Възвишение

Възвишение

Милен Русков

ИК Жанет-45

13 лв.

Искам да ви убедя, че трябва да я прочетете, защото е великанска книга.

Обаче не е лесно да започна дори.

Няма с какво да сравня "Възвишение".

Няма смисъл да пиша "уникална", "задължителна" и "събитие", защото е изтъркано, въпреки че книгата изпълва тези думи със смисъл.

Няма да е достатъчно да подхвърля няколко откъса - все едно да описвам перфектната жена със снимка на ухото й (което не е лоша идея, като за начало)

Няма да мога да ви обясня какъв е езика на книгата, защото звучи като глас - жив и неподражаем, и те кара да говориш като него, и да мислиш като него.

Няма и да ви оставя да се откажете, защото си мислите, че е трудно/неприятно да се чете текст, който изглежда по възрожденски отживял и изпълнен с диалекти.

1972 г. помните ли какво е станало? Няма значение, това не е книга за историческите дати. Нито пък е поредната героична, излъскана история в тона на училищните учебници.

Това е книга за човешкия мироглед. И точно защото главният герой е Гичо от Котел - малко абаджия, малко обирджия, малко революционер и човек на Делото отпреди 140 години, извисяването се усеща така осезаемо.

Това е една комична книга за теб в друго време. Много смешна, много истинска и много трудна за писане. Като теб самия.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 10/10 - Мисли малко!

Сто години самота

Сто години самота

Габриел Гарсия Маркес

Опитите да пиша за тази книга са поредица от провали, които трия вече почти месец. Причината е ясна - "Сто години самота" е толкова силен текст, и толкова пълен с литература, че ми е тъпо-тъжно-смешно (в тоя ред) да се изказвам по въпроса.
Всяко изречение е пределно изпълнено с най-точни думи и смисъл. Плътността на информацията на страница понякога е убийствена, хора и животи се появяват и изчезват, оставили след себе си хубава, цветна следа. Като съотношение текст/история (и не само) ми напомня на Павич. Но се чете много по-лесно и по-леко, и си казваш "Ей това е да ти личи, че си майстор".

Преди да я започна, си мислех, че е някаква трудна и тегава книга, която най-малко ще ме депресира. Пълна заблуда. Ще се посмеете, ще ахнете, ще препрочитате изречения и страници, ще се опитвате да запомните поколенията и в един момент ще се предадете пред родословното дърво на семейство Буендия.
Всичко започва със стегнати девически гащи и спечелен бой с петли. После идва един тъжен дух, преселението на няколко семейства и основаването на малък град.
Макондо.
Като чуя това име, се сещам за пътуващите цигани, които идват всяка година в града с капани за мечтатели. Металотърсач. Машина за лед. Алхимически комплект. Тайната на живота и смъртта. А после.. после тази картина се оказва само малък фрагмент от огромно платно. Платното расте и се променя, някои нишки се късат, друг се появяват, уж трудно разпознаваеми, но много различни.

Вашият живот - този който имате, а и този, който искате - е вътре.
Мистичен, важен, самотен, част от всичко останало.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 9/9 - да чакаш Мелкиадес

Избрани разкази - Чудомир

Избрани произведения
Чудомир
изд. "Христо Г. Данов", 1971 г.






Гениални къси разкази, фейлетони или просто кратки истории.
Народни, смешни, селски, истински.
Човешки характери в малко думи.
И абсолютен майсторлък.

Замълчавам с:
Отчет

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 44/50 - Голо Бърдо

Трима другари

Трима другари
Ерих Мария Ремарк
изд. Отечествен фронт
413 стр.





Животът трябва да се живее. И няколко гадни удара в лицето или болест, която стопява любовта на живота ти, не променят това.

Книгата изостава само на крачка от Черния обелиск, която с времето се катери все по-неудържимо към върха на вечната ми класация. Може би си въобразявам, но си личи, че тази е писана по-рано. Тук любовта и приятелството са живот. А в Обелиска животът е всичко, въпреки всичко.
Една теория твърди, че предимство измежду двете книги получава тази, която прочетеш първа.

Как се говори за книга, която описва живота на един 30-годишен ветеран от Първата световна война, който се чувства едновременно на 16 и на 50?
Трима истински приятели.
Рожден ден.
Една бърза кола.
Внезапна (както се полага на всяка истинска) любов.
Много ром, много коняк.
Няколко натъртвания, няколко битки, счупен нос.
Оглупяването, ядът, гордостта, унинието, крилете, ревността, жертвоготовността.
Смъртта, болестта.
Музиката, разходките.
Пролетта, зимата.

Трудно се пише за "Трима другари", лесно се препоръчва.
Вижте какво са писали по темата Цонко, apieceofme и библиотеката - има страхотни цитати и много по-умело сглобени изречения.

Книгата не е тежка или тегава, написана е с немалко чувство за хумор. С много действие, диалози, запомнящи се сцени.
И винаги се появява стар познат, който казва най-подходящата за момента мъдрост. А после "наздраве".

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 14/15 - "Човек никога не е твърде млад. Винаги е само твърде стар."

