януари 26, 2009

Голото слънце

Голото слънце
Айзък Азимов
издателство Христо Г. Данов
224 страници
1.42 лв през 1984 / 2 лв. на старо сега




Нямаше да е лошо да имам по-ясни спомени за "Стоманените пещери" на Азимов. Защото сега са толкова размазани, че се чудя дали въобще съм я чел. А би било хубаво да съм я чел, защото "Голото слънце" е нейно продължение.
Напълно самостоятелна, умна и интересна книга. Но хронологически развиваща същия свят и герои.

Сюжетът, закачен на стената с няколко пирона:
Хората са разделени на Земляни и Космолити (Earthmen и Spacers в оригинал), едните са предците, закотвени на Земята в незавидно положение, а другите - властващи в космоса наследници, които презират корените си. Около тях щъкат позитронни роботи, подчиняващи се на трите закона на роботиката.
Илайджа Бейли е поканен/принуден да стане първият землянин, допуснат до друга планета, където трябва да разследва убийство, подпомаган от своя стар познаник Р. Данил Оливо (Р = робот).
Въпросната Солария е нещо като луксозна вила зона, превърнала се в място за постоянно пребиваване. На планетата всеки живее сам, контактува с останалите единствено с видеовръзка и се гнуси от живия контакт. Абсолютно стерилно общество без стадно чувство, което се е посветило изцяло на производството на роботи и, както става ясно, някои аспекти на неведомите заобиколни пътища при тълкуването на заповедите.

Звучи като кримка и от една страна наистина е така. Симпатична мистерия в добрия стар стил на детективския роман, в който прозорливият инспектор разпитва всички, сглобява парчетата, избягва смъртния капан и разобличава убиеца.
От друга страна обаче, тук отново има точна доза социология, политика, психология. И ми докарва киселини от желание да прочета всичко Азимово.

Различията на соларианското общество не бодат очите, защото от другата страна е инспектор Бейли, нещо като идеален агорафоб. Той живее на Земята, под куполите, в стоманените пещери. И всяко късче небе е изпитание.
По този начин светът не изглежда пресилено абсурден ("дай сега да пратим един нормален на планета, където не могат да се дишат, буквално") и каквото е имало за казване, се е чуло. Аз лично се изненадах при мисълта колко логически и морални дилеми могат да изпопадат при изтупването на прашасалите три закона.

Азимов пише много, много стегнато. И много, много умно.
И не натрапва нищо, не иска да плачеш на тъжните сцени, да се чувстваш по-хуманен, по-висок или по-тъп, отколкото си (ако обаче се чувствате несправедливо неинформиран за света, който населявате, това в началото е за вас, пак от дядо ви Азимов).
Този нечовек е написал повече от 450 книги. И всяка една, която съм чел, е била стопроцентов page turner, извинявам се за чуждицата (ще рече, яде се бързо и лакомо от кора до кора)

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 33/40 - добър соларианин!

януари 19, 2009

Бленуващите кристали

Бленуващите кристали

Теодор Стърджън
Човешката Библиотека
108 страници
8 лева




Започваме с корицата, криволичим покрай хора и кристали и свършваме с друга книга на същия автор.

Новината е от неприятните: корицата не е хубава. Много синьо и дразнещо двуизмерна картинка с цветово решение от пети клас. Бих казал, че е 'детска', но дори детските книги имат по-привлекателен вид. В комбинация с нечетливия шрифт на задната корица, положението става много неприятно за читателите, за издатели, пък и за самия Стърджън (нали всеки разказва, за да бъде чут?).
Потенциалният читател, който се лута из рафтовете в кнжарницата, би се казал, че преводът, редакторската работа, пък защо не и самият текст отговарят на външния вид на книгата. И би сгрешил, обаче каруцата вече ще е на таван.
Вярно, корицата не е най-важното в една книга. Но книгите се продават в книжарници, където хората ги оглеждат, разгръщат и преценяват. Има ли поне една причина да избереш лице за книга, което, дори не знам дали да се извиня, не става?
На запад от българо-сръбската граница книгата изглежда така, така и така.

