Показват се публикациите с етикет златен фон. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет златен фон. Показване на всички публикации

април 27, 2013

Възвишение

Възвишение
Милен Русков
ИК Жанет-45
13 лв.





Искам да ви убедя, че трябва да я прочетете, защото е великанска книга.
Обаче не е лесно да започна дори.

Няма с какво да сравня "Възвишение".
Няма смисъл да пиша "уникална", "задължителна" и "събитие", защото е изтъркано, въпреки че книгата изпълва тези думи със смисъл.
Няма да е достатъчно да подхвърля няколко откъса - все едно да описвам перфектната жена със снимка на ухото й (което не е лоша идея, като за начало)
Няма да мога да ви обясня какъв е езика на книгата, защото звучи като глас - жив и неподражаем, и те кара да говориш като него, и да мислиш като него.
Няма и да ви оставя да се откажете, защото си мислите, че е трудно/неприятно да се чете текст, който изглежда по възрожденски отживял и изпълнен с диалекти.

1972 г. помните ли какво е станало? Няма значение, това не е книга за историческите дати. Нито пък е поредната героична, излъскана история в тона на училищните учебници.
Това е книга за човешкия мироглед. И точно защото главният герой е Гичо от Котел - малко абаджия, малко обирджия, малко революционер и човек на Делото отпреди 140 години, извисяването се усеща така осезаемо.
Това е една комична книга за теб в друго време. Много смешна, много истинска и много трудна за писане. Като теб самия.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 10/10 - Мисли малко!

юни 13, 2012

Сто години самота

Сто години самота
Габриел Гарсия Маркес







Опитите да пиша за тази книга са поредица от провали, които трия вече почти месец. Причината е ясна - "Сто години самота" е толкова силен текст, и толкова пълен с литература, че ми е тъпо-тъжно-смешно (в тоя ред) да се изказвам по въпроса.
Всяко изречение е пределно изпълнено с най-точни думи и смисъл. Плътността на информацията на страница понякога е убийствена, хора и животи се появяват и изчезват, оставили след себе си хубава, цветна следа. Като съотношение текст/история (и не само) ми напомня на Павич. Но се чете много по-лесно и по-леко, и си казваш "Ей това е да ти личи, че си майстор".

Преди да я започна, си мислех, че е някаква трудна и тегава книга, която най-малко ще ме депресира. Пълна заблуда. Ще се посмеете, ще ахнете, ще препрочитате изречения и страници, ще се опитвате да запомните поколенията и в един момент ще се предадете пред родословното дърво на семейство Буендия.
Всичко започва със стегнати девически гащи и спечелен бой с петли. После идва един тъжен дух, преселението на няколко семейства и основаването на малък град.
Макондо.
Като чуя това име, се сещам за пътуващите цигани, които идват всяка година в града с капани за мечтатели. Металотърсач. Машина за лед. Алхимически комплект. Тайната на живота и смъртта. А после.. после тази картина се оказва само малък фрагмент от огромно платно. Платното расте и се променя, някои нишки се късат, друг се появяват, уж трудно разпознаваеми, но много различни.

Вашият живот - този който имате, а и този, който искате - е вътре.
Мистичен, важен, самотен, част от всичко останало.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 9/9 - да чакаш Мелкиадес

март 30, 2012

Стрелецът

Стрелецът

Стивън Кинг







Уестърн. Sci-fi. Фентъзи. Малко хорър.
Магичен постапокалипсис. Пустиня. Упорито преследване, заредено с енергията на пророчески сън.
Много, много въздействаща и силна смес.

Останки от цивилизация като уродливи плевели са осеяли пътя на Стрелеца. Пред него е Човекът в черно, винаги с няколко дни преднина - недостижим, тайнствен, могъщ, важен. Много въпроси в сянката на Тъмната Кула.
Миражи от нашия свят се сливат със заклинания и магии.
Кръв, пясък, жертва на близък човек.
Мимолетна любов като тичане в сън - не можеш да избягаш, защото плуваш в мед.
Обреченост. Изгубеното незапочнало детство.
Всеки търси отговори, най-вече читателят.

Книга, писана повече от десетилетие. Чете се за няколко часа.
Логореята ме напусна и нямам много думи, така че - четете.

Нужно ли е да чета и другите неща от "Тъмната кула"?

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 8/9 - револвер

септември 30, 2011

Избрани разкази - Чудомир

Избрани произведения
Чудомир
изд. "Христо Г. Данов", 1971 г.






