Чисто злато

Чисто злато (Good As Gold)
Джоузеф Хелър
изд. АБАГАР
страници 444
цена 7.50 (не е на старо!)




Играта на думи в заглавието е непреводима, защото главният играч се казва Брус Голд.

Брус Голд, преподавател в колеж.
Брус Голд, писател и публицист.
Брус, неверен, отегчен съпруг.
Бруси, най-малкият син, най-умният във фамилията, най-обижданият на семейните сбирки.
Доктор Голд, запътилият се към президентската администрация автор на вцепеняващи мозъка прозрения.
Док, сервилен и удобен автор на несъществуващи доклади.
Голдщайн, бъдещ зет на мултимилионер – антисемит.
Бруси, застаряващ годеник и любовник, оценен на /6 минус/
Брус Голд – Good As Gold.

Тази книга ми харесва повече от “Параграф 22”, повече дори от “Нещо се случи”. Привидно безсюжетна, изпълнена с безсрамно добри диалози, абсурдни ситуации и второстепенни герои, които искаш да удушиш.
И голд, като Йосарян и Слоукъм, изглежда най-нормалният луд в свят от безумци.
“Чисто злато” би трябвало да се нарече политическа сатира, но подправките са толкова много – социални, битови, образователни, икономически, дипломтически, журналистически и т.н., че ястието в никакъв случай не заслужава само един етикет. Не заслужава никакъв етикет.

Брус Голд не харесва (и дори мрази): съпругата си заради безропотното си примирение; дъщеря си заради неприязънта и; баща си заради всичко; мащехата си заради лудостта и; големият си брат заради заяждането му; сестрите си заради безумните препирни; издателят си заради лепнещият му конформизъм; подопечните си колежани заради съществуването им; съученикът си във Вашингтон заради влудяващата му оксиморонистичност; Кисинджър заради всичко, което е; младата си годеница заради пробивната и ограниченост, от която се нуждае; бъдещият си тъст заради жилещата му, властна уста; любовницата си заради нечестната и честност.
Мисля, че Брус Голд харесва (или поне няма нищо против) единствено агентът от ФБР, с който винаги можеш да се свържеш, говорейки на стената.

В неговия свят, на негово място щях да мразя повече хора.
Нямаше да олижа толкова подметки, задници, длани и устни, но пък и никога нямаше да имам сили да се опомня след това. Или да си го призная.
Брус Голд е роб. Роб с добри шансове за успех (това го откраднах от преводача Добрев в края на книгата)
А Хелър е голям.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 14/15 – "Не знам!"

Изкуството на войната

Изкуството на войната
Сун Дзъ
~ 40 страници

какво е това?
Един от най-старите текстове за военно дело.

кога е писан?
Преди повече от 25 века.

кога?
6 в. пр. Хр.?

как изглежда?
Като монография. Трактат. Разделен е на 13 части.

коя е шестата?
Слаби Места И Силни Страни.

кой е авторът?
Китайски генерал, около чиято историческа достоверност витаят всякакви съмнения.

има ли легенди около личността му?
Има. Кралят го назначил след изпитание, което представлявало нелеката задача да превърне триста и шейсетте жени от харема в бойци. Разделил ги на две роти, а за командири назначил двете любими кралски наложници. Последвал женски кикот, който коствал няколко отрязани глави.

това го прочете в нета, нали?
Да.

какво друго пише там?
По тоя военен труд са си падали Наполеон, Макартър, че и Шварцкопф дори. Има отражение и върху някои бизнес стратегии, не само военни.

и какъв е вкуса на тоя военен труд?
Прост, ясен, с много концентрирана информация. Без излишни калории.

а на мирис какъв е?
С аромат на военен поход. Пешаци, елитни восйки, колесници, огън, прах.

нямаш нищо общо с това, нали?
Тъй вярно.

оценката каква е?
ОЦЕКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 13/17 – заблуда, заблуда, заблуда

Питай прахта

Питай прахта

Джон Фанти
ик Пулсио
цена 7.95
страници 230




“С предговор от Чарлс Буковски” прочитам на корицата и това предопределя начинът, по който аз ще прочета тази книга.
Иначе корицата изглежда прекалено комиксова за нещо, писано преди 70 години. В началото това дразни, после не. Защото черупката все пак не е най-важното.

В предговора Буковски разказва за гладни години, когато се опитва да пише, пие и виси из обществени книжарници. Там е пълно с книги, които не пишат за него и за живота, който познава. Един ден обаче открива “Питай прахта” на Фанти, прочита я и, доколкото схванах, се вдъхновява донемайкъде. Вдъхновява и повлиява, може би.
Затова този роман е обречен на постоянно сравнение, аналогии, търсене на сходства и очаквания. Което не е никакъв проблем за толкова добре написна книга.

