Голото слънце
Айзък Азимов
издателство Христо Г. Данов
224 страници
1.42 лв през 1984 / 2 лв. на старо сега
Нямаше да е лошо да имам по-ясни спомени за "Стоманените пещери" на Азимов. Защото сега са толкова размазани, че се чудя дали въобще съм я чел. А би било хубаво да съм я чел, защото "Голото слънце" е нейно продължение.
Напълно самостоятелна, умна и интересна книга. Но хронологически развиваща същия свят и герои.
Сюжетът, закачен на стената с няколко пирона:
Хората са разделени на Земляни и Космолити (Earthmen и Spacers в оригинал), едните са предците, закотвени на Земята в незавидно положение, а другите - властващи в космоса наследници, които презират корените си. Около тях щъкат позитронни роботи, подчиняващи се на трите закона на роботиката.
Илайджа Бейли е поканен/принуден да стане първият землянин, допуснат до друга планета, където трябва да разследва убийство, подпомаган от своя стар познаник Р. Данил Оливо (Р = робот).
Въпросната Солария е нещо като луксозна вила зона, превърнала се в място за постоянно пребиваване. На планетата всеки живее сам, контактува с останалите единствено с видеовръзка и се гнуси от живия контакт. Абсолютно стерилно общество без стадно чувство, което се е посветило изцяло на производството на роботи и, както става ясно, някои аспекти на неведомите заобиколни пътища при тълкуването на заповедите.
Звучи като кримка и от една страна наистина е така. Симпатична мистерия в добрия стар стил на детективския роман, в който прозорливият инспектор разпитва всички, сглобява парчетата, избягва смъртния капан и разобличава убиеца.
От друга страна обаче, тук отново има точна доза социология, политика, психология. И ми докарва киселини от желание да прочета всичко Азимово.
Различията на соларианското общество не бодат очите, защото от другата страна е инспектор Бейли, нещо като идеален агорафоб. Той живее на Земята, под куполите, в стоманените пещери. И всяко късче небе е изпитание.
По този начин светът не изглежда пресилено абсурден ("дай сега да пратим един нормален на планета, където не могат да се дишат, буквално") и каквото е имало за казване, се е чуло. Аз лично се изненадах при мисълта колко логически и морални дилеми могат да изпопадат при изтупването на прашасалите три закона.
Азимов пише много, много стегнато. И много, много умно.
И не натрапва нищо, не иска да плачеш на тъжните сцени, да се чувстваш по-хуманен, по-висок или по-тъп, отколкото си (ако обаче се чувствате несправедливо неинформиран за света, който населявате, това в началото е за вас, пак от дядо ви Азимов).
Този нечовек е написал повече от 450 книги. И всяка една, която съм чел, е била стопроцентов page turner, извинявам се за чуждицата (ще рече, яде се бързо и лакомо от кора до кора)
ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 33/40 - добър соларианин!
Айзък Азимов
издателство Христо Г. Данов
224 страници
1.42 лв през 1984 / 2 лв. на старо сега
Нямаше да е лошо да имам по-ясни спомени за "Стоманените пещери" на Азимов. Защото сега са толкова размазани, че се чудя дали въобще съм я чел. А би било хубаво да съм я чел, защото "Голото слънце" е нейно продължение.
Напълно самостоятелна, умна и интересна книга. Но хронологически развиваща същия свят и герои.
Сюжетът, закачен на стената с няколко пирона:
Хората са разделени на Земляни и Космолити (Earthmen и Spacers в оригинал), едните са предците, закотвени на Земята в незавидно положение, а другите - властващи в космоса наследници, които презират корените си. Около тях щъкат позитронни роботи, подчиняващи се на трите закона на роботиката.
Илайджа Бейли е поканен/принуден да стане първият землянин, допуснат до друга планета, където трябва да разследва убийство, подпомаган от своя стар познаник Р. Данил Оливо (Р = робот).
Въпросната Солария е нещо като луксозна вила зона, превърнала се в място за постоянно пребиваване. На планетата всеки живее сам, контактува с останалите единствено с видеовръзка и се гнуси от живия контакт. Абсолютно стерилно общество без стадно чувство, което се е посветило изцяло на производството на роботи и, както става ясно, някои аспекти на неведомите заобиколни пътища при тълкуването на заповедите.
Звучи като кримка и от една страна наистина е така. Симпатична мистерия в добрия стар стил на детективския роман, в който прозорливият инспектор разпитва всички, сглобява парчетата, избягва смъртния капан и разобличава убиеца.
От друга страна обаче, тук отново има точна доза социология, политика, психология. И ми докарва киселини от желание да прочета всичко Азимово.
Различията на соларианското общество не бодат очите, защото от другата страна е инспектор Бейли, нещо като идеален агорафоб. Той живее на Земята, под куполите, в стоманените пещери. И всяко късче небе е изпитание.
По този начин светът не изглежда пресилено абсурден ("дай сега да пратим един нормален на планета, където не могат да се дишат, буквално") и каквото е имало за казване, се е чуло. Аз лично се изненадах при мисълта колко логически и морални дилеми могат да изпопадат при изтупването на прашасалите три закона.
Азимов пише много, много стегнато. И много, много умно.
И не натрапва нищо, не иска да плачеш на тъжните сцени, да се чувстваш по-хуманен, по-висок или по-тъп, отколкото си (ако обаче се чувствате несправедливо неинформиран за света, който населявате, това в началото е за вас, пак от дядо ви Азимов).
Този нечовек е написал повече от 450 книги. И всяка една, която съм чел, е била стопроцентов page turner, извинявам се за чуждицата (ще рече, яде се бързо и лакомо от кора до кора)
ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 33/40 - добър соларианин!
8 коментара:
Deba taq pusta chetimost :) Inache si praw :)
A
Ти зарежи четимостта, тука кримката си е екстра работа. Смени му името на Илайджа на Еркюл и работата заспива.:)
Дето вика Алвинът, адски умен и работлив е бил този Айзък, няма две мнения.
Никъде не съм споменал тая дума в постинга, амбъре, няма да я спомена и в коментарите ;)
Имаше още една за соларианката, години по-късно, когато е вече на Аврора. С внука на Илайджа се развиваше действието... доколкото помня :)
Ама прочети отново "Стоманените пещери", че да ти се навържат нещата... невероятно готино се получава като серийка.
Последователно трябва да се чете Азимов - Роботите (вкл. Лъки Стар - началото на конфликта Земя-колонии и Илайджа Бейли - края на конфликта), Империята, Фондацията.
Не е най-добрия разказвач, но идеите му са страхотни.
Напротив, аз мисля, че е добър разказвач. Липсват му 'перлени отблсъци от вълшебните капчици роса по паяжините на осмокракият създател', ама пък на кой ли са му притрябвали? :)
И да се поправя - Бейли не е типичен агорафоб, притежава само някои от фобиите.
Диалозите на Азимов са дървени, героите му са само няколко (имената им се сменят, но образа е същия).
Сългасен съм с Копо за стила на Азимов. А между него и великолепното изречение, цитирано (или измислено?) от алвин, има цяла вселена от стилове, всичките по-добри от този на Азимов и другата крайност :).
Но е добър разказвач, определено.
Публикуване на коментар