юни 13, 2012

Сто години самота

Сто години самота
Габриел Гарсия Маркес







Опитите да пиша за тази книга са поредица от провали, които трия вече почти месец. Причината е ясна - "Сто години самота" е толкова силен текст, и толкова пълен с литература, че ми е тъпо-тъжно-смешно (в тоя ред) да се изказвам по въпроса.
Всяко изречение е пределно изпълнено с най-точни думи и смисъл. Плътността на информацията на страница понякога е убийствена, хора и животи се появяват и изчезват, оставили след себе си хубава, цветна следа. Като съотношение текст/история (и не само) ми напомня на Павич. Но се чете много по-лесно и по-леко, и си казваш "Ей това е да ти личи, че си майстор".

Преди да я започна, си мислех, че е някаква трудна и тегава книга, която най-малко ще ме депресира. Пълна заблуда. Ще се посмеете, ще ахнете, ще препрочитате изречения и страници, ще се опитвате да запомните поколенията и в един момент ще се предадете пред родословното дърво на семейство Буендия.
Всичко започва със стегнати девически гащи и спечелен бой с петли. После идва един тъжен дух, преселението на няколко семейства и основаването на малък град.
Макондо.
Като чуя това име, се сещам за пътуващите цигани, които идват всяка година в града с капани за мечтатели. Металотърсач. Машина за лед. Алхимически комплект. Тайната на живота и смъртта. А после.. после тази картина се оказва само малък фрагмент от огромно платно. Платното расте и се променя, някои нишки се късат, друг се появяват, уж трудно разпознаваеми, но много различни.

Вашият живот - този който имате, а и този, който искате - е вътре.
Мистичен, важен, самотен, част от всичко останало.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 9/9 - да чакаш Мелкиадес