На сцената – Артуро Бандини. Хенри Чинаски още не се е родил. Ако беше, щяха да обитават сходни бърлоги, да се хранят оскъдно и да тракат на пишещите си машини.
Бандини не е заклет пияница. Чинаски пък не се поддава на суета (във вид на нов панталон и лъскави обувки) след продажба на някой разказ. И двамата харчат за глупости.
Бандини може да демонстрира по-добри маниери, но Чинаски може да е по-галантен. Жените са важна част от времето, в което не спят.
Бандини се обсебва от идеи и чувства, които го преследват и измъчват. Чинаски хлопва врати зад гърба си без особени терзания.
Комплексите на Бандини са по-цветни, заради глупашките им проявления. Чинаски е от по-вглъбените.
Бандини е богобоязлив. За Чинаски не помня, ала не вярвам да му пука кой знае колко.
Лесно е да се правиш на Чинаски. Трудно е да бъдеш Бандини.
За финал: и двамата са честни. Като авторите им.

А романът е любовна история. Трудна, язвителна, едностранчива. Все по-разрушителна.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 26/31 – в ритъм на бягащи хълмове

ps ако не ме домързи, ще попрепиша някоя страница в коментарите

Б като Бира

Б като Бира
Том Робинс
ИК Обсидиан
цена 14 лева
124 страници




Истината е горчива (като някои бири, може би) - тази книга не е нищо особено. Въпреки името на автора и култаджийския му статут. Значи, разочароващо.
Това всъщност е повест, разположена уютно на повечко страници и подвързана с твърди корици. Отпред се мъдри надпис “голяма книга за малки читатели, малка книга за големи читатели”, което звучи някак обещаващо на фона на нарисуваната огромна халба, около която щъкат човечета.
Да, ама не.

Грейси е почти шестгодишна, обича “Търсенето на Немо” и иска розов мобилен телефон. Майка и не харесва чичо Мо (който винаги говори смешни, мъдри и неприлични неща, докато пие), а баща и вечно е на работа или в командировка със секретарката си.
След инцидентен запой с две кутийки бира се появява Биренаата Фея. Тя завежда малкото момиче на странно пътешествие, където Грейси научава много факти за бирата, съставките, производството, алкохола, вселената и всичко останало.
Семенцата мъдрост и житейски поуки са покълнали на твърде малко места в историята (от моя селскостопанско-битова гледна точка). Явно за разобличаването на простите, но мистични истини за живота, е нужно повече от момиченце с махмурлук и стотина страници.

Ако трябва да избирам книга за деца, ще е Линдгрен, а не Робинс. А ако трябва да препоръчам нещо от сорта на някой възрастен, ще е Вила Инкогнито.
Шестгодишните не трябва да знаят колко добре се целува докторката на чичо Мо, а пълнолетните нямат нужда от инфантилните речи на фея.
Значи става за 12 годишни.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 13/20 – не отивай гола в мола!

Будистки плаж

Будистки плаж
Васил Георгиев
ИК Жанет 45
6.80 български пари
129 български страници




Наистина, наистина силен български сборник с разкази.
25 свежи пирона, с които можеш да се самозаковеш по всяко време и навсякъде: в рейса, в обедната почивка, в парка (ъъ, в офиса?).
Сега вие сигурно ще решите, че разказите са някаква лесносмилаема ширпотреба и повърхностна закусчица, нали? Обаче се явявам аз - ето, хоп! - и ви убеждавам, че нещо сте се объркали като ви споделям следния факт: докато четях книгата в парка и слушах препирните на пенсионерите, казах поне 5 пъти "Много литература има на места, много". В смисъл - някои изречения те карат да заобичаш четенето още повече.

С което в общи линии приключваме с тази книга - нито мога да разкажа историите, нито искам (защото, хм, не мога).

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА:17/20 - Шурли

едит: вече втори час се терзая колко малко написах за една хубава книга. Бих дал линкове към ревюта в нета, но е пълно с 'пародийни реминисценции' и прочие хватки. Ето обаче едно интервю. И това е.

Бръмбар в мравуняка

Бръмбар в мравуняка
А. и Б. Стругацки
издателство "Христо Г. Данов"
134 страници
цена неизвестна





Тъй като е част от сборник и не съм забелязал в началото, чак сега направих тънката сметка колко страници е романът. Оказа се, че не е от най-големите. Във всеки случай доста по-малък от Обитаемият остров. И по-добър от него, според мен. Писан е 10 години по-късно.

Максим вече е зрял мъж и работи на Земята, събитията от Саракш са само спомени, изникващи тук-там, когато сюжетът го изисква.
Първите страници хващат бързо, има задача, опасност и спешни действия, които трябва да се предприемат. Преходът с “Обитаемият остров” е плавен и приятен – едновременно си спомняш с усмивка за познатите герои, но и става ясно, че тук интригата ще е по-различна.
Известен прогресор се завръща на Земята след дълги години работа из далечните кътчета на Галатиката (държа на този израз!) и вместо да се регистрира и да доклава, той се укрива. Максим трябва да го открие и търсенето започва по най-гъделичкащия за читателя начин – разговори с роднини, близки, познати и всякакви хора от миналото. Гарнирано е с изненадващи появявания и нови неизвестни.
Малко по малко, в разговори и четене на досиета образът на търсения мъж се прояснява. Това отнема около 4/5 от книгата. Останалите 20% изведнъж разкриват проблема и генезиса му, как и къде се е родила интересната история. Малко несиметрично ми се струва това.

