Вила "Инкогнито"

Вила "Инкогнито"

Том Робинс
ИК Обсидиан
285 страници
8 лева




Този Том Робинс се оказа неочаквано добър и това ме накара да се чудя защо не съм го чел досега. Подозрително, подозрително.
Добре, може да не съм се возил на едно от най-щурите, шарени и странни влакчета на света, но въобще да не съм чувал за него?

Започваме с тануки. И Тануки. Разлика има и няма. Тануки идва на земята, ползвайки гигантския си скротум като парашут, започва да краде саке и да се сношава с жените. Много сериозно и ненаситно. Саке и жени. Просто е създаден за това.
После всичко се завърта около трима американски войници, които след войната във Виетнам остават в Лаос, някъде високо в планините, на място, което им дава всичко, от което се нуждаят. Официално са безследно изчезнали. От около 30 години.
За да стигнеш до вила 'Инкогнито', ти трябва хеликоптер или въжеиграч. Всичко останало е бездна.

И се втурваме. Покрай хиляди неща, луда мозайка, която се размазва, докато си във влакчето.
Фарс. Факт.
Секс, политика, религия, традиции, семейство, морал, наркотици, мистика, философия - има от всичко. Има и много Азия.
Имате шантава братовчедка, която мисли, че сатанинските секти са сладурски и отвлечените от тях се крият в имението на Хефнър? И тя е вътре.

Ако беше музикант, Робинс щеше да е рок звезда. Да се присмива на правителството си, да проповядва идеи, които карат хората да слушат в захлас, да говори открито за секс и удоволствие, за красота и пиене до зори след нечия смърт. Около него щеше да има жени и мъже и мъжете също ще са доволни, защото той не може да има всички жени, които го желаят. Пък и сигурно е пиян.
Този абзац стана малко съмнителен.

Да не забравя стила. Наситен, различен, забавен, значим.
Да, исках да отбелязвам култовите изречения, но забравих. Забравих ги и тях. За ваше съжаление.

Айде сега някой да ми се присмее, че не съм чел другите две издадени у нас книги на Том Робинс.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 56/61 - Елвисист с пейджър

ps - корицата и моят блог могат да ви откажат. бъдете силни. прочетете. и после голямото мерси.

Човекът във водата

Човекът във водата
Робърт Шекли
ИК Мириам - София (Абагар Холдинг?)
цена 5
страници 191




Преди години прочетох в увода към един сборник с разкази на Шекли, че ако искаш да видиш този автор по най-истинския начин, трябва да прочетеш "Човекът във водата".
Малка, нефантастична книга. Позабравена и в САЩ, непреиздавана, филмирана преди повече от 40 години в нещо, чийто сценарий е далече от истината.

Видях Робърт Шекли на Еврокон 2004 в Пловдив - остарял и някак тъжен човек, поуморен. Ако сте чели негови разкази, ще усетите контраста. И се попитах дали всички хора, които умеят да забавляват, са такива. Или стават такива с времето, докато пръскат веселие наоколо.
След година Шекли почина, а аз се почувствах най-тъпия пич на света, защото така и не успях да взема автограф на една от любимите ми книги - "Недокоснат от човешки ръце".

"Човекът във водата" не прилича на другите му неща. Няма усмихнати експлозии. Няма леки фойерверки. Никой не отваря консерва с пергел.
Вярвам, че това е истинския Шекли.
Интересното обаче е, че книгата е писана през 1962. Long time ago.

Един човек е заседнал на о-в Свети Тома и се опитва да се върне в Ню Йорк, откъдето да вземе пари за собствена яхта. На този остров хората с яхти са различни. Без значение каква е - малка или голяма, скъпа или счупена. Яхтата е символ, за който си заслужава да направиш много неща, защото всъщност ги правиш за себе си и за живота, който винаги си искал.
На какво си готов за този живот? Риск? Убийство?
Спомените се изкривяват, виждаш себе си по друг начин, искаш да си друг, да започнеш отначало, сега. Искаш да си някой, да си бил някой.
И като в книга на Хемингуей този човек се бори със себе си и врага в морето на повече от сто страници. С човека във водата, със съвестта си, с мечтите, с условията, с поражението.

Четох книгата на странни места. С удоволствие.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 33/40 - капитан

Хигиена на убиеца

Хигиена на убиеца
Амели Нотомб
изд. Колибри
181 стр.
8 лева




Тази е по-различна от 'Антихриста', доста по-различна. Първата ѝ книга.

Възрастен писател, Нобелов лауреат, разбира, че е смъртно болен от рядко заболяване с вълнуващо име. Самият той се казва Претекстат Так. Съгласява се да приеме в дома си няколко журналисти, на чиито въпроси да отговoри.
И се започва. Диалози, диалози, диалози. Основно. 99.5% от целия текст.