Шапка от небето

Шапка от небето

Тери Пратчет







За мен Пратчет има добри и много добри книги. Тази спокойно я слагам сред вторите.
Отново нова книга е на разположение на всички ни благодарение на аматьорски превод и алтруизъм. Официалният издател (Вуzzzев) нека се офлянква в омаята на договорите си с агентите на Пратчет, нека пуска нескопосани преводи и обещава темпо.

Книгата е самостоятелно приключение, но директно продължение на Дребнио волен народ. Доколкото схващам от официалните схеми, поредицата за Тифани е с етикет "детска", не зная защо.
Може би защото главната героиня е малко момиче.
Може би защото сюжетната линия е само една, без многоточков старт с разнообразен вкус.
Може би защото главознанието е още по-достъпно, а поученията - внимателни и топли.
А може би защото пластовете за разбирането й са по-малко на брой и едно дете няма да се обърка, докато дъвче многослойната лукова глава.
Но това е без значение - книгата е 100% Пратчет, при това (както казах) от по-добрите. Умна и смешна, уютна и мъдра.

Тифани напуска родното Варовитище и местния фийгълски клан, за да учи вещерския занаят. Който се оказва не толкова атрактивна смесица от битовизми - доене и чистене, помагане на стари хора, тук-там малко акушерство.
Но вече втърде много очи са се втренчили в Тифани - както тези на самата Баба Вихронрав, така и на едно безплътно същество (без очи, разбира се), което търси поредното си тяло. Кой може да победи ефирна мъгла?

Книга за корените, израстването и природата на всеки от нас.
Плюс първокласен шопски превод на ирландски диалект.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 1/1 - бабаягуване

P.S. корицата горе е от изданието на английски, както добре се вижда

Академик Невиждан У.

Академик Невиждан У.

Тери Пратчет







Официално: неиздавана и непозната книга за българския пазар.
Неофициално: още един триумф на фенския алтруизъм над издателската немощ.

Забелязали ли сте, че в книгите от Света на диска досега нямаше нищо за гоблини и орки? Гъмжи от пародийни образи на почти цялата приказна паплач, но за тези - нито дума. Ако пък в някоя книга е имало, явно съм забравил (защото съм чел всичко, издадено на български), а и сигурно не е било в центъра на събитията.
Гоблините са дребни, таласъмоподобни същества, които крадат кокошки. Анкх-Морпорк няма проблем с това, градът отдавна асимилира всичко и всеки (включително вражески армии).
Орките са друга история. Създадени от Игори, кръвожадни, много трудни за убиване и с афинитет към откъсване на глави. Смразяващ повей от кофти епоха. Вярва се, че са изчезнали завинаги.

Но всъщност не са.
И освен страха от тях, на голяма градска сцена (зад канала) се появява Футболът. Груб, първичен, израз по-скоро на желанието за сблъсък, а не за победа.
Стана ли ясна манджата? Различни агитки, различни раси. Омразата на тълпата, страхът на тълпата. Правилата в живота, правилата в играта.
Различните, другите.

За да е по-весело новите футболните правила за поверени на магьосниците от Невиждания (да, това е правилно, а не "невидимия") Университет, които сформират свой собствен отбор. Звезда и централен нападател е гостуващ магсоьник от Генуа. Вратар, разбира се, е Библиотекаря.
Как е измислена засадата и защо не е правилно да ядеш баничка с месо пред вратата и да чакаш на гюме? С каква топка да се играе? Трябва ли да има две полувремена, за да се пият разхладителни напитки по време на почивката?
А оркът е дребен, свръхинтелигентен, начетен и скромен. Работи в свещоливницата на Университета и иска "да струва". Титулярен централен защитник и старши треньор.

Забелязвам, че с времето Пратчет променя подхода си към някои знакови герои и особено Ветинари. Забуленият в мистика Патриций на Анкх-Морпорк вече не е само всяваща респект сянка, която кове пирони с къси изречения и подмятания.
Ветинари става все по-достъпен, все по-разбираем, дори предвидим. Говори с готвачките. Напива се с капитаните на футболния отбор. Открито изразява симпатиите си към Морголота.
Това всъщност е хубаво. Светът на диска е достатъчно добре измислен и поставен на сцена. Време е да чуем всичко за всеки, още сега, докато има време, мамка му.

Любителският превод се намира тук.
Хвалебствени мнения за други книги на Пратчет, дошли у нас по същия начин: Дребнио волен народ, Пощоряване и Да направиш пари.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 67/70 - О, Жулиета!..

Създания от светлина и мрак

Създания от светлина и мрак
Роджър Зелазни






Не че подхванах книгата с предубеждения, но в никакъв случай не очаквах да ми хареса толкова много.
Съответно ми е трудно да пиша за нея.

Да речем, че е сайънс фентъзи на фона на египетската митология.
Тот, Сет, Хор, Анубис, Озирис. Ангели от Станциите. Същества с изключителни сили, които се грижат за живота в една част на Вселената - ограничават го, когато се самозадушава в растежа си и го насърчават, когато суровите условия го смачкват.
Но когато в един момент цялата енергия на Станциите се използва за битка с незнайно разрушително създание, игрите за надмощие взимат връх. Някои "божества" умират, други изчезват. Останалите преразпределят властта си и се вторачват в новия си най-голям враг - Принцът, Който Беше Хиляди. Непобеден и засега безсмъртен.