Поводи за размисъл не липсват, както се и предполага. А приятното и леко темпо, с което се случват нещата, напомня за Хищните вещи на века (все още моят номер едно), явно разследването на тайнствени личности е благодатно за книгите на Стругацки.

Остават “Вълните усмиряват вятъра”.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 17/21 - главанак!

Човекът във високия замък

Човекът във високия замък
Филип К. Дик
Ик Бард
223 стр.
... лв.





Много обичам този момент. Има книга, която си пробвал да прочетеш, нещо все не става и не става, но след години – хоп, то не било толкова сложно, че си и заслужавало, браво. Кое му беше трудното?
Трудното на “Човекът във високия замък” е, че няма главен герой.

Романът е класика в жанра, а и емблематична алтернативна история.
Германия и Япония са спечелили войната и са си поделили света. В САЩ на власт е марионетно правителство, обособени са японска и немска зона на влияние. Колелцата на Европа се движат в такт с немската машина. В Африка нацистите правят грозни опити. А Борман, наследникът на Хитлер, умира и различните фракции започват да се борят за поста му.
Всичко това води до едно важно посещение в щатите, заради което се пресичат съдбите на половин дузина герои. Различен статус, различни политически възгледи, различни желания. Обединяват ги две книги - И Дзин, древната Книга на промените, която има отговор за всеки въпрос, стига да успееш да разтълкуваш отговора, и “И скакалци земята покриха”, чийто автор описва алтернативна действителност, в която американците не са победени. Нашата действителност.

Книгата не е голяма, но ровичка надълбоко в измислените, алтернативни социални и културни феномени. Спечелили и загубили, приемащи и отхвърлящи японския модел, про и антинацисти, хора на действието и хора на съзерцанието, усещането за историчност и усещането за нов път.
Краят на историята се разплита смислено и внимателно, за да остави впечатление за завършеност.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 7/9 – Дик е ползвал И Дзин!

Последното желание

Вещерът. Последното желание
Анджей Сапковски
Ик ИнфоДАР
365 страници
11 лева





След дългата юлска суша последва бърза порция полска бира.
Шест бутилки, поднесени с нарязано на ситно мезе за спойка. Уж нискоалкохолна, по която не си падам, но с приятно горчив послевкус. Умерена мътност.
Първата бутилка не ми се стори кой знае какво, а последната съжалих, че съм я изпил, толкова досадна пяна се получи. Консумираните в промеждутъка между тези двете обаче си заслужават парите (които не платих, защото копо черпи).
След известно време ще пийна пак от същото.

Превод на посредствената алкохолна метафора:
Сборник полско фентъзи, съставен от 6 разказа, свързани смислово и почти хронолически с отделна, накъсана история. Не си падам по фентъзи, драги, знаете добре, но г-н Сапковски се понася.
Баналните клишета се преглъщат заради шегата със самите тях, добрия хумор, цинизма, динамиката и добре разказаните истории.
А доброто впечатление развалят последния разказ, един дразнещ бард, неизбежните клишета, амплитудите в нивото на стила и непостоянния образ на главния герой.
А, главният герой – той е вещер, ловец на чудовища. С меча е касапин, знае разни заклинания, може да чете руни и да отбива стрела в полет. Албинос.
Coolness?

Между другото (къде иначе?), авторът оставя смесени чувства у срещналите го на живо. Ама и не е длъжен да се харесва на всички.

ЦИТАТ ЗА ЛИЧНА УПОТРЕБА: Красотата на живота е в това да правиш всичко, което ти се прави

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 3/4 - аферата Блавикен

Хроника на птицата с пружина

Хроника на птицата с пружина
Харуки Мураками
ИК Колибри
страници 678
цена 16 лева





Юлски жеги са, само рибите и хората в южното полукълбо се чувстват добре. Времето не става за четене на книги.
За малко да запиша цял месец без нито една книга. Ден преди края хващам последния влак – японският влак стрела!
Така.

Ами, май нищо особено не мога да напиша.
Не е като Кафка на плажа, защото се оказва, че лабиринтът има изход и повечето въпроси намират отговорите си. Мистицизмът, котките и еротиката са по-малко. Вътрешният свят, отчуждението и странните жени – повече.

Тору Окада напуска работа и докато се чуди какво да прави с живота си, готви спагети и слуша класическа музика, чакайки съпругата си у дома. После непозната жена му се обажда по телефона и иска десет минути, за да изняснят отношенията си. Котката изчезва. Непознат мъж му донася празна кутия. Жена му закъснява след работа и.. една вечер не се прибира, пишейки му, че го напуска.
Кукичката се е забила в устните и не ти остава нищо друго, освен да четеш и четеш. Бързо и бавно, сутрин и вечер, по малко или по много. На някои ще им отнеме 2-3 дни, на мен – почти месец.