Безкрайно заяждане, елегантни, но жегващи финтове, обиди, поучаване, унизение, пренебрежение, насмешка. Постоянно.
Първите няколко журналисти излизат от стаята на стареца тотално победени, смачкани, повръщащи.
А после влиза една жена и разговорът става много по-интересен, равностоен, разкриващ. Всичко свършва с нещо извратено, което звучи приемливо. Затова е още по-извратено.

През цялото време си представях възрастният, дебел, гладък Претекстат Так като течен метал, някакво криво, променящо формата си огледало, в което интервюиращите се сблъскват. Посоката на разговора постоянно се променя, металът се разлива, показва нещо друго, грубо, безцеремонно, категорично, неудобно, истинско.
На места е трудно. На други има страшно хубави неща.
Силнo e, предупреждавам.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 33/40 - хрущяли

Ако импресионистите бяха зъболекари

Ако импресионистите бяха зъболекари
Уди Алън
КК Труд
246 страници
11,99 лева
(включва сборниците 'Квит сме' и 'Без перушина')



Защо не съм го чел досега?
Защо никой не ми беше казал за Уди Алън?

Гледал съм откъси от негови филми; чел съм интервю с него, което не помня.
Но се поправих. И в момента се чудя как точно да ви обясня, че е добре и вие да направите същото, ако случайно не сте чели тези.. мм, кратки, пъстри, избуяващи във всички посоки думи. Умни, смешни, (само)иронични, цветни, абсурдни, провокативни, неподражаеми.

Единият вариант е да препиша дословно 97% от текста и да се опитам да го замаскирам като цитати, но (първо) ще е трудоемко и (второ) тези от "Труд' са малко пиперливи по отношение на авторското право, та ще е проблем.
Другият е да цитирам избирателно, което означава, че със сигурност ще пропусна ценни моменти. Защото фойерверките са неповторими, десетки, стотици, разцъфват иззад всеки ъгъл, неочаквано, забавно, изумително.
И аз се смях с глас много пъти, препрочитах някои неща, а после се смях пак.

Няколко цитата, напълно случайни: (разгръщам и преписвам, лесно е)
Скарахме се и тя пак започна да ме навива да имаме деца. Слава Богу, убедих я, че ще са прекално невръстни.
След нашествието на съюзниците, косата на Хитлер стана суха и разчорлена. Това се дължеше, от една страна, на бойните успехи на съюзниците, а, от друга, на съветите на Гьобелс, който му втълпи да я мие всеки ден.
Всеки от нас посвоему може да разпознае престъпниците. Те се отличават по големите си копчета за ръкавели и по това, че не спират да се хранят, ако върху главата на човека до тях се стовари наковалня.
Главният проблем при смъртта е страхът, че може да няма задгробен живот - изключително депресираща мисъл, особено за онези, които са си направили труда преди това да се избръснат.
Дорис: Но без Бог Вселената е лишена от смисъл. Животът е лишен от смисъл. Ние сме лишени от смисъл. (Напрегната пауза.) Изведнъж ми се прищя някой да ме опъне.

Това са само няколко капки в морето. Свалете си обувките и скачайте смело.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 17/19 - със свещник

Антихриста

Антихриста
Амели Нотомб
ИК 'Колибри'
цена 7 лева
98 страници




Късен петъчен следобед (страхотен петък), книжарницата някак се оказва на пътя ми, преценям витрината с поглед. Бързо хрумване, следват няколко усмихнати мисли и доволно се отдалечавам с книга в ръка. Импулсивна работа.

Книгата не е голяма. Хубаво е да четеш някой, който успява да каже разни неща с малко думи, но точни и на място. И ясни. Без залъгалки, раздут обем и излишни лупинги. Много естествен израз, така мисля аз. И не смееш да спускаш погледа по диагонал, защото текста не е голям и някак знаеш, че нещата вътре са ценни.

Шестнайсет годишната Бланш е нещо, което всеки от нас е бил. В различно време, в различна степен. Не толкова осъзнато, не толкова ясно, не с такъв точен поглед. Не така мъчно и изнервящо на моменти. И без щастлив край, може би, уви.
Да, момиче. В книгата става дума за две момичета и комплект родители. А аз разбрах всичко. Почти всичко. Ако съм пропуснал нещо типично женско - е, извинете, имам си оправдание.

Бланш се сблъсква с онова, което не е и може би иска да бъде. Участва неволно в нещо като съревнование, чията садистичност (детска, женска?) ми въздейства и ме ядосва, и чиято интимност разбирам и уважавам. И онова "да имаш или да бъдеш" застава пред теб, без дори да си чел Фром.
Разни първични усещания са уловени ловко, описани с няколко изречения и оставени на мира. Без претенции. На фона на хубава история, обикновена, но не много, която бързо те води към още хубави изречения и един умен финал, на който аз се усмихнах доволно.

