Сол

Сол (Salt)
Адам Робъртс
ИК "ИнфоДАР"
цена: точно 10

На задната корица пише, че това е разказ за две колонии, заселили нова планета, и за различията помежду им, довели до трагедия с библейски мащаби.

Гарантирам ви, че колониите са поне десет и войната между някои от тях е интересна и запомняща се, с партизански привкус.
Но за колонизацията са прави.
Планетата се казва Сол и наистина става дума за натрий и хлор. Повърхността и представлява солна пустиня и няколко малки солени морета. Въздухът е порядъчно отровен, фауна липсва, а флората има само шепа издръжливи представители. Историята за пътуването, заселването и случилото се след това се води от представители на две от общностите.

Петжа (това е мъжко име) е от Алс и, казвам ви, това са хипитата на бъдещето (само дето на алсианите им се работи). В общността им думите 'мой' и 'притежавам' нямат значение. Сексът не е табу и в определен момент разговорът винаги опира до "Харесва ми как си разрошила косата си, искаш ли да правим секс?" Отговорът винаги е непринуден и често положителен, та нещата изглеждат много естествени. Децата се гледат само и единствено от майките си, които сами преценяват дали искат да родят, къде да го направят, как да ги възпитат. Няма официална власт, няма йерархия, няма установени закони. Кой какво ще работи, се определя от компютърна програма, която разпределя задълженията. Но и това не е задължително, само дето може да изядеш пердах, ако със своето бездействието си навредил някому. Абсолютна свобода. Комунална така.
Стилът на Петжа е живописен и поетичен на моменти. Но в никакъв случай розов. ("Някои от частите се бяха стопили и се бяха превърнали в чудновати форми, дело на сляпата случайност, но въпреки това на мен ми се сториха изящни - красиви и бременни със смърт."))

Барлей пък е Важната Клечка в Сенаар. Представете си общество с много закони, които всеки спазва стриктно. Включително Закона За Слуховете. Добавете мощна военна структура, която е в основата на цялото управление. Сега залепете за фон парадиране с вярата в Бог, който иска от вас да завалдеете звездите и да накарате всички да Го почитат. Ето това са Сенаарците.
Барлей описва случките като разказ за минали години, с описания и анализи на решенията, които е взел. На места прекалено ораторско, помпозно и надуто. С мисъл да е близо до народа. Но човека е Президент и може да пише момоарите си както пожелае. (Нашата нация е най-силната и най-гордата, тя е могъщата дясна ръка, с която Господ ще оформи Своя нов свят. )

Тези два модела са толкова различни и немислимо крайни, че на човек още в началото му става ясно до какво ще се стигне. Не ми се иска да навлизам в подробности, за да не развалям удоволствието на тези, които не са чели книгата, но е ясно, че едните нападат другите. Поводът е банален - случка, която едните смятат за основателна причина, а другите отхвърлят.
Това не е война в истинския смисъл на думата, тъй като хората на Сол са малко. Заети са основно с тераформиране и оцеляване. Но военната върхушка на Сенаар удивително напомня ония военни на Дъглас Адамс в "Ресторант на края на Вселената", които обявиха война на несъществуващия враг от другия континент, просто защото това им е работата. На всичкото отгоре още с кацането на планетата се създаде телевизия, която сключи договор за филм за храбрия им ръководител Барлей! Само дето не акцентираха на самотата и гуменото му пате!!!

Идеологическите нападки межди Алс и Сенаар са логични и човек усеща, че подобни крайни модели не съществуват. Петжа се убеди, че думите 'притежавам' и 'мой' в определени случаи придават смисъл на действията и че понякога е нужно хората да бъдат управлявани.
Барлей пък накрая леко полудя, твърдо убеден в Божествената си мисия, което не доказва, че се е променил, но със сигурност е поука за младите диктатори.
Една дипломатката от Сенаар обаче, прекарвайки няколко седмици с Петжа, продължи да говори , но не и да мисли по същия начин. Или пък винаги е мислила различно, но се е страхувала да изрече мислите си. А-ла тоталитарно. За нея имаще бонус - бърз акт с алсианеца, който той прие нормално като изгрева и залеза, а тя - като безплатно изнасилване. Последните тридесетина страници са неин разказ, малко поразмазан и неясен за мен. Може би защото довършвах книгата в състояние на неделен махмурлук. Асимилирах го (нейния разказ, а не махмурлука) като реверанс към сенаарците, които дотогава човек можеше единствено да съжалява, задето са толкова безумно праволинейни. Явно нещата опират до човека, да.

За научно-фантастичинте идеи май няма какво да кажа, тъй като не мога да преценя доколко са абсурдни и доколко - страхотни. Истината е, че са оригинални и някак приложно-реалистични и на човек му се иска да не са пълна глупост.

Книгата си заслужава парите.
Черешката в мелбата на моя обективизъм ще бъде оценката, която смятам да въведа за идните поколения, а именно:

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА - 16/20, солено-горчива