Чувствам се като предишния път, когато прочетох Мураками. Добър е, много добър, но е изключено пак да прочетеш нещо негово веднага след това. Заради разнообразието, многото истории и изскачащите иззад всеки ъгъл идеи. Или въпреки тях.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 27/32 – никой човек не е остров

Пръстенов свят

Пръстенов свят
Лари Нивън
ик Аргус
цена: 2 лв на старо
страници: 1/3 от 414




Купих я в момент, в който ми се четеше нещо по-фантастично, по-старо и по-златно. Първата книга с Хюго и Небюла, все пак.

Книгата не е лоша, но не я дочетох. Твърде лековат адвенчър ми се стори, ок, сигурно това е класическата спейс опера.
Симпатичен главен герой, красива мацка, умен и пресметлив извънземен, буен и непредвидим извънземен, загадка в космоса, опасно пътуване. Личните интереси на всеки от тях са чудесна спойка при сглобяването на екипажа, авантюрата започва. Покрай така конструирани сюжети напоследък се сещам все по-често за книгите-игри. Предложение, загадка, риск, шанс, приключение.
Може би ако я бях чел преди 10 години, щеше да ме грабне.

Не мога да кажа нищо повече от това, явно не съм бил в настроение за “Пръстенов свят”. Повече от сто страници и никакъв интерес. Сигурно ставам мързелив, сигурно трудно задържам вниманието си върху нещо конкретно.
И за да потвърдя състоянието си, ето какво може да до/про-чета в скоро време, ако нещо не се прецака:
“Космосът да ти е на помощ, Александър” (много дълги изречения, много)
“Бръмбар в мравуняка” (хубав, гъделичкащ преход с “Обитаемият остров”)
“Хроника на птицата с пружина” (започва със спагети)
“Френски уроци” (английски кулинарен пътепис)

Цонко е писал повече за книгата.

И идете да гласувате, хора. Някои неща не стават само с четене.

Пътят

Пътят
Кормак Маккарти
ИК Новелон
Страници 244
Цена 12.90 лв.




Никога не съм попадал на друга книга, чиято рекламно-гъделичкаща част да е оформена от издателя толкова обемно и натрапчиво.
Двете страни на предна и задна корица, както и няколко страници от самата книга са нафрашкани с цитати от вестници и списания. Велика, грандиозна, връх, неповторима, задължителна, разтърсваща.
Хайде посмей да не я прочетеш.

Представете си Америка след неизвестен катаклизъм. Няма животни. Няма храна. Топлината е лукс. Фин сив прах поглъща настоящето и бъдещето.
Баща и син пътуват на юг, бутайки пазарска количка по пътя. Носят дрехи, пистолет с два патрона, пътна карта, случайно намерена храна и мъждукащата факла на надеждата. Промъкват се между болести, сив сняг, канибали и мисли за края.
Без завръзка, развитие, заплетен финал. Просто баща, който има син и момче, което има своя татко. Буря е и всеки е спасителна котва за другия.
“Пътят” не е първия постапокалиптичен роман, който съм чел. Но този е по-различен; силен и сериозен. Много чувствен. Болезнено нежен.
Текстът те кара да си представяш всичко, да усетиш пепелта и тишината, страхът и стенанието, потопената наполовина яхта и срутващите се черни стволове на умрели дървета.
Къси изречения, понякога трудна за различаване пряка реч, най-най-точните думи.
Трудно можеш да заобиколиш такава книга. И повечето силни думи за нея са верни.

Ако се чудите откъде ви е познато името на автора – той е писал и “Няма място за старите кучета”, с която братя Коен ме накараха да гледам без да мигам.

ЦИТАТ ЗА ЛИЧНА УПОТРЕБА: Помним нещата, които искаме да забравим и забравяме нещата, които трябва да помним.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 37/40 – прясна вода

Два погледа към личността на Атанас Буров

Два погледа към личността на Атанас Буров
библиотека "Полемики"
цена 2.84
страници 60




Преди 89-а година в България са циркулирали копия на записките на Михаил Топалов - Памукчиев, които той си води след разговорите с Буров.
Икономист, политик, банкер и какво ли още не, Буров има богата биография, няколко министерски кресла и доста натрупана мъдрост зад гърба си. Умира в затвора през 1954г.

След промените няколко редакции надушват ценната находка и издават записките, къде посъкратени, къде не толкова. Това издание е поорязано. Разбрах го, защото рзгърнах "Срещи с Буров" и по случаност попаднах на пасаж, който тук отстъства.
За сметка на това това книжле е побрало и един втори, различен поглед към образа на Буров - неговата дъщеря оспора автентичността на записките, твърдейки, че това не е езика и маниера на баща и. Прилага едно нежно писмо на Буров до внучката си.