От книгата блика доброта. Не го казвам заради пълния с производни на думата 'човек' увод. Наистина книгата е за доброто у хората. Обикновената история на момчето, което бяга от дома и заживява в цирк, пълен с чудаци, пасва на лесно доловимото съпоставяне (любов-омраза, нормален-ненормален) и резултатът не закъснява - на злото, което иска да унищожи всички хора, се протипоставя човеколюбието и доброто. Свикнали сме със Злото и не си задаваме въпроси за произхода му (но лесно си обясняваме развитието му в благотворната почва на властта), а Доброто просто е 'правилно'. Някак не разбрах ролята на музиката и книгите за изграждането на истински Човек, но да обичаш и ненавиждаш, виж, това да.

Моята представа за добро (и зло, за да се откроява границата) и човешко не е толкова еднопосочна. Много лошият срещу пламъчето доброта в сърцето на по-слабия? Не.
Трябва да има битка вътре в теб, трябва да е ясно защо и как правиш избора, каква е средата около теб. Просто позициониранeто 'черно срещу бяло' придава един по-приказен, наивен облик. Сега се сещам, че ако трябва да посоча книга, в която има всичко по темата, пък и не само, ще е Черният обелиск. Ти, който още не си я чел, засрами се!
Ако аз трябваше да позиционирам "Бленуващите кристали" в някоя възрастова група, бих избрал учениците от 15 до 18.
Не че някой ме пита.

Сюжетът е семпъл, героите се помнят (поне 2 дни след прочит, гарантирам), чете се лесно. Дочуха се гласове за невероятния стил на Стърджън, но и тук, и в разказите от Върховният егоист, като че ли няма кой знае какви поводи за това. Май, май.
"От кръвчицата ти", например, е много по-силна книга. По-истинска, по-плашеща, по-интересна, по-въздействаща. Препоръчвам я на всички, а пък след вълнуващия финал като ви се гади, не го приписвайте на мен, а на Стърджън. Там е силен.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 13/20 - панци

януари 14, 2009

Имението на Фарнъм

Имението на Фарнъм

Робърт Хайнлайн
ик Сиела
страници 356
цена 14 лв.




Никой не е започвал да величае и разисква точно тази книга, когато стане дума за Хайнлайн. А пък и аз не съм най-страстният му фен, така че нивото на очакванията, когато започвах книгата, беше много плодотворно - нулево.
И след последната страница бях прилично доволен. Който не очаква подарък, се радва и на соли за баня, нали? Не?

Началото беше трудно; първите петдесетина страници са колкото четивни, толкова и незабележителни откъм всичко, което може да ви хрумне - взривни идеи, неповторим стил или графично описан нудистки плаж.
Г-н Фарнъм е стабилен мъж на възраст, който си има впиянчена съпруга, синче адвокат, ведра щерка и чернокож прислужник, с който се държи като истински приятел и партньор на бридж. Г-н Фарнъм е построил и запасил бомбоубежище под къщата си по всички правила. Г-н Фарнъм си мисли, че червените ще натиснат оня бутон, след който Земята ще се промени. Г-н Фарнъм се оказва прав.
Във въпросното трудно начало лъха на познатия хайнлайнов милитаризъм (има една неразбираема тиранична сцена баща-син, която обаче в края се изяснява, така че му я простих в последствие), както и на недодялана любовна история. Когато мъж на възраст преспи с приятелка на дъщеря си и в пет реда, пълни с ох! и ах! се обясни в любов, няма как да не е странно. Доколко след това нещата започват да наподобяват живия живот, е въпрос на гледна точка.

История е разделена много осезаемо на две равни части.
Първата е тази, в която групата на Фарнъм оцелява след като тайнствено се е оказала в самотна долина две хиляди години напред в бъдещето. Труд и техника, пот и кръв, сълза и смях (щях да добавя 'лък и пушка', ама нещо.. тц). Психологическият профил на всеки един от семейство Робинзон добива плътност. Абсурдността на ситуацията (която не ни плаши, това си е фантастика все пак) не пречи на достоверните усилия на семейството - вода, баня, дрехи, храна, бременности. Всичко изглежда практически възможно и от време на време си казваш "Ей, тоя Фарнъм много начетен бе!". А след това "Ъ, Фарнъм си и военен по душа и това е!".
Втората част започва с появата на бъдещите владетели на Северна Америка, които залавят нашите хора и ги отвеждат в крепостта си, за да им/ни разкрият какви са правилата на играта - феодализъм, канибализъм, власт на чернокожите. Тази половина от романа на мен ми беше интересна само заради развитието на образите - синът с едипов комплекс, отегчената и неврозна съпруга, влюбената девойка, борещото се до дупка татенце. И, разбира се, фаворитът - внезапно добилият власт черен прислужник, от чиито недра изригва странен реваншизъм, бързо овладяна надменност и усещането за новото статукво като справедлива лотарийна печалба.