Звучи така, сякаш по темата могат да се изпишат поне 5 тома, нали? Да, ама не.
Романът е изключително стегнат, без локуми, без ненужни сюжетни нишки. Зелазни знае кога трябва да опише колоритен панаир на две-три страници, и кога - да избере 2-3 точни думи за цяла битка или ера.
Хуморът е дозиран с изящна точност. Никакво повтаряне, натъртване и изнасилване на забавни думи и случки. Реплика, после втора и край на епизода; така усмивката се задържа най-дълго на лицето.

Много действие. И поезия.
Това не знам как да го обясня, нито как да се аргументирам, без да се налага да преписвам големи пасажи.
Всяка страница е важна за действието, постоянно се случва нещо ново. А същевременно се намира място за по-особен поглед върху хора, божества, време и предмети, който оставя усещане за.. усещане.
Красива динамика.
Кой е очаквал нещо подобно, когато става дума за спекулации с древна митология? Не и аз, не и аз.

На всичко отгоре има страхотни образи - достоверни в нереалността (абсурдността?) си и затова любими, забавни и интересни.
Принцът, Който Беше Хиляди (вкл. Хирург)
Стоманеният Генерал - въплъщение на каузата, за която трябва да се бориш.
Поетът в зелено, чийто стихове отлитат и се изписват на всякаква повърхност.
Свещеникът, който изповядва странен неперсонифициран атеизъм и се друса.
Упоритият пратеник на Дома на смъртта.
Сприхавият бог, който се допитва до врачки и гадатели.

Книгата може да се намери в Читанка или из кашоните със стари книги. Ако я преиздадат, бих я наместил в библиотеката си с най-голямо удоволствие и гордост.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 12/13 - бъдещето в стомаха ти

Няма място за старите кучета

No country for old men
Cormac McCarthy







Тотално и безпощадно размазване.
Що за човек трябва да си, за да блъскаш толкова мощно с такива прости, обикновени и разбираеми думи?

Всички сте гледали филма. Ако не сте, няма извинение.
Помня, че когато го гледах преди години, много харесах реализма му.
Когато срещу теб играе професионалист, почти сигурно е, че ще загубиш.
Ако те улучат, кръвта ти изтича, усещаш болката и това се отразява на всичките ти действия.
Кървиш ли дълго - умираш.
След смъртта ти нещата продължават да се случват, просто без теб.
Една грешка е достатъчна. Не можеш да започнеш "на чисто", защото нещата, които си правил вчера, остават завинаги.

Четох книгата на английски и заявявам, че е напълно подходяща за аматьори като мен (помагащи си с вградения речник на Kindle).
Простия, естествен изказ е красота.
Без панделки, лупинги, безцелни описания или досадни размишления. Без препинателни знаци дори (!).
Само обичайни действия, описани детайлно, но кратко и пределно ясно. И ненатрапчиви спомени за нещата, които те правят това, което си.

Банална история. Мъж намира кървави пари и решава да пробва късмета си. Хитър е, находчив, съобразителен. По петите му е плашещо въплъщение на смъртта със странно разбиране за морал. Възрастен шериф наблюдава преследването, опитва се да помогне и разсъждава за променящия се свят.
Много смърт, никаква драма.
Много стрелба, никаква холивудщина.
Много истини, никакви проповеди.

Криминална история, която отива много отвъд разгадаването на престъпление и преследване на убиец.
История за промяната, живота и смъртта. И начинът, по който ти се случват всички тези неща.

Там горе е корицата от изданието в оригинал. Има я и на български, смятам да я купя, но не се намира лесно офлайн. Въпреки че въобще не мога да си представя как се превежда текст без запетайки. Или пък вътрешния глас на стар тексаски шериф.

Разтърсваща книга. И същевременно простичка. Като самия живот.
Четете я, моля.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 49/50 - this sugar guy

Една нощ през самотния октомври

Една нощ през самотния октомври
Роджър Зелазни







Тридесет и една глави за всеки от дните на месец октомври. Само толкова, за съжаление.
Романът се оказва един от последните на Зелазни, но въпреки това е изключително усмихнат и забавен. С късите и свежи диалози, с познатите от чужди произведения герои, с намигванията към любими автори и произведения, със спокойното си темпо. Без тежки абзаци, равносметки, внушения и двойна психоподплата. Само една игра с приближаващ финал, който винаги виси на косъм.

Почти дузина герои се подготвят за края на октовмри, когато ще заемат местата си от двете страни на барикадата. Едни ще се опитат да отворят врата за нахлуващи прастари същества, а другите ще трябва да им попречат. В началото на книгата (месеца) никой не знае принадлежността на останалите, не са известни дори самите участници. Тече трескава, мнителна подготовка. Отварачи и затварачи се разучават и дебнат на фона на покрайнините на малко градче, разговарят, пият чай, сключват съюзи, кроят планове, палят си къщите.
Всеки участник има до себе си разумно животно, което също е част от играта. Котка, змия, плъх, прилеп, сова и т.н.