Темите, които се обсъждат са най-различни - от скотовъдството в България, през политическата икономия и френското образование, до образите на някои министър-председатели и общественици от онова време.
Пиперливо, на места вулгарно и цинично, прямо и безпардонно - така е поднесена информацията.

ЦИТАТ ЗА ЛИЧНА УПОТРЕБА: глупак като мене

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 3/4 - из новата българска история

И, моля, идете да гласувате в неделя.

Фермата на животните

Фермата на животните

Джордж Оруел

ик Фама

111 страници

цена 7 лева

Една вечер старият шопар на име Майор (по паспорт - Красавеца от Уелингдън) разказва необикновения си сън на всички животни във фермата на Джоунс.

Кучета, коне, овце и гълъби слушат в захлас за свободата и възможността да живеят истински в благоденствие, а не да само да съществуват в окаяното положение на роби. Човекът, казва тлъстият оратор, само консумира, а не произвежда. Без неговата тирания, другари, всички ще бъдем равни, ще работим за себе си и ще бъдем по-богати.

След няколко дни Майор издъхва кротко, оставил след себе си мечти и последователи. А съвсем скоро един непринуден бунт прогонва хората от фермата. Животните от Старото имение взимат властта в свои ръце.

Повестта е много кратка, при по-пестелив формат страниците могат да се намалят наполовина (или да се точно 42, да речем). Ясна и изнервящо реалистична, предпоследната книга на Оруел многократно е разнищвана. Прасето Наполеон е Сталин, Объл е Троцки - това май е ясно доловимо.

Уж свободната животинска ферма затъва в демагогия, удобна идеология и жестока борба за власт. Заповедите се допълват и изменят, неудобните се обявяват за врагове, информацията дезинформира. Манипулация, фалшификации, страх. Всички животни са равни, но някои са по-равни от другите.

Подмяната е толкова изнервяща. Болезнено изнервяща.

ЦИТАТ ЗА ЛИЧНА УПОТРЕБА: Никое животно да не пие алкохол без мярка

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 17/21 - тактика, другари, тактика!

Само напред

Само напред
Майкъл Маршал Смит
ик ПАН
страници 281
цена 4500 лева




Още една порция Майкъл Маршал Смит. И за съжаление последна; на белия свят няма други негови фантастични романи.
Едно, две, три - и край! Нещо като Бари Хюгарт, но Смит поне не е теглил майната на всичко и всички и продължава да пише.

Има още една любопитна прилика между двамата - личното ми (дългогодишно и неволно) изследване на вкусовите рецептори у определен кръг читатели показа, че за най-добра книга на всеки от тези автори се смята първата прочетена.
Немного разтърсващото явление можем да обясним лесно с повтарящия се във всяка книга модел, който навярно грабва най-силно първият път.

И тук главният е единак, който си има вземане-даване с могъща организация. Докато се опитва да излезе от кашата и да разбере кой е отговорен за всичко, се сблъсква с котки, говореща техника (бяла и черна), паралелна реалност, кошмарни визии и тъмното си минало.
Фонът отново е футуристичен, любопитен и симпатичен. Мегаполисът е разделен на десетки Квартали според предпочианията на жителите им. В Цветния всичко е подчинено на цветовете - променящите цветовете си стени у дома и на улицата, терапевтичните програми във влаковете, облеклото. Червения е гангстерска зона, в която властва избуяващото иззад всеки ъгъл насилие, наркотици и секс. В Действения живеят, пардон - работят, работохолици, които не спят и не се хранят, за да се издигнат в йерархията. В Котки има само котки. В Стабилния управата лъже жителите си, че извън стените има радиационна пустиня, затова следващите 200 години трябва да останат на сигурно. Звук пък забранява вдигането на какъвто и да е шум на територията си. И т.н. и т.н.

Финалът не е типичен, някак странно до последната страница се излива миналото на героя, а самата сюжетна развръзка изскача от кутията бързо и само на половин страница. Последната страница.
Дотогава кошмарните картини от мястото, където всъщност се случват сънищата на всеки един от нас (всичко е обяснено в книгата) са обсебили всичко. Мрачно, сурово, странно.

Има и черен хумор.
Ако книгата беше моя, бих я раздавал. Тя обаче е на Копо, затова я пазя.

от днес въвеждаме и новата категория
ЦИТАТ ЗА ЛИЧНА УПОТРЕБА: Животът е един голям план Б.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 4/5 - Книжарница Старк

Обитаемият остров

Обитаемият остров
А. и Б. Стругацки
издателство 'Христо Г. Данов'
страници 214
цена неизвестна




Покрай скоро появилия се филм изскочи и нова порция дискусии, свързани с "Обитаемият остров". Авторов замисъл, тълкувания, скрити послания, адвенчър срещу философия, многоластови (извинявам се за израза) герои, преоценени с времето идеи, крайъгълни камъни в руската фантастика и отправна точка в разбирането на много други книги на Стругацки.
Няма дим без огън. Проверих лично защо се вдига такава пушилка за Прогресорите и Странниците (както всъщност се казва и сборникът, съдържащ три романа), а пък и имах едно на ум с факта, че в "Звездите са.." и "Звездната сянка" Лукяненко се заиграва с темата и творчеството на братята по принцип.