Следва бягство, преследване и финиш със забавна табела.
Който е очаквал нещо като 'Звездните рейнджъри' или 'Луната е наставница сурова', не е познал. Философията на първата и интересната история на втората липсват (липсва и оня изфантазиран Майк; стар спор). Но си има други неща. Раждащи котки, например.
Става. И се чете.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 36/49 - кард геймс индъстри

януари 07, 2009

Платформата

Платформата
Мишел Уелбек
ик Факел Експрес
320 страници
8 лева





Купих си книгата поради две причини: споменаването на автора в блога на armydreamer по повод друга негова книга (заедно със Стрейндж & Норел!) и вероломно примамващата корица, в чийто дизайн сякаш дреме покана за изобретения и приключения, някакво ново Велико Техническо Откритие в, да речем, тропиците край самотна делта на застинала във времето река. Това първо впечатление се оказа стопроцентова заблуда, разбира се. А фактът, че корицата се мачка лесно, разбрах в последствие, но не ме трогна много.
Кориците-са-важни-в-началото. (за това ще си говорим пак, когато скоро пиша за новия Стърджън - тук и тук)
Значи, бързият и подлежащ на критики извод за книгопазаруването е: една препоръка и пленителен вид са достатъчни.

А за книга като тази не се пише лесно.
Много несимпатичен главен герой. Особено в началото, когато тази отчуждена, носеща се по течението натура, ми приличаше на неприятен бълбукащ вулкан отвътре и мумия отвън. В допълнение със снимката на автора от задната корица, въпросният френски чиновник (също се казва Мишел) се издига едно ниво нагоре по скалата на универсалната неприязън. И почти липсващата комуникация с други живи същества на първите страници е като контрастен фон за мислите му - болезнено откровени, сексуални, апатични, бавни, безперспективни.
Скоро обаче нещата се променят, животът придобива смисъл и въпреки че в нито един миг не съм се отъждествил с главния герой (което пък, казват някои, е важно условие, за да ти хареса една книга), действията и мислите му се оказват сякаш единствено възможно свързващо звено за всички аспекти на историята. В "Платформата" е фрашкано със социология, психология, еротика, икономика (особено туризъм), литература, география, религия и история. Пълнокръвно, а?

Историята започва с едно екзотично пътуване в Азия, което разказващият в първо число предприема след смъртта на баща си. Среща интересна жена, с която си пасват, и заживяват заедно, когато се връщат във Франция. Всичко бавно и сигурно кристализира в посока на спокойния и безметежен хедонизъм, необезпокояван от тълпи, работно време и безкрайна надпревара. Които би трябвало да са само стъпала към последното пътуване в Тайланд, където приказката ще свърши щастливо (нъцки).

Провокациите не са малко, романът е съвсем, ама съвсем съвременен и сума теми, които не обсъждаме (нищо, че табута нямало), явно бодат очи на публика и критици и какви ли не тънкообидни екземпляри.
За някои в книгата има твърде много секс. Не е много, но е доста.. графичен. Но на място. Категорично заявявам, че от тези сцени няма нищо излишно и допринасят до последния ред за усещането и оформянето на идеята.
Други твърдят, че нападките към исляма са прекалени, дори се е налагало Уелбек да се защитава в съда. Салман Рушди го защитава, явно.
Това-е-книга. В нея мислите и идеите са лични и логични. Аз им вярвам.

Книгата започва с цитата "Колкото по-отвратителен е животът ни, толкова повече държим на него; за нас тогава той се превръща в протест, в едно непрекъснато отмъщение".
Завършва с изгубения рай.
Някъде по средата Мишел чете Гришам и възпроизводително изцапва няколко страници.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 17/20 - масаж


ps - Ако на някой му се чете сериозен мегалитературен критически обзор на книгата - ето. Аз не можах да го прочета.