Завладяването на Америка
Христо Пощаков
ик Аргус
цена 12 лв. (не съм плащал!)
110 от 383 страници
Не е тайна, че не се разбирам с творчеството на Пощаков. Най-вече заради претенциите за качество, което разни привърженици му приписват. Нямам нищо против някой да се изявява, продава и дори награждава, но изстрели като 'българският Шекли' наистина могат да убият някой невинен читател.
Започнах книгата максимално непредубеден, водих си кратки записки на последна страница, прочетох над сто страници и реших да споделя какво мисля по въпроса.
Има едно нещо, което винаги се набива на очи в една книга и много ме е яд, че не знам официалното му име. Аз си го наричам нехомогенност на стила и в общи линии показва, че авторът така и не е успял да хване един коловоз и да закара историята до края му.
Вагоните сменят цвета и формата си, пътниците мутират, гарите пътуват във времето. Дълго време никой не проговаря, изведнъж някой разказва тъп виц. Крайната дестинация е неизвестна. И т.н.
Такъв е случаят и сега: кралят е едновременно пародиен образ, но и класически храбър героичен шаблон.
Има деца и хумор за деца, а в следващия момент дебел чиновник стръвно чука девойка.
Високопарна приказност се редува с тоалетни битовизми.
Фентъзи обстановката се облагородява с подхвърлени хапки техническа информация за машинни детайли и индустриални процеси.
Натуралистичните, кървави батални моменти контрастират на фона на псевдовоенщината (армията готви гозби на цяла страница и спи на открито, защото не и остава време за опъване на палатки?) и инфантилната история като цяло.
Дълги, безобидни диалози за пръднята са последвани от натъпкан в две изречения месец на военни приготовления.
Опити за емоционална дълбочина се трансформират в плоска сърцераздирателност
Ни орел, ни рак, ни щука. И така историята няма облик, а авторът прилича на скучаещ разказвач, който във всеки един момент може да накара главния герой да яде боб против запек или пък да нареди клане на вражеското село.
Така и не мога да преглътна логическите недомислици и въпреки че част от тях могат да минат в графата 'пародия' (с мнооого уговорки), просто няма начин да добиеш нефт преди да си измислил огледалото. Което ме подсеща, че морският кораб имаше огледала за задно виждане... А кралят има лаптоп, който е снабдил с батерии за 10 години. Няма електричество, но има шлосери.
А за какво става дума всъщност: крал Барди, драконът Дзог, магьосникът Горо и Рок живеят в приказен свят, географски подобен на нашия. Били са веднъж на наша земя, в Холивуд, и оттогава мечтаят да се превърнат в местен аналог на Колумб. Организират пътешествие и отплават, за да откриват друг континент.
Имената по-горе не ви ли звучат като Гудо и Агудо от "Тошко Африкански" между другото?
"Завладяването на Америка" е безобидна книга, прилича на посредствена книга-игра. Без дълбочина, без каквато и да е идея. С изтъркани клишета, натрапчиви повторения и наръбен текст. Изпъчена героична претенциозност с гарнитура плоски, нашенски лафове.
Няма дори да споменаваме предговорът, който също е своеобразен литературен връх.
За финал ще цитирам едно изречение, което описва доста добре какво точно четох. И като форма, и като съдържание.
Добре, нека си пише Пощаков. Има фенове. Книгите му се издават в чужбина. На задната корица някакъв испанец казва, че ако се е бил родил в САЩ, щеше да е култов.
Корицата и илюстрациите са на ниво между другото.
Но ако някой ще го хвали, моля нека е с аргументи, касаещи литературните му достойнства. Такива аз досега не съм чул. За сметка на това всички критикуващи биват обявeни за завистници. На какво завиждаме - не е ясно.
И за да не съм толкова добронамерен, ето един коментар на Пощаков в блога Копо, където бурно изразява несъгласието си с критиките. Така де, пикльовци с пикльовци.
ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 7/20 - киселец
Христо Пощаков
ик Аргус
цена 12 лв. (не съм плащал!)
110 от 383 страници
Не е тайна, че не се разбирам с творчеството на Пощаков. Най-вече заради претенциите за качество, което разни привърженици му приписват. Нямам нищо против някой да се изявява, продава и дори награждава, но изстрели като 'българският Шекли' наистина могат да убият някой невинен читател.
