Килн хора

Килн хора
Дейвид Брин
ИК "БАРД"
осем и петдесет лв.

Не я дочетох. Изкушавам се да кажа ебаси.
Случват ми се и такива неща - да ми е трудно да дочета книга, която ми харесва в много отношения. Най-пресния спомен е "Параграф 22", чиито последни сто страници така и не можах да покоря. Но пък съм чел два пъти "Нещо се случи", така че недейте да ми обяснявате колко е велик Хелър - вече го знам.

А историята в "Килн хора" си заслужава и го казвам искрено, а не като реверанс-компенсация към Брин, който, признавам си, ми беше непознат. И все още е.
За 158 прочетени страници успях да се убедя, че въпреки началното впечатление за малко несериозна детинска идея - науката и свободния пазар са го докарали дотам, че всеки човек може да си изпече глинен двойник, който съществува един ден, до края на който трябва да се прибере и да прелее спомените на оригинала - нещата са много добре написани и обяснени.
И, като да не повярваш, споменатия на задната корица черен хумор наистина присъства и то все на място.

На няколко места идеите ми се сториха много свежи и изцяло в тон с времето, в което човек си прави зелен, сив, черен или друг на цвят глинен двойник, който да свърши дневната работа вместо него. Има политика, бизнес интереси и немалко неща за социалната страна на въпроса.
Не знам защо, но много добре си спомням една реплика по повод наблюденията на зеления дубъл върху глинените демонстранти, борещи се за правата на братята си еднодневки: понякога ти остава единствено да се възхищаваш на страстта на напълно побърканите.

В основата си цялата история е криминална (или поне до 158-а страница беше такава), главният герой - г-н Морис - е частно ченге, което всеки ден пуска глинените си двойници на мисия, като същевременно събира информация с аватарите си из мрежата или сглобява записите на безбройните градски камери. Всъщност тези последните неща много по-добре може да ги свърши един черен дубликат.
Не мога да кажа, че си падам по сместа фантастика-крими. Авторът има предимството да е единственият, който познава средата, в която се заплита и разплита случая. Не познавам хората в бъдещето, мисленето им, нещата с които се занимават, и така оставам само страничен наблюдател, който оценява по достойнство свежите хрумки и остроумните диалози.

Не можах да се справя с четирите успоредно развиващи се истории - една на истинския човек, на двата сиви дубъла и на зеления. Дори Пратчет ми е труден, когато започне с три паралелни истории. В такива случаи просто се моля героите на отделните сюжетни линии да се срещнат час по-скоро, иначе си разпилявам мислите, започвам да се отнасям в някакви подробности и после трудно превключвам на вълните на другата история. Ебаси.

Обещавам си някога да я започна пак. Отначало.

Светът се нарича дъбрава

Светът се нарича дъбрава
Урсула Ле Гуин
Издателство "ВЛ"
3 лева на старо за 160 страници

Всичко започва с въведение от автора в две части и за мен то е много по-знаково за романа отколкото самия художествен текст в доста от главите.
В първата част - С какво е покрит пътят към ада - Ле Гуин разказва за собственото си разбиране за мотивацията на твореца, неговите стремежи и свободата. Иронично-уважително и по женски с неразбиране представя идеята на Фройд, че творецът се мотивира за своята работа от желанието "да постигне почести, власт, богатства, слава и женска любов". Споменава се и Хемингуей, който чистосърдечно признавал, че пише за пари.
Като антипод на тия елементарни и примитивни мъжки мисли се явява Емили Бронте - "млада и неопитна" 22 годишна девойка, която в мерена реч заявява:

Пред мен богатствата не са на почит,
с насмешка гледам любовта,
за слава зъби аз не точа,
не я сънувам и в нощта.

И ако нявга думи на молитва
раздвижат моята уста,
ще шепнат: "Туй сърце аз искам.
и още - дай ми свобода!

И за да не се настройват един срещу друг лагерите на Опитните И Уморени Циници и Мечтателите С Дървени Мечове, мисълта бързо отива е по-приемлива за всички посока - основният мотив за твореца е свободата.
В следващият момент Ле Гуин се издига в очите ми, заявявайки самоиронично, че истински сериозните хора отричат и се отнасят с недоверие към изкуството (каквото несъмнено е и писането), като заклеймяват всичките му прояви с "бягство".

Следва описание на живота на Ле Гуин преди и по време на писането на Светът се нарича дъбрава - движение за мир, демонстрации, чувство за безполезност, упоритост, отчаяние. Неконтролируемо развихряне на лъжи и лицемерие от страна на властите и безобидни идеалистични протести на група хора.
Всичко това навява толкова незабравена тъга за Света, В Който Живеем, че на човек му се иска да ходи под дъжда покрай кордон полицаи, да вика "НЕ на атомните бомби и изсичането на горите!" и да показва пръст на фотографите.
Предусеща се за какво ще става дума в книгата и след десетина страници се нещата се потвърждават - за арогантността, властолюбието, самозабравянето на хората. И за доста други неща.

Замислена като "Малките зелени човечета", книгата вижда бял свят с променено от Харлан Елисън - пърият и редактор - заглавие The Word For World Is Forest. Самата Урсула Ле Гуин не била кой знае колко съгласна. Сами преценете кое заглавие е по-хубаво. Благодарности, г-н Елисън!

В тази приказка (както я нарича Ле Гуин) има доста банални неща, които обаче са представени много силно и с прекрасен стил. А както знаем, в баналните и тривиални неща има най-много истина.
Ето ги хората - арогантни завоеватели, вярващи, че расата им е предопределена да доминира над всички други и готови да заличат разумен живот, за да изпълнят военно-търговската си мисия. Праволинейни и груби военни, изповядващи всяка заповед, спусната им отгоре. Да, изглеждат лоши. Един от тях - Дейвидсън - е бил замислен от Ле Гуин като абсолютното, чисто зло. За мен е луд гадняр.
От другата страна са хорите - коренно население на планетата, където пристигат хората. Хора, хори - в началото се случва да се объркате заради близките имена на расите. После се свиква и няма проблеми - хората са поробители, а хорите - роби.

Странно за мен е (дори през призмата на далечната 68-а година, когато е писан романа), че хората пътуват в космоса, завладяват и тероризират с една едничка цел - дървен материал. Приемаме това условно и в контекста на предговора, за да не издребняваме по астро-физичните и биологични бели конци. А пък е и прекрасна метафора (справка - заглавието на книгата).

Много интересна идея е раздвоената реалност на хорите - световремие и съновремие. Дребните зелени човечета сънуват по всяко време на денонощието и не отхвърлят съня като измислица на ума. Той също е реалност - важна, пророческа и не по-малко истинска от нещата, които се случват, докато си буден.
Интересното е, че в Малайзия има подобно племе - сенойци. Те са или са били народ, чиято култура се основава на сънуването и използването на съня. Точно както хорите в "Светът се нарича дъбрава", само че Ле Гуин научава за тях доста след написването и.

Спирам с подробностите, за да не преразказвам книгата, която никак не е голяма. Потърсете я на някоя маса с книги на килограм, заслужава си.

PS - За феновете на Кард има малко подробности за ансибъла. Вселената е съвсем друга, но принципът е същия. Явно се смята, че е прекалено добра и удобна идея, за да бъде ползвана само от един писател.