Гениални къси разкази, фейлетони или просто кратки истории.
Народни, смешни, селски, истински.
Човешки характери в малко думи.
И абсолютен майсторлък.

Замълчавам с:
Отчет

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 44/50 - Голо Бърдо

август 17, 2011

Трима другари

Трима другари
Ерих Мария Ремарк
изд. Отечествен фронт
413 стр.





Животът трябва да се живее. И няколко гадни удара в лицето или болест, която стопява любовта на живота ти, не променят това.

Книгата изостава само на крачка от Черния обелиск, която с времето се катери все по-неудържимо към върха на вечната ми класация. Може би си въобразявам, но си личи, че тази е писана по-рано. Тук любовта и приятелството са живот. А в Обелиска животът е всичко, въпреки всичко.
Една теория твърди, че предимство измежду двете книги получава тази, която прочетеш първа.

Как се говори за книга, която описва живота на един 30-годишен ветеран от Първата световна война, който се чувства едновременно на 16 и на 50?
Трима истински приятели.
Рожден ден.
Една бърза кола.
Внезапна (както се полага на всяка истинска) любов.
Много ром, много коняк.
Няколко натъртвания, няколко битки, счупен нос.
Оглупяването, ядът, гордостта, унинието, крилете, ревността, жертвоготовността.
Смъртта, болестта.
Музиката, разходките.
Пролетта, зимата.

Трудно се пише за "Трима другари", лесно се препоръчва.
Вижте какво са писали по темата Цонко, apieceofme и библиотеката - има страхотни цитати и много по-умело сглобени изречения.

Книгата не е тежка или тегава, написана е с немалко чувство за хумор. С много действие, диалози, запомнящи се сцени.
И винаги се появява стар познат, който казва най-подходящата за момента мъдрост. А после "наздраве".

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 14/15 - "Човек никога не е твърде млад. Винаги е само твърде стар."

юли 27, 2011

Машината спира

Машината спира
Едуард М. Форстър
изд. е-Книги






Обемът не е достатъчен дори за "повест", така че спокойно можем да наречем "Машината спира" разказ. Фантастичен и толкова стар, че звучи още по-фантастично. Писан е в самото начало на 20-и век и сигурно разкрива много за света, такъв какъвто е бил преди повече от 100 години. Машините се превръщат в ежеднение, удобството и напредъкът са налице, но... винаги има едно "но".

Бъдещето.
Хората живеят под земята, комуникират помежду си само с видео и аудио връзки (браво на автора за видеоразговорите), отчуждението е добродетел, която стимулира творческия и съзидателен процес. Машината е Бог, среда, законотворец, спасител, защитник, бъдеще и единствена алтернатива. На повърхността изхвърлят само ренегатите, които са прегрешли срещу Машината. Там няма въздух, няма дом, няма живот.
Един любопитен мъж, една шахта, истината.

Лесно ли е да замениш/загубиш всичко човешко за сметка на автоматизирана безметежност?
Разказът може би е предупреждение, въпрос и мрачно опасение. А може би обсебващата технология няма нищо общо и си говорим само за микросвета на всеки от нас.
И всичко това в едно от най-старите sci-fi неща, които съм чел.

Намира се безплатно в електронен формат в e-knigi.net и въпреки че има нужда от лека коректорска намеса, си заслужава времето.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 13/18 - музикално вдъхновение


юли 24, 2011

Фани Мае

Фани Мае, Франк ХърбъртФани Мае
Франк Хърбърт







Всъщност се бях засилил към "Експериментът Досейди", но разбрах, че преди това главният герой се появява в друга книга.
И ето я "Whipping Star" в творчески български превод на заглавието. Не намирам смисъл да прекръстиш цяла книга на един от главните герои, освен ако не ти е адски трудно да преведеш оригинала.

Йори Маккай е извънреден саботьор на БюСаб - организацията, която слага пръти в твърде забързаното колело на цивилизацията, за да не катастрофират всички. Организация с големи правомощия, чиято структура е побрала най-различни същества.
Във Вселена с няколко разумни вида, които се опитват да живеят заедно, всеки трябва да прави компромиси и да внимава с лактите.

