Светът се нарича дъбрава
Урсула Ле Гуин
Издателство "ВЛ"
3 лева на старо за 160 страници
Всичко започва с въведение от автора в две части и за мен то е много по-знаково за романа отколкото самия художествен текст в доста от главите.
В първата част - С какво е покрит пътят към ада - Ле Гуин разказва за собственото си разбиране за мотивацията на твореца, неговите стремежи и свободата. Иронично-уважително и по женски с неразбиране представя идеята на Фройд, че творецът се мотивира за своята работа от желанието "да постигне почести, власт, богатства, слава и женска любов". Споменава се и Хемингуей, който чистосърдечно признавал, че пише за пари.
Като антипод на тия елементарни и примитивни мъжки мисли се явява Емили Бронте - "млада и неопитна" 22 годишна девойка, която в мерена реч заявява:
Пред мен богатствата не са на почит,
с насмешка гледам любовта,
за слава зъби аз не точа,
не я сънувам и в нощта.
И ако нявга думи на молитва
раздвижат моята уста,
ще шепнат: "Туй сърце аз искам.
и още - дай ми свобода!
И за да не се настройват един срещу друг лагерите на Опитните И Уморени Циници и Мечтателите С Дървени Мечове, мисълта бързо отива е по-приемлива за всички посока - основният мотив за твореца е свободата.
В следващият момент Ле Гуин се издига в очите ми, заявявайки самоиронично, че истински сериозните хора отричат и се отнасят с недоверие към изкуството (каквото несъмнено е и писането), като заклеймяват всичките му прояви с "бягство".
Следва описание на живота на Ле Гуин преди и по време на писането на Светът се нарича дъбрава - движение за мир, демонстрации, чувство за безполезност, упоритост, отчаяние. Неконтролируемо развихряне на лъжи и лицемерие от страна на властите и безобидни идеалистични протести на група хора.
Всичко това навява толкова незабравена тъга за Света, В Който Живеем, че на човек му се иска да ходи под дъжда покрай кордон полицаи, да вика "НЕ на атомните бомби и изсичането на горите!" и да показва пръст на фотографите.
Предусеща се за какво ще става дума в книгата и след десетина страници се нещата се потвърждават - за арогантността, властолюбието, самозабравянето на хората. И за доста други неща.
Замислена като "Малките зелени човечета", книгата вижда бял свят с променено от Харлан Елисън - пърият и редактор - заглавие The Word For World Is Forest. Самата Урсула Ле Гуин не била кой знае колко съгласна. Сами преценете кое заглавие е по-хубаво. Благодарности, г-н Елисън!
В тази приказка (както я нарича Ле Гуин) има доста банални неща, които обаче са представени много силно и с прекрасен стил. А както знаем, в баналните и тривиални неща има най-много истина.
Ето ги хората - арогантни завоеватели, вярващи, че расата им е предопределена да доминира над всички други и готови да заличат разумен живот, за да изпълнят военно-търговската си мисия. Праволинейни и груби военни, изповядващи всяка заповед, спусната им отгоре. Да, изглеждат лоши. Един от тях - Дейвидсън - е бил замислен от Ле Гуин като абсолютното, чисто зло. За мен е луд гадняр.
От другата страна са хорите - коренно население на планетата, където пристигат хората. Хора, хори - в началото се случва да се объркате заради близките имена на расите. После се свиква и няма проблеми - хората са поробители, а хорите - роби.
Странно за мен е (дори през призмата на далечната 68-а година, когато е писан романа), че хората пътуват в космоса, завладяват и тероризират с една едничка цел - дървен материал. Приемаме това условно и в контекста на предговора, за да не издребняваме по астро-физичните и биологични бели конци. А пък е и прекрасна метафора (справка - заглавието на книгата).
Много интересна идея е раздвоената реалност на хорите - световремие и съновремие. Дребните зелени човечета сънуват по всяко време на денонощието и не отхвърлят съня като измислица на ума. Той също е реалност - важна, пророческа и не по-малко истинска от нещата, които се случват, докато си буден.
Интересното е, че в Малайзия има подобно племе - сенойци. Те са или са били народ, чиято култура се основава на сънуването и използването на съня. Точно както хорите в "Светът се нарича дъбрава", само че Ле Гуин научава за тях доста след написването и.
Спирам с подробностите, за да не преразказвам книгата, която никак не е голяма. Потърсете я на някоя маса с книги на килограм, заслужава си.
PS - За феновете на Кард има малко подробности за ансибъла. Вселената е съвсем друга, но принципът е същия. Явно се смята, че е прекалено добра и удобна идея, за да бъде ползвана само от един писател.
5 коментара:
Не съм чел книгата, но звучи интригуващо, благодаря.