Книгата става за четене от хора на различна възраст. Което си е важно предимство, защото немалко хора са се разминали със стойностни книги заради закъснение или прибързване.
По-младите, както може би и хората с прекалено високи очаквания ще видят само приключенската страна на нещата. А философски настроените (както и съвременниците на авторите) ще започнат да нищят посланията, да търсят метафори и маскирани възгледи.
Аз си взех по малко и от двете възможности. Друг голям плюс е, че книгата е съвсем подходяща за препрочитане, когато пък евентуално човек може да си вземе и по много.

Сюжетът накратко: младеж попада на чужда планета и се впуска в битката между воюващите страни. У него има много плам, идеали, лековерност, 'морето е до колене', приятелство, отговорност, собствено мнение, собствен възглед за нещата, непримиримост, желание, 'защо, по дяволите', кураж и т.н.
Типичен симпатичен младеж. Всеки някога е бил малко или много Максим (така се казва), така че е привлекателен образ.
Той е истински. Останалите са сиви. Като в истинския живот, нали?

"Хищните вещи на века" все пак ми хареса повече.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 8/10 - 33 пъти

Изумление и трепет

Изумление и трепет
Амели Нотомб
ик Колибри
страници 118
цена 6.00

Още една кратка и очарователна книга на Амели Нотомб.
Майсторски сбит текст, който не те лишава от нищо важно. По-стегнат изказ в сравнение с Антихриста, същия интелигентен финал, но без реваншистката усмивка накрая. По-малко диалози отколкото в Хигиена на убиеца (къде ли пък са повече?!), но все така семпли и остроумни.

Главната героиня започва работа в японска компания на възможно най-незначителна длъжност. Докато балансира между влиянието на европейските си корени и непоклатимите японски обичаи, прави много грешки и успява да се сгромоляса дори под абсолютното дъно в служебната йерархия.
Намира си прелестен обект на обожание, около който почвата е комбинация от плаващи пясъци и блато.
Добродушно и без капка злоба или отмъстителност продължава да се старае и да прави ужасни гафове,финиширайки с четка в тоалетните.
Накрая смирено се сбогува с всички и получава признание в 3 реда.

Приятно изнервящите ситуации, в които привидно безобидни действия водят до катаклизми и комичен конфуз, всъщност разкриват много за Япония. Социалният живот е подчинен на непонятни за нас категории, а общуването си има строги правила, така че ако видиш някой да плаче или ако да се изпотиш, си е смъртна обида.
Животът е вкаран в рамки, всеки си знае мястото, традициите са точно това, което бяха.
И въпреки това всичко е много интересно и описанието му не отблъсква. Сигурно заради любопитството и желанието да опознаеш непознатото.

В Япония, разбира се, с изумление и трепет човек трябва да гледа императора.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 17/21 - wc стачка

Завладяването на Америка

Завладяването на Америка
Христо Пощаков
ик Аргус
цена 12 лв. (не съм плащал!)
110 от 383 страници




Не е тайна, че не се разбирам с творчеството на Пощаков. Най-вече заради претенциите за качество, което разни привърженици му приписват. Нямам нищо против някой да се изявява, продава и дори награждава, но изстрели като 'българският Шекли' наистина могат да убият някой невинен читател.
Започнах книгата максимално непредубеден, водих си кратки записки на последна страница, прочетох над сто страници и реших да споделя какво мисля по въпроса.

Има едно нещо, което винаги се набива на очи в една книга и много ме е яд, че не знам официалното му име. Аз си го наричам нехомогенност на стила и в общи линии показва, че авторът така и не е успял да хване един коловоз и да закара историята до края му.
Вагоните сменят цвета и формата си, пътниците мутират, гарите пътуват във времето. Дълго време никой не проговаря, изведнъж някой разказва тъп виц. Крайната дестинация е неизвестна. И т.н.

Такъв е случаят и сега: кралят е едновременно пародиен образ, но и класически храбър героичен шаблон.
Има деца и хумор за деца, а в следващия момент дебел чиновник стръвно чука девойка.
Високопарна приказност се редува с тоалетни битовизми.
Фентъзи обстановката се облагородява с подхвърлени хапки техническа информация за машинни детайли и индустриални процеси.
Натуралистичните, кървави батални моменти контрастират на фона на псевдовоенщината (армията готви гозби на цяла страница и спи на открито, защото не и остава време за опъване на палатки?) и инфантилната история като цяло.
Дълги, безобидни диалози за пръднята са последвани от натъпкан в две изречения месец на военни приготовления.
Опити за емоционална дълбочина се трансформират в плоска сърцераздирателност
Ни орел, ни рак, ни щука. И така историята няма облик, а авторът прилича на скучаещ разказвач, който във всеки един момент може да накара главния герой да яде боб против запек или пък да нареди клане на вражеското село.

