септември 21, 2006

Христо Пощаков - разкази






Хрумна ми, че може да не съм оценил подобаващо Христо Пощаков. Издават го във Франция, Русия, има няколко книги и сума разкази зад гърба си. И тъй като ми омръзна разни хора да дуднат колко добър писател е, реших да прочета повече негови разкази и да споделя опит.
Току-виж съм пропуснал жив класик под носа си.

Но аз още помня как една сряда преди години г-н Пощаков прочете разказ в клуб "Ефремов". Беше завидно слаб. И много абсурден, но не по оня привлекателен начин, а по другия. Затова не исках да рискувам с покупка на цяла книга и изтеглих напосоки няколко разказа от мрежата. Пиратлък. С мислената уговорка да си купя негови книги, ако се окаже ужасно добър писател.

Трябва да отбележа, че нямам нищо против г-н Пощаков. Има страхотни приятели, затова предполагам, че е много готин човек. И свири хубаво на пиано. Но аз съм леко предубеден относно творчеството му. Заради книги със заглавия като "Приключения в Дарвил", "Планетата на Скъли" и "Нашествието на грухилите" (сложих линк; лошата реклама пак си е реклама). И заради малкото негови разкази, с които съм се сблъсквал челно и болезнено.
Освен това съм останал с впечатление, че той се взима насериозно. На въпросното четене г-н Пощаков правеше даскалски забележки на хората, които се сдухаха заради мисълта, че слушат подобен разказ и той още не свършва, и бърбориха за по-интересни неща. Имаше и разправия лека. Младите пак бяха невъзпитани, а по-възрастните - сърдити.

Но! Русия, Франция и САЩ не са майтап.
Грешката може да е в моя телевизор.
Сядам и чета:

ЛОШИТЕ БЕЛИ ХОРА - 6 страници
В този разказ няма нищо оригинално. Като казвам нищо, имам предвид точно това.
Хеликоптер с военни на борда губи връзка с базата. Те са американци, единия се казва Колинз, другия Джемс (а защо не Джеймз?), и са много груби и самонадеяни. По американски така. Следва трус и вместо базата виждат село. И туземци. С имена Мбото, Годинго и прочие. Белите момчета се държат като дървари, размахват оръжия, обиждат домакините си и застрелват любимата пуйка на племето. Разбира се, от всички туземци има само един, който разбира английски и, разбира се, той е най-стария и изнемощял. Обяснява им, че има някаква черна кутия, която си прави гаргара с Времето. Благодарение на нея са се отървали от страшните гару'-гару' преди време. Белите настояват да я видят, туземците я задействат и американците се оказват... точно така, сред ужасните гару'-гару', от чиито усти стърчат остри зъби и капят лиги.
Конец.
Цитирам част от диалог, преценете сами:
— Слушай, лейтенант — проговори след малко леко провлечено. — Откъде смахнатият старец знае английски?
Пилотът едва не подскочи.
— Вие сте гениален, сър! Струва ми се, че спомена нещо за дядо си.
— Докарай го веднага! Виждам го още да се мотае пред колибите.
След не много време, Масанга застана пред полковника.
— Внимавай черно плашило! — заплашително го предупреди. — Отговаряй точно на въпросите ми! Преди малко спомена, че си научил езика ни от дядо си, а той от неговия. Кога те са дошли тук?
— Масанга чувал, тогава има война и лоши бели хора убива черни хора. Черни хора бяга и среща Голям приятел от звезди. Голям приятел подарява велика сила в кутия и мой дядо на дядо и негов деца, негов жена, негов приятели идва тук, на друга земя. Тази земя хубав земя, наш земя. Вече няма лоши гару`-гару`, те на още по-друга земя…
Та така.

ПОСЛЕДНИЯТ ВАМПИР - 1 страница
Това писание не е типичен разказ. Толкова е кратко, че няма място за баналности.
Хората - тези неразумни създания - са унищожили условията за живот и себе си. Последният вампир пише прощалното си писмо. Храни се с плъхове. Крие се из тръбите. Кофти му е. Крокодилските му сълзи са оправдани, все пак и той е обречен. Това плъховете ядене ли са?!
Тази страница няма смисъл, освен ако човек не е надарен с много фантазия, та да си измисли сам посоки за размисъл. Иначе е постно.
На който му се чете нещо за вампирите, хората и равновесието - нека прочете "Дневна кръв" на Зелазни.