Историята разказва Смрък. Смрък е кучето с най-класна разказваческа дарба, което сте срещали (ако сте срещали други). Негов господар е Джак. Джак има ножове. Разхожда се вечер.
Опростеният и особен кучешки поглед върху цялата игра носи допълнително количество усмивки. Смрък прави задължителната си сутрешна разходка. Ако нещо го притеснява - лае. Ако попадне на друго куче, си разглеждат си зъбите, подушват се и коментират господарите си. Има особено мнение за котките и за хората, които го преследват с арбалет. И е нещо като магистър по висша свръхестествена геометрия.
Голяма част от останалите играчи ще разпознаете лесно - Графа, Големия детектив, Добрия доктор. Други са по-неизвестни, но благодарностите от автора в началото на книгата донякъде вдигат завесата.

Най-странното е, че съм чел книгата преди повече от 10 години, а бях забравил около 90% от историята.
Препоръчвам ви я най-най-горещо. Ненатрапчиво фентъзи, чието съдържание е изпълзяло от любимите рафтове със стари книги, за да ти ги припомни.
Книгата се намира трудно в кашоните с литература на старо и май не е преиздавана скоро, затова четете от тук. И аз от там четох, и аз три дни и три нощи се веселих.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 93/100 - съблазнителка в кръга

Generation "П"

Generation "П"

Виктор Пелевин







Много ми се иска да кажа, че книгата ми счупи главата, но не. Просто потупване по рамото дружески шамар.
Да, пълно е с интересни, прозорливи, запомнящи се неща. Авторът е интересен, умен. И разплита световния чорап с усмивка.
Запомня се като усещане, по-малко като внушения. Трудно мога да я разкажа, бих я препоръчал внимателно и избирателно.

Книгата е с абсолютно култаджийски статус сред фантасти, рекламисти и техни производни. Заигравката с по-реалната реалност не прощава. Винаги има гъдел, когато някой разкрива тайните знаци на картата пред очите ти. Уж познаваш живота, света и властта, но винаги ти се иска да разбереш какво има отвъд познатото, отвъд прозаичното, отвъд новините по телевизията.
Телевизорът е новият жречески инструмент, жезълът над главите на заблудените. Дистанционното само симулира право на избор.
И Вавилен Татарски ще измине целия път от мазе-магазин за цигари до телевизионно божествено превъплащение. С всички съпътстващи съставки - мистика, халюцинации, маркетинг и реклама, чеченски бойци.

Толкова.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 12/15 - многословен дух на Че


PS - книгата четох на Kindle, корицата е от българското хартиено издание

Москва - Петушки

Moсква - Петушки

Венедикт Ерофеев







Поема в проза.
Такъв етикет е сложил на повестта някой сведущ по лирическата и литературната като цяло теория. Звучи претенциозно и като нещо от задната корица, oбаче като се замислиш - явно става дума за красив разказ в стихове, но без стихове. Ритмичен и плавен, задушевен и въздействащ, но без рими. Привлекателно, м?

В повестта се разказва за Веничка Ерофеев, пропаднал несретник и абсолютен пияница. Ако играеше футбол, щеше да е плеймейкър в идеалния отбор на ШЛ, но с развод, висящо дело за нарушаване на обществения ред и пропусната дузпа на финал.
От всяка страница се лее алкохол, всеки абзац мирише на спирт. Животът е пречупен през полупразна бутилка водка. А историята сякаш е стих, леко написана, човечно разказана и не ти се иска да стигаш края, защото там има махмурлук или нещо по-лошо.

Главният герой пътува от гара Москва към гара Петушки, където го чака жена и (чуждо) дете. Алкохолът поддържа всички случки на границата между приключенията и унеса, между сълзите от смях и сълзите от мъка.
Веничка се налива без умора, брои гарите, изброява рецепти за коктейли и разказва за миналото и бъдещето.
И уж не се случва нищо, а е толкова, толкова добре написано. Стилно, възпитано, добродушно. И някак нехайно брилянтно.
Поема в проза. Поема - пиянска и безпътна, и без рими - но все пак.

Повестта се намира в Читанка. И добре, че е така, защото иначе никога няма да я прочета и да потърся за българско издание, каквото за щастие се намира - корицата по-горе е от него. В сборника се намират и други неща на Ерофеев, така че ще си го купя.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 11/12 - бяло десертно

Коронация

Коронация
Борис Акунин
ик Еднорог
8.5 лева
366 страници




Оценката я пиша в края, но отсега ви казвам, че ще е малко над 9.5 по десетобалната, така че продължавайте смело.
Ще пиша доволно и с настроение.