Така и не мога да преглътна логическите недомислици и въпреки че част от тях могат да минат в графата 'пародия' (с мнооого уговорки), просто няма начин да добиеш нефт преди да си измислил огледалото. Което ме подсеща, че морският кораб имаше огледала за задно виждане... А кралят има лаптоп, който е снабдил с батерии за 10 години. Няма електричество, но има шлосери.

А за какво става дума всъщност: крал Барди, драконът Дзог, магьосникът Горо и Рок живеят в приказен свят, географски подобен на нашия. Били са веднъж на наша земя, в Холивуд, и оттогава мечтаят да се превърнат в местен аналог на Колумб. Организират пътешествие и отплават, за да откриват друг континент.
Имената по-горе не ви ли звучат като Гудо и Агудо от "Тошко Африкански" между другото?

"Завладяването на Америка" е безобидна книга, прилича на посредствена книга-игра. Без дълбочина, без каквато и да е идея. С изтъркани клишета, натрапчиви повторения и наръбен текст. Изпъчена героична претенциозност с гарнитура плоски, нашенски лафове.
Няма дори да споменаваме предговорът, който също е своеобразен литературен връх.

За финал ще цитирам едно изречение, което описва доста добре какво точно четох. И като форма, и като съдържание.

"загадъчното същество Кико, гургилът от неизвестния континуум"

Добре, нека си пише Пощаков. Има фенове. Книгите му се издават в чужбина. На задната корица някакъв испанец казва, че ако се е бил родил в САЩ, щеше да е култов.
Корицата и илюстрациите са на ниво между другото.
Но ако някой ще го хвали, моля нека е с аргументи, касаещи литературните му достойнства. Такива аз досега не съм чул. За сметка на това всички критикуващи биват обявeни за завистници. На какво завиждаме - не е ясно.

И за да не съм толкова добронамерен, ето един коментар на Пощаков в блога Копо, където бурно изразява несъгласието си с критиките. Така де, пикльовци с пикльовци.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 7/20 - киселец

Обредът

Обредът
Робърт Паркър
ИК 'Патриков'
191 страници
2-3 лева (на старо)




Някой няма ли да каже най-накрая, че чета Паркър прекалено много? Защото съм си приготвил едно 'ами, бързо го чета и ми е забавен, и лесен за възприемане; и в общи линии си почивам прекрасно с тия книжки'.

Спенсър отново е на улицата, в колата, край смълчани къщи, в опасна компания, на ръба на тигана.
Този път историята започва слабо. С всяка следваща страница нещата обаче се завъртат около все по-сериозни и мръсни теми, което добавя няколко нюанса сериозност в иначе забавните дни на бостънския частен детектив. Като цяло книгата е добра, една от най-добрите на Паркър, които съм чел.

Сюжетът накратко: ученичка бяга от дома и започва да проститурира във Военната Зона. Ядосаният татко не иска и да чува за нея, оплакващата майка обаче наема Спенсър. Той започва да души около няколко ученички, които се продават с плам и чувство за истинско призвание. Следите водят до подозрителен образователен деец, квартално ченге, няколко сводника, проститутки, порно деятели, наркомани - хедонисти и друга паплач.

Горчивият вкус от темата за проблемните деца, които остават завинаги на улицата, се разсейва леко на финала, където на около 3 страници е разположен най-веселият масов бой в историята на криминалните романи. Фактът, че статисти там са голи, доскоро консумирали се един друг, надрусани мъже и жени, само подсилва усмивките.
Самоирония, стегнат стил и Хоук за подкрепа. Предостатъчно.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКАЛА: 23/32 - харвардска подкрепа

другите от това тесто:
Дългът към отмъщението
Седем честни бандити
Версия Торнадо

Тайнствата на стената

Тайнствата на стената (Kingdoms of the wall)
Робърт Силвърбърг
ик 'Сталкер-1993'
страници: 382
цена: 4 лв. на старо




Книгата е издадена през далечната 1993 година. Как са успели да я купят, преведат и пуснат на пазара броени месеци след дебюта и в САЩ, остава загадка. Някакъв български демократичен финт, навярно.

И тук, както в Книгата на черепите, историята е изградена върху пътешествието на група поклонници към непознатото, мистичното и бленуваното.
Важен е пътят. Накрая има истина, за която не всички са готови.

Тук пилигримите обаче са странни същества, живеещи на чужда планета, сред влагата и топлината в подножието на гигантска планина. Ежегодно селището изпраща няколко десетки млади мъже и жени (в обичайното си състояние са безполови), които се отправят към върха на стената, където живеят боговете.

Сюжетът не е много уникален, а развръзката не изненадва. Но начинът, по който е описаното пътуването на способните на трансформация същества, е повече от майсторски.
Плътен стил, но красив, на място и достъпен. Не натежава на нито едно място, въпреки че е детайлен и много образен.

