Имам един виртуален списък с книги и автори, от които очаквам много, затова изчаквам подходящия момент за четене. Или пък момента, в който ще си спомня какво точно съм си обещал да прочета. Сега списъкът е по-кратък, защото "Фондацията" е вече зад гърба ми, а самият Азимов се е издигнал още по-високо в очите ми. (да се готвят Зюскинд и Алън Милн)
Написана преди повече от 50 години и първоначално издавана на части в Astounding, Фондацията се е превърнала в абсолютен фаворит за повечето критици и читатели. Както и представител на ново поколение sci-fi, където зелените чудовища отстъпват място на по-значими теми и истинска литература. Романът може да бъде наречен социополитически. Обаче звучи малко телевизионерски, затова само ще споменем, че освен социология и политика, във "Фондацията" има голяма доза психология, математика и религия. Основното, поне според мен, е политиката
Всичко започва с Хари Селдън и неговата психоистория - наука, която с голяма точност предвижда бъдещето на Империята. Приемайки, че човешкият конгломерат е достатъчно голяма величина за сериозна статистическа обработка, психоисториците предвиждат реакциите му срещу евентуални социални и икономически дразнители. Селдън е категоричен - краят на Империята е неизбежен. След това историята се завърта около борбата за власт и оцеляване в сърцето на Фондацията, където група учени систематизират цялото човешко знание, настанени на далечна планета с оскъдни ресурси. А прогнозите на Селдън се оказват изключително точни.
Във "Фондацията" има една леко натрапваща се отживелост и старомодност в някои детайли, което обаче не дразни и дори има своя чар. А действието е толкова бързо и се развива така динамично, че на мен хич не ми пукаше дали наистина след 12000 години хората ще се черпят с хубави пури. По-голямата част от историята преминава в срещи и диалози на хора с определена власт, които се опитват да решат някакъв проблем. Няма личен живот, няма емоционални отклонения, няма душевни дисекции. Времето лети и само действията и думите на хората, от които зависи Фондацията, са важни.
Препоръчвам ви тази книга повече от горещо. Единствения начин да опиша състоянието си, докато я четях, беше кеф. Скоро започвам "Фондация и Империя".
ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 14/15 - остра мозъчна енциклопедичност
Прочитането на тази книга има предистория. Опитът за прочитане, всъщност; предадох се преди края.
Когато стане дума за добър български фантаст, винаги се сещам за Хаим Оливер. Да, този е българин. От Кюстендил (уики). Сигурно много от вас имат книгата "Енерган 22" из рафтовете. Малък формат, никак не тънка, изглежда така. За мен това е един от най-добрите български фантастични романи. Добре измислена история и добро изпълнение. Препоръчвам. Така. В dir.bg се случи дискусия на тема 'абе, кой е тоя Х.Оливер?', след което си поговорихме и по-подробно за автора, филмите, евреите и комунизма във форума на Ефремов - тук. Между другото, той е писал сценария на "Рицарят на бялата дама".
Реших, че е нужно да попрочета още нещо от същия автор. Започнах да ровя из прашните рафтове с по-стари книги и си намерих "Хелиополис". За какво става дума? Благодарение на новооткрита специална материя един млад български физик и неговият колега - професор стъпват на радиоактивен остров, който е бил бомбардиран преди години. Странни факти и случки ги карат да слязат под земята, където Димов е заловен и заставен да работи за целите на Хелиополис - подземен град на учени, който издига слънцето в култ и разработва нови технологии в почти всички области. Обществото долу е строго йерархично, доста стерилно и с предначертано бъдеще - да наложи волята си на хората на повърхността.
Това си е приключенска книга, за деца и юноши. Народна младеж, ясно.
Хората, които твърдяха, че 'Хелиополис' прекалява с червената пропаганда, са прави само наполовина. Да, има места, на които човек може да се подразни, но те не биха ви промили мозъка. Заровиш ли се в подробности, могат да се видят както критики към капитализъма, така и към по-авторитарното управление, което през 68-а е ясно къде вирее. Освен ако в края нещата не се обръщат наопаки и тия подземните се оказват добрите. Но едва ли. Политическите възгледи обаче не са основното. Може би трябва да има няколко щипки пропаганда, за да може написаното да види бял свят, знам ли. Кое тогава ме накара да оставя книгата преди края? Хуманност до гушата. Мисли за човечеството, за поколенията, за намерили смъртта си цели семейства. Свръхемоционални реакции, съчувствие, силна привързаност, милостивост и какво ли още не. Ех, тая богата славянска душа... Алек Димов се оказва ебаси чувствителния тип. И романтик.