Царска Русия, 1894 година.
Предстои коронацията на Николай II ("николай-две", както би казал Димитър Пенев) и благородни люде от всички краища се изсипват в Москва за церемонията.
Сред тях, разбира се, е фамилията на Георгий Александрович, чичо на бъдещия руски цар.
Освен августейши особи свитата включва всякакви придворни длъжности - камерюнкери, хоффуриери, камериери, гувернантки, майордоми, камердинери, лакеи, форейтори и др.
Този строен оркестър от служещи (а не прислужващи) на Негово Височество си има диригент и той се казва Афанасий Зюкин. Още в самото начало за него стават ясни три неща - има внушителни бакенбарди, службата му е безупречна и непорочна и разказва историята в първо лице.

Не съм чел друга книга на Акунин, но знаех, че главният му герой е Ераст Фандорин (гледал съм Турски гамбит). Статският съветник в оставка е мистичен образ, за който никой не знае твърде много, но всеки е чувал.
След като племеникът на бъдещия цар е отвлечен дни преди коронацията, Фандорин се появява и тук - бързо и решително, придружен от мълчалив японец. И действието се завихря около него, въпреки че разказва Зюкин.
Това на пръв поглед не изглежда странно - приключението да се описва от страничен наблюдател, който невинаги е в центъра на събитията и който най-често разказва за главния герой през собствената си призма. Обаче придворният Зюкин е толкова различен от Фандорин, че на човек му иде да се смее с глас. Просто призмата е непоносимо забавна.
Придворният е класически иконом, който пестеливо се възмущава от всяка нерегламентирана постъпка, от всяка волност и неподходяща дума и действие. Възпитан и консервативен до дъното на душата си, царското семейство за него е по-важно от всичко на света, а удобството и благоденствието на членовете му са доживотна мисия. Тесногръд и вдървен от предразсъдъците си, Афанасий Зюкин е чудесен художник на времето, което си отива с последния Романов.
Фандорин от друга страна е праобразът на петдесетарския детектив. Мълчалив, винаги на точното място, майстор на преобразяването, не лиже височайши задници, не цепи басма и дамите го харесват. На всичко отгоре заеква, което само го прави още по-симпатичен.

След отвличането на малкия Михаил Георгиевич на сцената започва истинско приключение - из тъмни московски улици, в бавни и мъгливи реки, в стаите на Ермитажа и из подземията на педерастки сборища, в паркове и карети, в тъмни стаи сред князе и царе.
Всичко става бързо, всичко е интересно, а Зюкин винаги е възмутен от "безпардонното" и "кощунствено" поведение на някой от участниците.
Хуморът е на страхотно ниво - в големи количества, но хитро и ненатрапчиво поднесен.
Четях вечер, четях през деня, четях с кеф и с планове да чета още.

Този Акунин е много добър, да. И как умело е вплел разказа си в истинската история. Или обратното.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКАЛА: 22/23 - coffret

Закуска за шампиони

Breakfast of Champions
Kurt Vonnegut
RosettaBooks LLC
227 stranici
0 lv. (pirat)




13 страници на ден.
Това е оптималната скорост, с която се движа в книга на английски. Включвам авторовите илюстрации, разбира се; тук те са доста.
Повече текст в оригинал на LCD дисплей леко ме напряга (засега), а пък и пречи на работния ми процес, кхм-кхм. От друга страна, по-малко десет страници на ден ме карат да се чувствам по-несериозен, отколкото всъщност съм.
Но пък план-графикът за прочитане на Вонегът беше ясен и категоричен - до края на месеца. И така - с дисциплина, желание и помощта на сбития, но съдържателен Кърт, първата книга на англицки вече е зад гърба ми.
(детски глас зад кадър: "ти успя, мамо!")

Има реална опасност да разказвам за въпросния си първи път, вместо за книгата.

Вонегът твърди, че всеки писател трябва да подхвърли някаква кукичка на читателите си, която да гъделичка любопитството им до финала. Пред студентите си дал пример с монахиня, която има зъбобол, който не и дава мира. И без значение какво се случва, човек постоянно се пита какво стана с проклетия кариес в устата на жената.
В "Закуска за Шампиони" стръвта е издайнически детайл от заключителната част на книгата, сервиран в самото начало - единият герой ще срещне другия, вследствие на което той ще полудее и ще нарани много хора.
В останалото време разстоянието между тях бавно се стопява.
Килгор Траут, култовият и абсолютно неизвестен писател на фантастични истории, пътува на стоп към малко градче.
Дуйн Хувър, богат търговец с дялови участия в какво ли не, изкукуригва със сигурни темпове.
Накрая ще се срещнат, знаете, Дуейн съвсем ще изгуби разсъдъка си и много хора ще пострадат.

Използването на речник налага една особена скорост, която превиших безвъзвратно в трети клас. Не смятам, че е голям минус. Така имам време да осмисля думите, да ги потъркалям в главата си, да им се насладя.
Нямам никаква идея как би протекъл целият процес, ако четях на хартия, с томче английско-български речник в ръка.
Сигурно и в това има чар.

Вонегът разказва кротко, мъдро и дори малко примиренчески за вече променената Америка, чиито пейзажи се редуват пред очите на Килгор Траут. Хората изкривяват средата с абсурдните си действия, след което се адаптират към нея, правейки още по-неразбираеми неща. Нещо като лавинообразна лудост, която можеш да видиш само със специални очила.
Накрая Дуейн Хувър ще реши, че всички освен него са роботи и ще започне да ги наранява безмилостно.