Кейлбаните - едни от най-непознатите и странни разумни видове, които навигират пространствените скокове - изчезват един по един, а хората около тях полудяват. Последният кейлбан засяда в сферичното си обиталище на един морски бряг и допуска Маккай при себе си.
Как се общува със същество, което няма физическо присъствие, което вижда четириизмерно и е готово да изпълни докрай договор, който ще унищожи него и всички останали? Няма "тук", няма "умирам", няма "болка".
По този повод - един неслучаен цитат:
Всеки език е своеобразен код, зависим от жизнените ритми на биологическият вид, който го е създал. Ако тези ритми не се усвоят, кодът остава неразбираем.

Голяма част от действието е статично - разговри в стая, кабинет или вътрешността на кейлбана. Въпреки това емоциите са предадени добре и текстът не звучи сухо.
Препоръчва се на сци-фи почитателите.

p.s. корицата няма нищо общо с футбола

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 13/16 - "Точно, защото ми говориш, затова и не ти вярвам."

юли 19, 2011

Тютюн

Тютюн

Димитър Димов








Кой ли не е чел "Тютюн" в училище?
Аз.
И въпреки това дори сега ми е трудно да пиша за книга от "задължителния списък". Чувствам се като преди 15 години, когато отказвах да бъда оценяван според официалния аршин на мастити критици от учебника. Авторът бил искал да каже, че... а дали?
Е, точно пък за тази книга навярно са слъгвали какво е имал предвид Димов, защото десетилетия се е изучавал преправения, преработен вариант.

Книгата има много интересна история.
Оригиналнатат версия е издадена през 1951г. и веднага разбунва духовете. Активисти, идеолози, вестници, творци, критици и организации дискутират "правилността" на творбата. Сбита информация по случая - в Читанка. От там можете и да изтеглите и автентичния текст.
Димов е принуден да пренапише романа, добавяйки повече идеологически размисли и нови партизански сюжетни нишки. Около 250 страница баластра за кефа на партията.
Кому е било необходимо това - не знам. И така текстът си е достатъчно червен по приятен и зарибяващ начин. Да, наистина.
Наскоро излезе книга за историята на романа - Блажев е писал много интересни неща за нея в Книголандия.

Най-ценното в "Тютюн" за мен - разкрит е духът на времето в България преди Втората световна война. Не историята (тя е с много пипала), драмите на героите или стила, а картината на миналото. Това са нравите и животът, които новата власт се опитва да изтрие, потисне и промени в продължение на десетилетия след войната.
Ще се изненадате колко близки са тези хора до днешната действителност. Далавери, подкупи, сребролюбие, секс за пари и удобства, несгоди и сиромашия, безскрупулната власт. Плюс спомени и опасения за войната, която обезценява човешкия живот още повече.
Тогава е сега.
Ако тези дни отидете в Софийска художествена галерия, ще видите, че на някои картини освен манастири се виждат и свидетели на времето, в което са рисувани. На платно от 1941г. наконтени жени крачат покрай приближаващ лъскав трамвай, а костюмирани господа се оглеждат около будка за вестници. Европа. Толкова истинско и съвременно. Няма нищо общо с унифицирания калъп на комунизма. Това са хора, които обичат френските вина и шоколада, които се женят по сметка и развеждат заради балерини, които търсят гешефта и се страхуват от глада.

Героите на "Тютюн":
Ирина - умно и красиво момиче от провинциален град, което учи медицина в София. В началото честолюбива, а впоследствие - метреса и държанка на богаташи, която спи с всеки красив мъж, който се изпречи пред очите й. Изберете си по-точна дума за нея, ако искате, на мен ми е трудно, защото в едни случаи го прави за пари и удобства, а в другите - за кеф. Всичко това я превръща в куха, лишена от желание за живот жена, която не намира смисъл в живота си, но вече не може да се лиши от него. И не че това е грешно и/или лошо, просто контрастът с образа й в началото на книгата нагарча.
Борис Морев - беден младеж, който презира сиромашкото си семейство и ламти за милиони. Готов е да ги преследва с цената на безброй стъпкани глави. Жени се за дъщерята на тютюнев магнат и след смъртта му се превръща в чудовищна машина за пари и власт - хладнокръвен, без емоции, без притеснения и угризения пред кръвта и сълзите. Най-лошото е, че не забогатява, за да угажда на свои слабости и интереси, а за да става все по-могъщ и да има все повече. Пари прим.
Разбирам защо новата власт е захапала такива главни герои. Но нямам желание да чета "правилния" препис на романа, който се появява след това.