За ансибъла - ще те разочаровам ли, ако ти кажа, че е измислен не от любимия ти (ни) мормон, а от самата баба Урсула (ъъъ... баба меца?)
Изобретяването му дори е централна част от "The Dispossessed", което все забравям как се казва на български - страхотна книга, най-добрата и за мен и в топ "няколко" въобще.
м/у другото:
http://en.wikipedia.org/wiki/Ansible
А! Хич не ме разочароваш, напротив - интересно ми е. Сега гледам линка и ми става ясно, че ансибъла е измислен от Ле Гуин (която по онова време смята фантастиката за втора ръка в сравнение с фентъзито), а в последствие идеята е ползвана от Франк Хърбърт, Кард, Дан Симънс и прочие. А и е не само ползвана, а и доусъвършенствана.
Ето тук има много интересни неща за Ле Гуин във връзка с един неин сборник критически есета:
Урсула Ле Гуин - Езикът на нощта
Да те разочаровам и аз?
По кое време Ле Гуин е считала фантастиката за втора ръка в сравнение с фентъзито? Направи една справка с библиографията на баба Урсула и ще видиш, че не си прав.
Първите и публикувани три книги са фантастика ('66-'67). Едва след това излизат 3-те Землемории ('68-'72), а междувременно излизат Лявата ръка ('69), Грънчарското колело на рая ('71) и Дъбравата ('72).
Еееееей там виж линка над твоя коментар към блога на armydreamer.
"Втора ръка" може и да звучи малко пресилено, но със сигурност предпочитанията са явни :)
Ще цитирам един пасаж:
Книгата е разделена на четири части. Във всяка има различни видове текстове, макар че темата е една: защита на фентъзито като сериозна литература и внимателна критика на фантастиката като не-чак-толкова-сериозна, но способна на чудеса при наличието на желание от страна на автора, “провинция” на фентъзито.
Разбира се, ако вярваме на преразказаното от armydreamer. Аз му вервам ;)
Съжалявам, че книгата вече не е в мен и не мога да извадя още цитати, но Урсула Ле Гуин, както и огромна част от писателите от нейното поколение, наистина е смятала фантастиката (на базата на издаваните и четени по онова време произведения) за по-нискокачествена и несериозна от фентъзито. За какво иначе се е случила Новата вълна? Не е било само желанието за стилистична украса на текстовете. Та това в скобите е много важно, защото то дава 'основата' на Ле Гуин за критика: на фона на историите за лоши извънземни и герои с бластери, които са пълнили фантастичните книги, фентъзито е било като Литература, сериозно, задълбочено, много добре написано. Нито поредиците са били практика, нито Джордан го е имало. Фентъзистите са били хора като Толкин, Лорд Дансъни, Кларк Аштън Смит и други все много добри или изключителни стилисти. Фентъзито се е чело по-малко от фантастиката (може би с изключение на Толкин), то е задавало стандартите, към които фантастиката да се стреми (като изпълнение).
Така че, да, Ле Гуин е виждала във фантастиката жанр с огромен потенциал, който обаче предлага предимно повърхностни забавления, а авторите, вместо като фентъзистите да се стремят навътре и надълбоко, се занимават с тривиални работи и идеи.
По време на написването на есетата фантасиката претърпява силно развитие (Нова вълна и поколението след нея), което се отразява в нивото на жанра днес - минал е вече детските и ранни тийнейджърски години през Златния век, юношество и бурна младост през Новата вълна и вече навлезнал в зрелостта. Натрупаните опит и материал се виждат в произведения като Хиперион, който не би могъл да излезне през 1960 или 1970... А фентъзито, буквално месеци след (или даже по времето на) публикуването на книгата на Ле Гуин, се променя завинаги. Излиза "Шанара" на Тери Брукс, която е първата книга от модерен фентъзи-автор, влезнала в класацията за бестселъри на "Ню Йорк Таймс". Пазарът се отваря за този жанр (и започва да се затваря за другия - колко НФ книги след 1980 продават над 500 000 или милиони копия?) и то за произведения от него, които не са оригинални (макар и свързани с оригинала чрез имитацията: Брукс-Толкин).
Затова думите на Ле Гуин от онова време ми се виждат логични, както и ми се струва много вероятно днес тя е на друго мнение. Пък и по онова време е било на мода критикуването на американската фантастика - Лем, който май заради това е бил изключен от SFWA, Диш, който и до днес е на тази вълна :).
А библиографията й наистина говори друго, но "Землемориите" са писани по поръчка от издател на детска литература (не фентъзи - по онова време, и Ле Гуин на няколко пъти го казва това, фентъзито се считало за "вредно" за децата, защото били бягство от реалността), а изпълненото с трудности достигане на "Лявата ръка на мрака" до пазара е известна история.
Публикуване на коментар