Иронично, носталгично, притихнало, но с усмивка - така Вонегът пише реквиема си.
А рисува малко по-цинично.

Ако трябваше да го изиграя позьорската, щях да завърша с:
И така нататък.

Вместо това - картинка:








ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 19/20 - leaks

Чисто злато

Чисто злато (Good As Gold)
Джоузеф Хелър
изд. АБАГАР
страници 444
цена 7.50 (не е на старо!)




Играта на думи в заглавието е непреводима, защото главният играч се казва Брус Голд.

Брус Голд, преподавател в колеж.
Брус Голд, писател и публицист.
Брус, неверен, отегчен съпруг.
Бруси, най-малкият син, най-умният във фамилията, най-обижданият на семейните сбирки.
Доктор Голд, запътилият се към президентската администрация автор на вцепеняващи мозъка прозрения.
Док, сервилен и удобен автор на несъществуващи доклади.
Голдщайн, бъдещ зет на мултимилионер – антисемит.
Бруси, застаряващ годеник и любовник, оценен на /6 минус/
Брус Голд – Good As Gold.

Тази книга ми харесва повече от “Параграф 22”, повече дори от “Нещо се случи”. Привидно безсюжетна, изпълнена с безсрамно добри диалози, абсурдни ситуации и второстепенни герои, които искаш да удушиш.
И голд, като Йосарян и Слоукъм, изглежда най-нормалният луд в свят от безумци.
“Чисто злато” би трябвало да се нарече политическа сатира, но подправките са толкова много – социални, битови, образователни, икономически, дипломтически, журналистически и т.н., че ястието в никакъв случай не заслужава само един етикет. Не заслужава никакъв етикет.

Брус Голд не харесва (и дори мрази): съпругата си заради безропотното си примирение; дъщеря си заради неприязънта и; баща си заради всичко; мащехата си заради лудостта и; големият си брат заради заяждането му; сестрите си заради безумните препирни; издателят си заради лепнещият му конформизъм; подопечните си колежани заради съществуването им; съученикът си във Вашингтон заради влудяващата му оксиморонистичност; Кисинджър заради всичко, което е; младата си годеница заради пробивната и ограниченост, от която се нуждае; бъдещият си тъст заради жилещата му, властна уста; любовницата си заради нечестната и честност.
Мисля, че Брус Голд харесва (или поне няма нищо против) единствено агентът от ФБР, с който винаги можеш да се свържеш, говорейки на стената.

В неговия свят, на негово място щях да мразя повече хора.
Нямаше да олижа толкова подметки, задници, длани и устни, но пък и никога нямаше да имам сили да се опомня след това. Или да си го призная.
Брус Голд е роб. Роб с добри шансове за успех (това го откраднах от преводача Добрев в края на книгата)
А Хелър е голям.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 14/15 – "Не знам!"

Пътят

Пътят
Кормак Маккарти
ИК Новелон
Страници 244
Цена 12.90 лв.




Никога не съм попадал на друга книга, чиято рекламно-гъделичкаща част да е оформена от издателя толкова обемно и натрапчиво.
Двете страни на предна и задна корица, както и няколко страници от самата книга са нафрашкани с цитати от вестници и списания. Велика, грандиозна, връх, неповторима, задължителна, разтърсваща.
Хайде посмей да не я прочетеш.

Представете си Америка след неизвестен катаклизъм. Няма животни. Няма храна. Топлината е лукс. Фин сив прах поглъща настоящето и бъдещето.
Баща и син пътуват на юг, бутайки пазарска количка по пътя. Носят дрехи, пистолет с два патрона, пътна карта, случайно намерена храна и мъждукащата факла на надеждата. Промъкват се между болести, сив сняг, канибали и мисли за края.
Без завръзка, развитие, заплетен финал. Просто баща, който има син и момче, което има своя татко. Буря е и всеки е спасителна котва за другия.
“Пътят” не е първия постапокалиптичен роман, който съм чел. Но този е по-различен; силен и сериозен. Много чувствен. Болезнено нежен.
Текстът те кара да си представяш всичко, да усетиш пепелта и тишината, страхът и стенанието, потопената наполовина яхта и срутващите се черни стволове на умрели дървета.
Къси изречения, понякога трудна за различаване пряка реч, най-най-точните думи.
Трудно можеш да заобиколиш такава книга. И повечето силни думи за нея са верни.

Ако се чудите откъде ви е познато името на автора – той е писал и “Няма място за старите кучета”, с която братя Коен ме накараха да гледам без да мигам.