Димов пише хубаво и не е многословен, ала множеството герои и случки изискват обем. Най-силен според мен е в описанията на характера и чувствата на хората - нещо, което само авторът може да ти разкаже, бръквайаки надълбоко в измисления от него образ.
От книгата става чудна телевизонна сага, обаче последните серии ще са много тегави. Думата "разруха" се среща на всяка страница.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 3/4 - два тома, много текст

юни 10, 2011

Нещо зло се задава

Нещо зло се задава

Рей Бредбъри








Месецът е октомври, училището вече е започнало, а следващото лято е след век. Момент на безвремие за всички 13-годишни момчета.
Продавач на гръмоотводи вещае мрачна, есенна буря.
През нощта със стар влак пристига пътуващ цирк. Тайно, неочаквано, сред скърцане и зовяща мелодия.
Шатрите са издигат сами, сляпа вещица полита над града с балон, улиците осъмват с плакати, които карат момчешките сърца да танцуват.

Който е чел Бредбъри, знае как умее да те завърти и запрати назад, назад във времето. Там където сладкият сироп на закуска се влива направо във вените ти, където летните поляни са безкрайни, а до теб тичат най-добрите приятели.
Романтичен и приятнострашен, носталгичен до болка и екстаз.
Защото всяко момче знае колко иска да стане голям, а всеки мъж поглежда към летните ваканции на своето детство и мечтае за тях, за още поне ден под онова по-истинско слънце.

Две момчета разбират колко злокобен е цирка - с неговия примамлив огледален лабиринт, в който хиляди различни твои отражения искат да те отвлекат; със странната въртележка, която може да те прати назад или напред във времето; с уродливите хора, които дори нямат спомен за миналото си.
Но съкровените желания са по-силни от разума, от страха, а понякога и от приятелството.

Всички други неща на Бредбъри, които съм чел, не помня като история, а само като усещане. Тук сюжетът е изненадващо ясно оформен, простичък и по детски разбираем - и като случки, и като внушение.
Само глупаците искат всичко. Не можеш да си на 13 и изведнъж да станеш на 21, да си силен, да имаш момиче и да отпътуваш. Не можеш и да си на 50, а да се събудиш отново млад и жизнен, само защото го желаеш толкова силно.
Само глупаците искат всичко. Изкушението си има цена.

Книгата е свръхвъздействаща и в типичния стил на Бредбъри - красиви описания и забравени думи, които се появяват, за да ти припомнят нещо отдавна изчезнало.
Нямам представа дали твърде момчешката тематика би се харесала на жена. Мисля, че да. Всеки има нужда да вземе страна и да знае как трябва да изживее живота си, преди да започне да копнее за детството.

Препоръвам от сърце! (и смятам да си я купя на хартия, защото заслужава)

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 63/67 - "Кугър & Дарк"

април 27, 2011

Създания от светлина и мрак

Създания от светлина и мрак
Роджър Зелазни






Не че подхванах книгата с предубеждения, но в никакъв случай не очаквах да ми хареса толкова много.
Съответно ми е трудно да пиша за нея.

Да речем, че е сайънс фентъзи на фона на египетската митология.
Тот, Сет, Хор, Анубис, Озирис. Ангели от Станциите. Същества с изключителни сили, които се грижат за живота в една част на Вселената - ограничават го, когато се самозадушава в растежа си и го насърчават, когато суровите условия го смачкват.
Но когато в един момент цялата енергия на Станциите се използва за битка с незнайно разрушително създание, игрите за надмощие взимат връх. Някои "божества" умират, други изчезват. Останалите преразпределят властта си и се вторачват в новия си най-голям враг - Принцът, Който Беше Хиляди. Непобеден и засега безсмъртен.

Звучи така, сякаш по темата могат да се изпишат поне 5 тома, нали? Да, ама не.
Романът е изключително стегнат, без локуми, без ненужни сюжетни нишки. Зелазни знае кога трябва да опише колоритен панаир на две-три страници, и кога - да избере 2-3 точни думи за цяла битка или ера.
Хуморът е дозиран с изящна точност. Никакво повтаряне, натъртване и изнасилване на забавни думи и случки. Реплика, после втора и край на епизода; така усмивката се задържа най-дълго на лицето.

