юни 25, 2006

Чудовищна команда



Чудовищна команда
Тери Пратчет
ИК "Вузев"
цена: 7 левчета





Ще го напиша много бавно:

За мен Тери Пратчет е най-великият жив писател, чийто текст се е изпречквал пред очите ми през последните 25 години.

Най-великият. Абсолютно.
Ако напиша още нещо за него като автор, ще скапя хубавия момент.
Добре де, само това:
Тоя тип е гений. Точка.

Обаче не знам как се казват 'няколко думи' за книга на Пратчет. Аз май не мога.
Затова, хора, идете и си купете тая книжка. И всички останали от Света на Диска.

А това винаги съм искал да го напиша:
ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 1/1 Пратчет

юни 13, 2006

Тортила Флет


Тортила Флет (Tortilla Flat)
Джон Стайнбек
НАРОДНА КУЛТУРА - 1983 г.
цена не се вижда




Това е историята на Дани, приятелите на Дани и къщата на Дани. Тая история разказва как тия три неща станаха едно, така че, ако в Тортила Флет заговорите за къщата на Дани, никой не ще мисли, че имате предвид само дървената постройка, отдавна измазана с вар и обрасла в листата на древната, неподрязана кастилска роза.
из Предговора


На рафтовете у дома томовете на Стайнбек стояха редом с останалите харесвани от нашите "по-сериозни" автори - Ъруин Шоу, Хемингуей и Ремарк. "Нашите" са родителските тела, нали. Имаше и Цвайг, но неговото присъствие там е било по-скоро дизайнерска хрумка; не мисля, че го тачеха кой знае колко, но може и да греша. Важното е, че си пасваше с другите над телевизора.
Много пъти съм ровил в тия книги, чоплил съм тук-там и сега не знам със сигурност какво точно съм чел. Нито пък от кой автор. Не съм харесал някой от тях дотолкова, че да изчета всичките му писания.
Това обаче ще се промени, защото започвам бавна и упорита атака по отношение на Стайнбек. Като имам време, де. Затова е бавна.

Дадоха ми да чета "Тортила Флет" и като взех томчето (което не е никак дребно и съдържа и други по-къси неща, както и откъси от по-големи), се сетих че я имам. Не лично, но все тая - книгите в нашата рода ги ценя само аз и с чиста съвест им лепя етикети за притежание. Най-хубавите тайно подпечатвам, о да.

"Тортила Флет" ми хареса.
Най-вече стила.
Историята ми се стори прекалено накъсана, съставена от отделни случки и някак съкратена. Много ми напомни за "Белю Пушилката" на Джек Лондон, само че там нещата бяха по-взаимосвързани. Книгата била замислена от Стайнбек като леко четиво, което пишел за забава. Непретенциозно така. Въпреки това аз си мисля, че тая накъсаност е в резултат на редакторско кастрене. Споменава се, че книгата е излизала два пъти в България - един път през 60-те и втори път - със значителни редакторски поправки - през 83-а година. Значителни редакторски, мда.
Авторът сам обяснява, че цялата история е базирана на легендата за крал Артър/Артур, само че аз не си падам по тая история, не я помня и съответно не открих аналогии с нея. Но щом човека казва, значи има. Според собствените му думи в писмо до една собственичка на литературно бюро, всеки би трябвало да разпознае структурата на легендата и героите - Ланселот, Галахад и прочие.

Иначе в книгата няма никакви рицари. Става дума за група приятели, които пият, пеят и се веселят заедно. Харесва ми атмосферата и начина, по който е описана. Безгрижието, приятелството, другарските сбивания, диалозите, хлапашките хрумки. Като чета, ми се ще да взема галон винце, да се излегна на сянка и да чакам утрешния ден. С приятели обаче.
Финалът е малко тъжен и много истински. Наистина хубава книга.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 9/12, с вкус на вино и живот

юни 02, 2006

Сол

Сол (Salt)
Адам Робъртс
ИК "ИнфоДАР"
цена: точно 10





На задната корица пише, че това е разказ за две колонии, заселили нова планета, и за различията помежду им, довели до трагедия с библейски мащаби.

Гарантирам ви, че колониите са поне десет и войната между някои от тях е интересна и запомняща се, с партизански привкус.
Но за колонизацията са прави.
Планетата се казва Сол и наистина става дума за натрий и хлор. Повърхността и представлява солна пустиня и няколко малки солени морета. Въздухът е порядъчно отровен, фауна липсва, а флората има само шепа издръжливи представители. Историята за пътуването, заселването и случилото се след това се води от представители на две от общностите.