Ако сте в настроение за спомени по онези години, чиито белези често си личат - препоръчвам. Ако не сте, бъдете спокойни. Все някога ще бъдете.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 17/20 - бийте Франсоа и Мишел, после се извинете

Врата към лятото

Врата към лятото
Робърт Хайнлайн
ИК Офир
цена 299 лв.
страници 243




Ето нещо старо и отлежало, с ретро блясък под праха. И със страхотно заглавие, нали?
Не съм чел много книги на Хайнлайн, но тази е различна. По-лека и забавна, с повече настроение. И без амбицията да е пътеводна светлина за феновете на твърдата научна фантастика.

Дан Дейвис е инженер, който изобретява домакински уреди. Симпатичен образ, свеж и забавен, но пълен тъпанар, когато става дума за любов. Любимата му го премята, използва част от подарените и акции за един вътрешнофирмен преврат, жени се за съдружника му, двамата крадат всички патенти и нашият герой бива тотално прецакан. По един симпатичен и вехт начин, който включва много заслепено от любов мислене и доста корпоративно право - прехвърлят се дялове, акции, завещават се патенти, подправят се документи.
Дан има котка и въпреки, че не харесвам тия животни, усещам, че Хайнлайн разбира от тях. Покрай него и Дан Дейвис.
После Дан предприема Дългото Спане и се събужда през 2000 година, за да открие един различен свят, в който дори не мисли за отмъщение. В последствие има още любов, пътуване във времето и хепи енд, за който си мечтаех от петдесет страници.

Интересно е да се отбележи, че има попадения в прогнозите за края (началото?) на века. Не е лесно да пишеш за 2000-та година през 1957, нали? Отпадналият златен стандарт; изкуствено зачеваните бебета; една машина, която наподобява днешния cad софтуер; сайбърнет. Не е познал за срочните брачни договори (за съжаление) и за няколкодневната ядрена война (за щастие).

Сигурно преди половин век книгата е звучала визионерски, но днес сума неща са наивни и умиляващо забавни. Няма начин. Въпреки това я прочетох бързо и с удоволствие. Ако ви се чете нещо фантастично от 'онези години', пробвайте.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 7/10 - Денвър!

Книга за изгубените неща

Книга за изгубените неща
Джон Конъли
ИК Прозорец
9.80 лева
350 страници




Тази ми я препоръчаха. Като фентъзи, но не точно.
На предната корица някой сравнява други книги на Конъли (този не е онзи Конъли) с "Мълчанието на агнетата" и аз се прецаках, очаквайки нещо като фентъзи, обаче по-необичайно и оригинално; някаква чудна смес. Не че се доверявам на всяка рекламка, която твърди, че някой е задминал тоя или оня. Просто ми харесва да вярвам, че книгата, която започвам, е страхотна и си заслужава. Всеки път.

Тази е от любимия ми тип 'фентъзи-ментъзи'. Момче губи майка си, ревнува от новата съпруга на баща си и от нейното дете. Попада в приказен свят, в който Дърварят и Воинът са добри, а Гърбавият, Вълците и Звярът - лоши. Сблъсква се с трудности, отървава се на косъм с находчивост и храброст. Побеждава, учи се да разпознава истинското от лъжата, приятелите от враговете. Възмъжава.
И всичко това - в преизказно наклонение. Сещате се, като във всяка приказка - героят живял, заспал, победил (изкуших се да пиша за тази книга по същия начин, обаче щеше да е изморително, а пък и да изглежда сякаш съм много впечатлен).
В добавка частите на изречението са така подредени (неясно от автор или преводач), че разместения словоред отделеч навява за вехти истории, едновремешен изказ и приказност. Нещо като:
За приказност навява словореда, така написан от автора или от преводача.
Хубаво, де. Въпрос на вкус.

Историята започва тъжно и на мрачните краски са отделени около петдесет страници. После нещата се случват по-бързо и по-шаблонно. Доколко мога да се оплаквам от изтърканост в история, изградена в голяма степен от всеизвестни приказки, е спорно. Но със сигурност не е кой знае колко интересно. Дори когато седем джуджета говорят за правата на пролетариата и против капитализма и Снежанка.

Накрая нещата са малко по-интересни и въпреки това не много оригинални. Развръзката е оперирана с бели конци, аз се насилих да не им обръщам внимание, но не успях. Става ясно какво правят всички тези приказки в историята, доброто побеждава (всичко си има цена обаче; разбира се), а краят не е много хепи, защото авторът се е постарал да ни разкаже на 2-3 страници какво се случват с момчето, което премина през толкова изпитания. А именно - крачи в живота като всички останали, остарява и умира. Тези три страници ги бива, навяват за носталгия и сантименти по оня суров, истински начин.

Може би ако бях прочел книгата преди 15 години, щях да я харесам. Нямаше да се подразня на наивните внушения, на нещата, които вече съм чел и сега са ми безинтересни. Но ако вие сте на 12-13 или пък детето ви е на толкова - няма да е зле да хвърлите едно око. Защото има възраст, когато са нужни Добри и Лоши герои, банални истини и повърхностна лукавост, усещането за промяна и чувството за загуба.

ОЦЕНКА ПООРАНЖЕВАТА СКаЛА: 13/20 - имало ли е едно време