Идеята за героя, който попада сред врагове, но благодарение на воля и непреклонност успява да спаси света и родината си, не ме кефи. Защото нещата не стават така. Обаче! Книгата е написана добре. Четивна, с добро темпо и добри описания. Виж, диалозите са малко по-слаби. Подобно разминаване между замисъл и изпълнение е с ясен резултат - започната, но недовършена книга.
Така че ако ви се чете хубава българска фантастика, потърсете "Енерган 22". Писана е 20-30 години след "Хелиополис" и си заслужава отвсякъде.
ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 11/20 - хелио-по-добре-недей
Все още не мога да си обясня защо ми отне толкова време да я прочета. Последните две книги в блога всъщност бяха вмъкнати в програмата, докато четях "Ускорение". Не е заради стила, героите, идеите или историята. Те напълно заслужават неспоменатия на корицата "Хюго" за 2006-а. Значи сигурно е заради мен. Навярно съм малко неразположен към истории, които се проточват с десетилетия. Или, ако трябва да съм точен, стотици милиони години. Това обаче не променя факта, че книгата е много добра. И така:
Всичко започва една октомврийска вечер, когато три деца наблюдават нощното небе. Звездите изчезват и светът, какъвто го познаваме, се променя. Може да се каже, че това е история за Ускорението - необяснима мембрана, която обвива Земята като капсула на времето, докато отвъд нея всичко е нормално. Съотношението: 5 години на Земята са около 500 милиона години за Луната, Слънцето, Галактиката и всички останали. Може да кажем и че това всъщност е разказ за Тайлър, Даян и Джейсън. За живота им в сянката на октомврийския инцидент, за израстването, страховете, любовта и вярата. Образите в книгата са силни и пълнокръвни и човек нито за миг не забравя, че във фантастиката всъщност става дума за хора.
И така, какво бихте направили, ако знаете, че една минута на Земята всъщност е равна на около 900 години за всички останали във Вселената? И което е по-лошо - ако на Слъцнето му остават реално около 50 години живот? Масови самоубийства? Апатия? Нови религиозни култове? Експерименти, които са били невъзможни досега? А защо да не изпратим устойчиви микроорганизми на Марс? Ще проверим след няколко месеца, а там вече милионите години еволюция би трябвало да свършили работата. Светкавично тераформиране, наподобяващо забързана симулация. Нека след година да изпратим и хора.
Книгата е наистина добра. И което е много важно - литературата не отстъпва на идеите. Трудно е да разкажа каквото и да е, без да разкрия повече от историята и така да ви прецакам. Моят съвет - намерете и прочетете.
Алтернативата Уилт Том Шарп ИК "Труд" цена 5.99 страници 275
Хубав английски хумор, на места твърде черен, а на други - доста пиперлив. Това като за начало.
Хенри Уилт е преподавател по литература, има жена-звяр и четири близначки, също толкова чудовищни на моменти. Разпределя времето си между колежа, кръчмата"Котка в чувал" и домашната бойна сцена. Може да се твърди със сигурност, че Уилт не харесва живота си.
Началото е доста обещаващо. Всичко се върти около учебния процес в колежа: програмата на "Хлебари втора" и "Водопроводчици", курсовете за бързо четене, Витгенщайн за чужденци, етюди с гол модел за "Месо трета", интензивно свиневъдство в района на Персийския залив и т.н. В добавка имаме пиянски запой с телесна повреда (неприятно убождане докато Уилт се облекчава върху бодлив храст), нова квартирантка и тревожен порно-скандал, свързан с учебен филм относно содомизиране на крокодил от "шлосери трета" (който всъщност се оказва играчка, символизираща цялата капиталистическа система). Всичко е веселба от класа.
После на сцената има срив. Защото прелестната квартирантка се оказва терористка от най-кръвожадна порода, Уилт се влюбва в нея, а другарчетата и се барикадират в къщата и взимат четирите близначки за заложници. През 1978-а сигурно е било свежа идея, но на мен ми е дошло до гуша от борба с тероризма. И въпреки, че нещата остават все така свежи и майтапчийски до края (особено когато става дума за полицейския щаб), цялата терористична дандания ме отегчи дотолкова, че да прескоча няколко десетки страници в края и да прочета само последните пет.
Въпреки всичко книгата е хубава и аз ще пробвам да си намеря някоя друга, в която, надявам се, няма да има терористи и престрелки. Чарът на Уилт е в начина му на живот и нещо по-злободневно май ще ми хареса повече.
ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 3/4 - "алтернативно четене трета"