Петжа (това е мъжко име) е от Алс и, казвам ви, това са хипитата на бъдещето (само дето на алсианите им се работи). В общността им думите 'мой' и 'притежавам' нямат значение. Сексът не е табу и в определен момент разговорът винаги опира до "Харесва ми как си разрошила косата си, искаш ли да правим секс?" Отговорът винаги е непринуден и често положителен, та нещата изглеждат много естествени. Децата се гледат само и единствено от майките си, които сами преценяват дали искат да родят, къде да го направят, как да ги възпитат. Няма официална власт, няма йерархия, няма установени закони. Кой какво ще работи, се определя от компютърна програма, която разпределя задълженията. Но и това не е задължително, само дето може да изядеш пердах, ако със своето бездействието си навредил някому. Абсолютна свобода. Комунална така.
Стилът на Петжа е живописен и поетичен на моменти. Но в никакъв случай розов. ("Някои от частите се бяха стопили и се бяха превърнали в чудновати форми, дело на сляпата случайност, но въпреки това на мен ми се сториха изящни - красиви и бременни със смърт."))

Барлей пък е Важната Клечка в Сенаар. Представете си общество с много закони, които всеки спазва стриктно. Включително Закона За Слуховете. Добавете мощна военна структура, която е в основата на цялото управление. Сега залепете за фон парадиране с вярата в Бог, който иска от вас да завалдеете звездите и да накарате всички да Го почитат. Ето това са Сенаарците.
Барлей описва случките като разказ за минали години, с описания и анализи на решенията, които е взел. На места прекалено ораторско, помпозно и надуто. С мисъл да е близо до народа. Но човека е Президент и може да пише момоарите си както пожелае. (Нашата нация е най-силната и най-гордата, тя е могъщата дясна ръка, с която Господ ще оформи Своя нов свят. )

Тези два модела са толкова различни и немислимо крайни, че на човек още в началото му става ясно до какво ще се стигне. Не ми се иска да навлизам в подробности, за да не развалям удоволствието на тези, които не са чели книгата, но е ясно, че едните нападат другите. Поводът е банален - случка, която едните смятат за основателна причина, а другите отхвърлят.
Това не е война в истинския смисъл на думата, тъй като хората на Сол са малко. Заети са основно с тераформиране и оцеляване. Но военната върхушка на Сенаар удивително напомня ония военни на Дъглас Адамс в "Ресторант на края на Вселената", които обявиха война на несъществуващия враг от другия континент, просто защото това им е работата. На всичкото отгоре още с кацането на планетата се създаде телевизия, която сключи договор за филм за храбрия им ръководител Барлей! Само дето не акцентираха на самотата и гуменото му пате!!!

Идеологическите нападки межди Алс и Сенаар са логични и човек усеща, че подобни крайни модели не съществуват. Петжа се убеди, че думите 'притежавам' и 'мой' в определени случаи придават смисъл на действията и че понякога е нужно хората да бъдат управлявани.
Барлей пък накрая леко полудя, твърдо убеден в Божествената си мисия, което не доказва, че се е променил, но със сигурност е поука за младите диктатори.
Една дипломатката от Сенаар обаче, прекарвайки няколко седмици с Петжа, продължи да говори , но не и да мисли по същия начин. Или пък винаги е мислила различно, но се е страхувала да изрече мислите си. А-ла тоталитарно. За нея имаще бонус - бърз акт с алсианеца, който той прие нормално като изгрева и залеза, а тя - като безплатно изнасилване. Последните тридесетина страници са неин разказ, малко поразмазан и неясен за мен. Може би защото довършвах книгата в състояние на неделен махмурлук. Асимилирах го (нейния разказ, а не махмурлука) като реверанс към сенаарците, които дотогава човек можеше единствено да съжалява, задето са толкова безумно праволинейни. Явно нещата опират до човека, да.

За научно-фантастичинте идеи май няма какво да кажа, тъй като не мога да преценя доколко са абсурдни и доколко - страхотни. Истината е, че са оригинални и някак приложно-реалистични и на човек му се иска да не са пълна глупост.

Книгата си заслужава парите.
Черешката в мелбата на моя обективизъм ще бъде оценката, която смятам да въведа за идните поколения, а именно:

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА - 16/20, солено-горчива