Започнах книгата максимално непредубеден, водих си кратки записки на последна страница, прочетох над сто страници и реших да споделя какво мисля по въпроса.
Има едно нещо, което винаги се набива на очи в една книга и много ме е яд, че не знам официалното му име. Аз си го наричам нехомогенност на стила и в общи линии показва, че авторът така и не е успял да хване един коловоз и да закара историята до края му.
Вагоните сменят цвета и формата си, пътниците мутират, гарите пътуват във времето. Дълго време никой не проговаря, изведнъж някой разказва тъп виц. Крайната дестинация е неизвестна. И т.н.
Такъв е случаят и сега: кралят е едновременно пародиен образ, но и класически храбър героичен шаблон.
Има деца и хумор за деца, а в следващия момент дебел чиновник стръвно чука девойка.
Високопарна приказност се редува с тоалетни битовизми.
Фентъзи обстановката се облагородява с подхвърлени хапки техническа информация за машинни детайли и индустриални процеси.
Натуралистичните, кървави батални моменти контрастират на фона на псевдовоенщината (армията готви гозби на цяла страница и спи на открито, защото не и остава време за опъване на палатки?) и инфантилната история като цяло.
Дълги, безобидни диалози за пръднята са последвани от натъпкан в две изречения месец на военни приготовления.
Опити за емоционална дълбочина се трансформират в плоска сърцераздирателност
Ни орел, ни рак, ни щука. И така историята няма облик, а авторът прилича на скучаещ разказвач, който във всеки един момент може да накара главния герой да яде боб против запек или пък да нареди клане на вражеското село.
Така и не мога да преглътна логическите недомислици и въпреки че част от тях могат да минат в графата 'пародия' (с мнооого уговорки), просто няма начин да добиеш нефт преди да си измислил огледалото. Което ме подсеща, че морският кораб имаше огледала за задно виждане... А кралят има лаптоп, който е снабдил с батерии за 10 години. Няма електричество, но има шлосери.
А за какво става дума всъщност: крал Барди, драконът Дзог, магьосникът Горо и Рок живеят в приказен свят, географски подобен на нашия. Били са веднъж на наша земя, в Холивуд, и оттогава мечтаят да се превърнат в местен аналог на Колумб. Организират пътешествие и отплават, за да откриват друг континент.
Имената по-горе не ви ли звучат като Гудо и Агудо от "Тошко Африкански" между другото?
"Завладяването на Америка" е безобидна книга, прилича на посредствена книга-игра. Без дълбочина, без каквато и да е идея. С изтъркани клишета, натрапчиви повторения и наръбен текст. Изпъчена героична претенциозност с гарнитура плоски, нашенски лафове.
Няма дори да споменаваме предговорът, който също е своеобразен литературен връх.
За финал ще цитирам едно изречение, което описва доста добре какво точно четох. И като форма, и като съдържание.
"загадъчното същество Кико, гургилът от неизвестния континуум"
Добре, нека си пише Пощаков. Има фенове. Книгите му се издават в чужбина. На задната корица някакъв испанец казва, че ако се е бил родил в САЩ, щеше да е култов.
Корицата и илюстрациите са на ниво между другото.
Но ако някой ще го хвали, моля нека е с аргументи, касаещи литературните му достойнства. Такива аз досега не съм чул. За сметка на това всички критикуващи биват обявeни за завистници. На какво завиждаме - не е ясно.
И за да не съм толкова добронамерен, ето един коментар на Пощаков в блога Копо, където бурно изразява несъгласието си с критиките. Така де, пикльовци с пикльовци.
ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 7/20 - киселец
3 коментара:
Това за Гудо и Агудо беше добро, а иначе... всичко е ясно и ти се чудя защо продължаваш да демонстрираш джентълменство и добър тон. Все ще да се намери и какво друго да четеш:)
Haresa mi mnogo! Shta cherpq golqma wodka za lew i peise :)
A
Не се кахъри, Алвине! И аз не харесвам творчеството на Пощака. Нито имам нещо против човека, нито казвам, че аз съм кой знае какъв писател. Ама не ми допада и толкоз.
Публикуване на коментар