ЦИТАТ ЗА ЛИЧНА УПОТРЕБА: Помним нещата, които искаме да забравим и забравяме нещата, които трябва да помним.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 37/40 – прясна вода

Пощоряване

Пощоряване
Тери Пратчет
без издател
цена: 1.42 Мегабайта
страници: 504




Онлайн алтруизмът се оказва по-благонадежден от ик "Вузев". Въпросните издатели явно са го закъсали с новите книги на Пратчет и вече дори не буксуват енергично. А някои мили хора спретнали още един превод на български, за да потушат абстиненцията у всички останали. По-добре късно, отколкото в неведение.
След Дребнио волен народ сега си имаме и "Going Postal"; българското заглавие "Пощоряване" пасва идеално. Смея да твърдя, че преводът е чудесен, с много бележки от преводача и познаване на предишни истории и персонажи. Единственото, което липсва, е по-прецизна редакторска работа. На такива коне зъбите не се гледат, знам, но все пак.

Този път историята започва и свършва с Олян Ментелик (симпатичен измамник на едро и дребно), няма ги типичните за последните книги на Пратчет няколко паралелни сюжетни линии.
Анкх-Морпорк вони, ври и кипи, градската поща е потънала в прахоляк и птича тор, а семафорните кули на Голямата Магистрална Линия АД щракат денем и нощем. Прелюбимият ни Лорд Ветинари разказва на Олян няколко неща за Ангелите, Изборът и Г-н Помпа.
Следва чисто удоволствие. Има ли нужда да обяснявам колко е добър Пратчет? Добре, ето: мнооого е добър.

Често съм казвал, че във всяка своя книга Пратчет си харесва тема и я върти в ръцете си (образно казано), докато не оформи нещо едновременно оригинално, простичко и мъдро. Тук съставките на глината са монопол и дребни риби, класни мошеници, обвита в дим любов, забравени думи и всичко друго, което може да се намери в Анкх-Морпорк.
Готовата фигура прилича на пощенска марка, на която има надпис 'надежда, избор, сяра в чорапите' и шапка с крила.

В случай че и на вас не ви се чака за книжен вариант, пробвайте тук. Ако след време линкът умре, поискайте си.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 6/6 - с големи големи

Дори каубойките плачат - I част

Дори каубойките плачат - I част
Том Робинс
обединени издатели
199 страници
~10 лв. на старо




Преди време прочетох Вила Инкогнито и в момент на силно вълнение реших, че трябва ще прочета всичко на Том Робинс, което е издавано у нас. Всичкото се оказа всичко на всичко три книги. Всъщност четири книги, три романа. Каубойките е в две части. Впечатленията ми се основават само на първата.

Удоволствието от четенето е свързано основно със стила на Робинс. Което автоматично дисквалифицира книгата в дисциплината 'Книга за бързо четене в трамвая'.
Текстът е като симпатичен вулкан в горещ ден, от чийто кратер изригват каубойки, кадилаци и градински тоалетни. Облакът пепел е примесен с прахоляк от прерията, а лавата - с индианска кръв. А нейде в недрата всичко това е предизвикано от два могъщи палеца, с които можеш да хванеш на стоп каквото си поискаш. Дори катафалка и камила, да.
Ако на някого последният абзац му се струва излишно натруфен, ето опростената версия: Сиси Хенкшоу има гигантски палци, бяга от къщи и се превръща в легенда на пътя, където стопира всичко и всеки, непрестанно, с години. После се влюбва в художник с индианска кръв и попада в ранчо, пълно с каубойки. Край на първа част.

Тъй като съм склонен да нарека авторовия маниер на писане 'неповторим' (наред със забавен, мъдър, щур и култаджийски), не мога да предам кой знае колко от атмосферата.
А тъй като съм прочел само половината история, няма как да разкажа и сюжета.
Затова само ще споделя, че ми хареса много, въпреки високите очаквания. За вас, неизкушените, остава да потърсите книгата из кашоните. Но се пазете, капиталистите знаят, че е рядка и си умират да изнудват.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 49/61 - той, Графинята

Дребнио волен народ

Дребнио волен народ (The Wee Free Men)
Тери Пратчет
без издателска къща
289 страници
без цена (безценна?)




Кривънци!
И назаем от друг великан: Без паника!
Не претърсвай онлайн книжарниците, българино. Няма нужда.
След като ИК 'Вузев' ни баламосва вече няколко години, прикривайки умерено срамния факт, че като издателство са гола вода, неизбежното се случи. Неизбежно било за някои, де; за мен си е изненадващ повод за овчи възторг.
Ентусиаст преведе "The Wee Free Men" и го сподели по самарянски с всички останали!

Малко след като порядъчно лустросания .pdf се появи с корица и всичко останало за свободно скачване онлайн, Вузев се събудили (апаратът им за командно дишане сдал багажа) и раздали правосъдие. Та по тоя повод линк не мога да ви дам, но заинтригуваните спокойно да ми пишат.
Морал и законови положения сега няма да бистрим. Истината за мен е, че ако се появи по книжарниците, всички ще си я купят от раз, тъй че издателите да не мрънкат, ами да издават. С моя прочит не са ощетени. Напротив: летаргията ми е прекъсната и загрях за още.
А доколкото схващам юридическия шум, този български текст принадлежи на автора му. Много ми е интересно дали ще има прилики между него и потенциалния официален вариант след време (ето, Вузеви, аз вярвам във вас бе, ленивци), изрично ще сверим.

