ще се намерят хора, които ще мрънкат "Какво ми говори тоя за змейове, да не съм от Швейцария". И така.

Той: На кои читатели би препоръчал произведението и на кои не би?
Аз: E, тук е сложно. Ще го препоръчам на всички, които биха чели непредубедено повест в този жанр, както и такива, които нямат особен интерес, но са склонни да ми се доверят, че си заслужава.

Това беше. Спестих си няколко въпроса, но и така се усеща желанието на Ивайло да изпипа нещата, да разбере кое и как се е получило, а което не се е - защо и поради какви причини.
Така и не съм чел целия сборник, не мога да дам и линк (засега) за повестта.
Ако ми повярвате, че са се появили няколко десетки добре написани страници, в които става дума за България преди няколко века, група вещери и изчезваща магия, намерете начин да се снабдите с текста.