СИЛАТА НА ЗАВИСТТА - 5 страници
Това е история на завистта. В първобитното общество един човек завидял на друг, че е по-добър ловец и жените го харесват. Издебнал го и му забил каменното копие. Така завистта се появила, а след като жените се пуснали на въпросния завистник, омразата била посята и разцъфнала.
В Рим някакъв поет завидял на друг и го наклеветил. Разпънали нещастника и за това, разбира се, виновна била завистта.
После отчетата запалили Джордано Бруно и Галилей. Айде, пак завистта.
Тук вече не издържах и го подкарах по диагонал, накрая мярнах сиви човечета с големи очи, които обсъждат поведението на хората.
Толкова от мен.
Малък цитат:
Завистта стана приоритетна в начина на мислене на ограничените хора. Интелектуално слабият винаги е завиждаше на по-умния и по всякакъв начин пречеше за признаването на заслугите му. С течение на годините силата на завистта толкова нарасна, че започна да определя световната политика, границите на държавите и тяхното добруване.


УРЕДЪТ ЗА УНИЩОЖЕНИЕ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО - 5 страници
А! Тук има интересна нишка! Значи, Ботва Хеткок е телепат и краде мисли. Не че мислите в главата са изречения, които могат да бъдат прочетени, ама айде. Издига се с машинации, чете мисли на преподаватели и съученици, харчи пари. Обаче се отвращава от хората, големи лицемери са. Едно казват, друго мислят. Та тоя Ботва среща човек, който не лъже. Чете му мислите, оня казва, че е измислил уред, с който ще затрие хората, и не лъже. Въодушевеният Ботва Хеткок отива у непознатия, където бива убит. Непознатият се оказва луд, който наистина си вярва, когато говори за уреда.
Интересната нишка е изгубена, началото е банално, а разказът - попрецакан.
Цитат:
Той завъртя така наречения уред, който по-скоро представляваше нещо средно между машина и апарат...


КОНТАКТ "Х" - страница и половина
Ето това е готино. Забавно, отпечатвано във в-к "Стършел". Хубави описания на селския мир. Бостан, яхър, кочинка. Дедо и баба, пред чиято къща се приземява извънземен. Краткия майтап приключва с напиване на пришълеца и здрав сън до прасето.
Приятно четиво. Намек за стил.


За толкова ми стигнаха силите. Ако някой се сеща за супер мега свестен разказ на Христо Пощаков, да каже няколко конкретни думи. На мен ми се намира още един негов разказ - "Още десет хиляди долара", който беше преведен и издаден в стабилното е-списание Oceans Of The Mind, заедно с неща на Йоан Владимир, Велко Милоев и Ивайло Г. Иванов. Безпристрастни рецензии за нашите хора - тук! (на англицки).

Може би сбърках, защото прочетох тези разкази на къса дистанция след Стайнбек и Ремарк. Не че в противен случай щяха да ме разтърсят.
Г-н Пощаков няма да ми e любим sci-fi писател, но ако напише пътепис за българските села или патриархален роман за голяма, измазана с вар къща и хората в нея, ще се напъна пак. Може пък силата да му е там.
Дотогава ще страня.

Оная поредица от икони в началото на темата е линк към въпросните разкази. Дерзайте.

Да живее Франция!
Да живее Русия!
Вива УСА!
Таковайте революцията!
Издавайте ни книгите!


ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 5/20 - пластмасов вкус

септември 20, 2006

Черният обелиск



Черният обелиск (Der Schwarze Obelisk)
Ерих Мария Ремарк
Издателство на Отечествения Фронт
423 страници
3.50 лв (1988 година)



Вече съм напълно убеден в едно - не мога да пиша за книги, които са ми харесали. Но не мога и да се примиря с идеята, че ще драсна само няколко реда за такава страхотна книга.

"Черният обелиск" е невероятен роман. Не знам дали да се сърдя на себе си или да се радвам, че дълги години пропусках покрай ушите си препоръките за Ремарк. От една страна пред мен са дългите часове, когато с удоволствие ще чета и другите му книги, но от друга пък явно съм изживял няколко години, пропускайки да помисля върху туй-онуй.

Четох книгата дълго, повече от седмица. Вечер, на нощна лампа, по 30-40 страници. Не ми се доспива, но затварям страниците и се кефя на прочетеното. И някак не ми се чете още, радвам се на самото усещане, а другата вечер отново разлиствам с огромно желание.
Прочетох я сега, сутринта. Мъглива и тиха сряда, бузите са топли, а стъпалата - не. Кратък и тъжен финал, който те напомпва с енергия. Ако сега трябва да бягам 600 метра, ще бия оня десетокласник, който съм бил. Честно.