Главният герой, който е водач на групата и разказва в първо лице, като че ли не търпи кой знае какво развитие; промяната е в средата и странните Кралства по пътя, както и в реакциите на спътниците му.
Младежкият плам и вяра не отстъпват на излишни терзания и колебливи помисли. Напред и нагоре, с вяра и желание. Въпреки непосилните условия, въпреки трудностите.
Боговете са мъртви, да живеят боговете.

Пътуването към страшната истина всъщност е пътуване към себе си, към разбирането и опознаването.
И ако най-лесният извод е, че трябва да си скъсаш задника от катерене, за да я разбереш и приемеш, аз нямам никакви проблеми с него.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 17/20 - Огън на Промяната

Навье

"Навье"
Ивайло Иванов
63 страници

В опитите си да разнообразя начина, по който коментирам текстове тук, реших да се възползвам от познанството си с автора и набързо да скалъпим едно интервю.

Той (авторът) пита мен (читателят) каквото си иска. След като съм прочел повестта, разбира се.

Целодневната мейл кореспонденция изглежда така (цензурирана и олекотена версия):

Той: Беше ли чувал преди, че навлек всъшност е зъл дух, персонаж от българския фолклор?

Аз: Не, никога. Навлек за мен винаги е означавало досадник, неканен човек. Което не му пречи да е зъл дух, мор и чума, да. Чувствам се ограмотен.

Той: Как ти се струва творбата в сравнение с други подобни творби, базирани на българския фолклор и митология. Повиши ли интереса ти към жанра, или наопаки - разочарова те. А към фолклора въобще?

Аз: Честно казано, не съм върл привърженик на българските фолклорно-исторически фантастични писания. Не ми се четат суперменски разкази с реваншистки настроени фолк елементи. Не че съм чел точно такива неща, хм. Бърз пример: с таласъмските сборници се справям бавно. Относно (под)жанра - любопитен съм. Доколко такава фантастична среда ми допада и, разбира се, как я карат хората, които пишат подобни неща. Все по-добре се справят.

Той: Колко ти е близка/чужда тази действителност, която се пресъздава в Навье? Смяташ ли, че е автенчина, интересна, романтична?

Аз: Близка ми е по особен, сантиментален начин. Като спомен за отминало приказно време, в който обаче образите не са скопени черно-бели герои.

Той: Как преценяваш повестта спрямо други произведения от същия автор, които си чел? Различна ли е и как? Ако не - защо? Смяташ ли че този жанр и тематика са най-удачни за автора или обратно? Мотивирай се.
Аз: Абе, ти като в лексикон ми говориш и за себе си в трето лице, ще ме скъсаш. Правилният въпрос е: Я кажи, тази повест как я усещаш в сравнение с другите мои? Различава ли се (освен, че е по-добра)? И си признай - това ли е моя жанр или не?
Отговор: Това е най-доброто, което съм ти чел. Говоря за разказваческо умение - чете се лесно, интересно. Образите са много плътни и запомнящи се. Умело разказана, с умна развръзка, със силни герои. Какво повече? Мен ако питаш - продължавай. Най-малко с продължението.

Той: Какво ядеше докато чете повестта?
Аз: Мусака и ябълка. Разказът го прочетох между обедното хапване и следобедната закуска, на един дъх. На една хапка, един вид. Най-умело разказаната ти история досега.

Той: Завършена ли е повестта, или има отчайваща нужда от продължение?
Аз: Повестта има завършек. В момента, в който "забравих-и-името" отведе навлека, за да го обикне и усмири, всичко си беше на мястото. След това обаче ти си се изкушил и си започнал да пишеш какво става със Зайрян впоследствие. И след визията на съвременна София и хлапето в парка, трябва да пишеш още. Няма начин просто.

Той: Смяташ ли, че има нужда от множество бележки под линия за да бъде разбрана? Например - класическата представа за змеят (космически медиатор между битовото и трансцеденталното) не случайно играе роля на тиранин, който контролира цялата магическа сила на земята. Много читатели вероятно не биха разбрали защо на финала той помага на този който го низвергна...
Аз: От бележки под линия няма нужда. Не и ако се чете от българи. Не че ние знаем повече, просто ще се намерят хора, които ще мрънкат "Какво ми говори тоя за змейове, да не съм от Швейцария". И така.

Той: На кои читатели би препоръчал произведението и на кои не би?
Аз: E, тук е сложно. Ще го препоръчам на всички, които биха чели непредубедено повест в този жанр, както и такива, които нямат особен интерес, но са склонни да ми се доверят, че си заслужава.

Това беше. Спестих си няколко въпроса, но и така се усеща желанието на Ивайло да изпипа нещата, да разбере кое и как се е получило, а което не се е - защо и поради какви причини.
Така и не съм чел целия сборник, не мога да дам и линк (засега) за повестта.
Ако ми повярвате, че са се появили няколко десетки добре написани страници, в които става дума за България преди няколко века, група вещери и изчезваща магия, намерете начин да се снабдите с текста.