Нак Мак Фийгъл ги помня мнооого смътно от 'Захапи за врата'. За незапознатите - това са 15 сантиметрови червенокоси същества със синя от татуировки кожа, които говорят с див шотландски акцент (в превода с шопския му аналог), страхуват се от адвокати и са адски силни, поради което безразборният мариз (тип масовка и болка в тълпата) е постоянна величина. Те са въпросният волен народец, де.
Иначе сме отново на вещерска вълна, имаме си главознание, малко момиче и бонус второ зрение и трети акъл. На финала се появява и баба ви Вихронрав, лично. Тежка е старицата, да и го признаем.
Повече за сюжета няма да разкривам, не че казах нещо. Ама пък има ли нужда? Аз Пратчет не мога да коментирам просто.

Контраста между красивата и романтична опаковка/представа за нещо и истинската му същност напомня за "Господари и Господарки", а лепкавото и мъгливо бродене из нечия фантазия или сън - на "Дядо Прас".
Всъщност всичко напомня за Тери Пратчет; бях забравил що за кеф образува у мен творчеството му. Нищо, че четох на принтирани А4.

Това, предполагам, сте чели.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 1/1 - I kicked meself in ma ain heid!

Торта рунтавелка

Торта рунтавелка
Сан Антонио
ик труд
3.50 лв (?)
205 страници + епилог




Сан А, колеги, великият Сан А.
Няма нужда да ръкопляскате, той е скромен. И неповторим до уникалност, рабира се. Славата му го носи навред по света и всички негови подвизи са верни, нищо, че сам ги разказва.
Френска школа на 1000 промила.

Веднъж вече съм писал за книга на Сан Антонио, ето ви нарочен линк - Гаджетата имат нежна кожа. Цъкнете, де.
Признавам си, това ми е един от най-любимите текстове в блога. И не защото се напъвах да пиша що-годе забавни неща (кой е прокопсал от напъни?), нито пък защото двама и половина човека признаха, че почти съм се вмъкнал в стила му. Просто ме забавлява всеки път като чета, сам съм си смешен някак. Особено псевдо-лит-бълвоча в началото и изведнъж 'Не бе! Туй е Сан А!'. Класика, класика.

Тук зашеметяващият боец на всякакви фронтове пътува до САЩ, за да разплете немного заплетен случай, касаещ пряко и косвено едни гумени гърди (със зърна и всичко останало); изчезнал брат на майстор с езика; турчин бивш рецидивист с хубава дъщеря; Черен Картел, преброени убийства, Симпсънка с хеликоптер и т.н.
Гаврата с американските кримки е налице, всички замесени дами са доволни, а Берюрие Ненагледния се появява чак в края, за малко и на място.

Тъй като всички много обичаме трудното издателство, искам да ви споделя тайно, че книгата я има тук. Което ми подсказва, че ето там пък може да прочетете гореспоменатия роман с гаджета в заглавието, той е по-добър.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 31/40 - К. Маркс по гушката, Кастро по устата

Вила "Инкогнито"

Вила "Инкогнито"

Том Робинс
ИК Обсидиан
285 страници
8 лева




Този Том Робинс се оказа неочаквано добър и това ме накара да се чудя защо не съм го чел досега. Подозрително, подозрително.
Добре, може да не съм се возил на едно от най-щурите, шарени и странни влакчета на света, но въобще да не съм чувал за него?

Започваме с тануки. И Тануки. Разлика има и няма. Тануки идва на земята, ползвайки гигантския си скротум като парашут, започва да краде саке и да се сношава с жените. Много сериозно и ненаситно. Саке и жени. Просто е създаден за това.
После всичко се завърта около трима американски войници, които след войната във Виетнам остават в Лаос, някъде високо в планините, на място, което им дава всичко, от което се нуждаят. Официално са безследно изчезнали. От около 30 години.
За да стигнеш до вила 'Инкогнито', ти трябва хеликоптер или въжеиграч. Всичко останало е бездна.

И се втурваме. Покрай хиляди неща, луда мозайка, която се размазва, докато си във влакчето.
Фарс. Факт.
Секс, политика, религия, традиции, семейство, морал, наркотици, мистика, философия - има от всичко. Има и много Азия.
Имате шантава братовчедка, която мисли, че сатанинските секти са сладурски и отвлечените от тях се крият в имението на Хефнър? И тя е вътре.

Ако беше музикант, Робинс щеше да е рок звезда. Да се присмива на правителството си, да проповядва идеи, които карат хората да слушат в захлас, да говори открито за секс и удоволствие, за красота и пиене до зори след нечия смърт. Около него щеше да има жени и мъже и мъжете също ще са доволни, защото той не може да има всички жени, които го желаят. Пък и сигурно е пиян.
Този абзац стана малко съмнителен.

Да не забравя стила. Наситен, различен, забавен, значим.
Да, исках да отбелязвам култовите изречения, но забравих. Забравих ги и тях. За ваше съжаление.

Айде сега някой да ми се присмее, че не съм чел другите две издадени у нас книги на Том Робинс.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 56/61 - Елвисист с пейджър

ps - корицата и моят блог могат да ви откажат. бъдете силни. прочетете. и после голямото мерси.