За какво се разказва съм абсолютно неспособен да разкажа, защото ще трябва да препиша цялата книга.
Всичко, което е написано, ми се струва непреходно. За никоя друга книга не съм си го мислил така.. праволинейно. Може пък "Черният обелиск" да е опънал някоя моя лична струна, която при вас ще звучи по друг начин, не знам.
Лично проверих списъка с нобеловите награди за литература, Ремарк не е там. За сметка на Чърчил, при това почти по едно и също време.
"Съдба" ебаси.

Искрено ви препоръчвам книгата. И ви завиждам. Но пък на мен ми остават още много книги на Ремарк, за което сигурни ми завижда някой друг.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 6/6 - искам допълнително!

септември 11, 2006

Детектив в зоната на здрача



Детектив в зоната на здрача
Андрея Илиев
подарък с автограф





Трябва да призная, че Ник Шишманов не е комисар Сан Антонио. Случват му се много по-странни неща, законът не е зад гърба му и въпреки че погледът му шари доста, спи основно със секретарката си. Но по-неуморно от френския си събрат, смея да твърдя. Знаете ги франсетата - повечето са маниери и една гола слава.
Авторите и на двамата обаче чета с огромно удоволствие. От единия няма как да получа автограф, освен ако след години не се окаже, че съм разпределен в неговото отвъдно отделение. А Андрея Илиев е жив и здрав, пише и парафира!
Абе, подаръкът си подарък! Още 100 години да живее!

Няма да си кривя душата - в случая не мога да бъда пределно обективен (а аз съм такъв, о, спор да няма), тъй като с Ник Шишманов ме свързва носталгия по началото на века, а с автора - истинско приятелство.
Казвал съм го много пъти, затова няма да ме заболи, ако повторя. За писанията на Андрея Илиев в най-голяма степен важи определението четивни. Не знам дали това се учи или ти пада отнякъде (или го шлайфаш по стотици софри, седянки и мохабети), но той го умее. Човек чете, забавлява се и нито за миг действието не забива досадно в глухи улици, не се забавя заради мудна мисъл.
Което иде да покаже, че не би трябвало да имате проблем да прочетете "Детектив в зоната на здрача" на един дъх. Аз направих така. Въпреки че съм чел нещата преди това.

Книгата е сборник с 5 разказа за Ник Шишманов - частен детектив, неженен, със склонност да поема странни случаи. Разголени самодиви, необикновени старчета с бездънни торби, полтъргайст, три синджири роби в парка, времеви тунел в килера - това е неговия ресор.
А разказите са си нашенски, български.

Препоръчвам ви книгата, ако:
- си падате по крими
- си падате по фантастика без лазери и научни реферати
- обичате българския фолклор
- ви допада естествен и неподправен стил

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 8/10 - нашенско


септември 04, 2006

За мишките и хората



За мишките и хората (Of Mice And Men)
Джон Стайнбек
88 страници





Както и подозирах след Тортила Флет, Стайнбек пише за хора от моята кръвна група. Ще последвам безценния съвет да прочета всичките му неща, завършвайки с "На изток от рая", за да не се разочаровам в аванс.

Предполагам, че "За мишките и хората" е повест. Или новела, нещо подобно. Прочетох я за една вечер преди лягане.
Страхотно написана история. И адски естествени диалози. Замислих се колко истински звучат думите, когато разговорът се простира на повече страници, а не е ограничен до 5-6 остроумни реплики, които имат за цел да покажат колко начетени са писателя и главния герой.
Картината е много жива е чудесно описана. Звучи банално и както се полага в такива случаи, е вярно.

Заслужава си отвсякъде.
Аз прекарах прекрасни 2 часа, препоръчвам ви да направите същото.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 17/20 - без консерванти

септември 01, 2006

Планетата на ветровете



Планетата на ветровете
Дж. Р. Р. Мартин & Лайза Татъл
Бард
340 стр.
6.99 (начална цена)



И така, дойде време да прочета един от хората, заради които изчезват кубици тропичска гора. Разбира се, нямам намерение да започвам някоя от тухлите с неизбежната марка "фентъзи епос", а пък и въпросната планета на ветровете била фантастика, така че всичко е Ок.

Малко е странно, но подходих с големи очаквания. Без някой да ме е убеждавал в нещо, без да съм чел подробности. Просто реших, че наградена повест, която е дописана като роман в сътрудничество, е обещаваща ситуация.
Нарамих голяма кошница и започнах да чета.

И така до 110-а страница. Боза.
Има една хубава идея, която не е разработена по никакъв начин. Скучно е, не се случва нищо особено, а и малкото, което се случва, е напудрено и неестествено.
Диалозите са много театрални и сухи.
Мирише на плоско фентъзи, честно.

Както става ясно, зарязах я.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 3/6 - трудили са се все пак