Много действие. И поезия.
Това не знам как да го обясня, нито как да се аргументирам, без да се налага да преписвам големи пасажи.
Всяка страница е важна за действието, постоянно се случва нещо ново. А същевременно се намира място за по-особен поглед върху хора, божества, време и предмети, който оставя усещане за.. усещане.
Красива динамика.
Кой е очаквал нещо подобно, когато става дума за спекулации с древна митология? Не и аз, не и аз.

На всичко отгоре има страхотни образи - достоверни в нереалността (абсурдността?) си и затова любими, забавни и интересни.
Принцът, Който Беше Хиляди (вкл. Хирург)
Стоманеният Генерал - въплъщение на каузата, за която трябва да се бориш.
Поетът в зелено, чийто стихове отлитат и се изписват на всякаква повърхност.
Свещеникът, който изповядва странен неперсонифициран атеизъм и се друса.
Упоритият пратеник на Дома на смъртта.
Сприхавият бог, който се допитва до врачки и гадатели.

Книгата може да се намери в Читанка или из кашоните със стари книги. Ако я преиздадат, бих я наместил в библиотеката си с най-голямо удоволствие и гордост.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 12/13 - бъдещето в стомаха ти

март 31, 2011

Тигър! Тигър!

Тигър! Тигър!
Алфред Бестър







Казват, че книгата е класика и присъства в почти всички класации. Че предшества киберпънка със своите мега-корпорации и биотехнологични подобрения на човешкото тяло. Че е sci-fi вариант на "Граф Монте Кристо".
И са прави.
А освен това романът си е един скоростен, идеен адвенчър с много фантастични идеи, екшън и добре замислен сюжет.

Добре замислен, но доста моменти са претупани. Разни герои се появяват и изчезват набързо. Действието препуска с такава скорост, че няма време за описание на характери.
Имаме само Гъли Фойл - груб, недодялан и обладан от такова желание за отмъщение, че не може да мисли за нищо друго. Лицето му е татуирано с тъмно червени линии, яростта му е безгранична, а разрушението - единствена цел.

Светът се е променил коренно, откакто хората са научили как да се телепортират (нарича се "джонтиране"). Градовете са подчинени на новият начин на придвижване, изчезнали са много нужди, неудобства и професии. Големи бизнес фамилии управляват всичко, воюват, печелят и крият тайните си.
Гъли Фойл е последният оцелял на разрушен кораб, който се движи безцелно в комоса. Фойл живее без вяра, оцелява като на сън, бори се почти механично. Изведнъж се появява се надежда за спасение, която бързо угасва и с последната си искра разпалва огъня на неистовото желание за отмъщение.

Пъргав ритъм, хубави идеи, половин век гаранция за качество.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 3/4 - The Stars My Destination

март 20, 2011

Няма място за старите кучета

No country for old men
Cormac McCarthy







Тотално и безпощадно размазване.
Що за човек трябва да си, за да блъскаш толкова мощно с такива прости, обикновени и разбираеми думи?

Всички сте гледали филма. Ако не сте, няма извинение.
Помня, че когато го гледах преди години, много харесах реализма му.
Когато срещу теб играе професионалист, почти сигурно е, че ще загубиш.
Ако те улучат, кръвта ти изтича, усещаш болката и това се отразява на всичките ти действия.
Кървиш ли дълго - умираш.
След смъртта ти нещата продължават да се случват, просто без теб.
Една грешка е достатъчна. Не можеш да започнеш "на чисто", защото нещата, които си правил вчера, остават завинаги.

Четох книгата на английски и заявявам, че е напълно подходяща за аматьори като мен (помагащи си с вградения речник на Kindle).
Простия, естествен изказ е красота.
Без панделки, лупинги, безцелни описания или досадни размишления. Без препинателни знаци дори (!).
Само обичайни действия, описани детайлно, но кратко и пределно ясно. И ненатрапчиви спомени за нещата, които те правят това, което си.

Банална история. Мъж намира кървави пари и решава да пробва късмета си. Хитър е, находчив, съобразителен. По петите му е плашещо въплъщение на смъртта със странно разбиране за морал. Възрастен шериф наблюдава преследването, опитва се да помогне и разсъждава за променящия се свят.
Много смърт, никаква драма.
Много стрелба, никаква холивудщина.
Много истини, никакви проповеди.

Криминална история, която отива много отвъд разгадаването на престъпление и преследване на убиец.
История за промяната, живота и смъртта. И начинът, по който ти се случват всички тези неща.

Там горе е корицата от изданието в оригинал. Има я и на български, смятам да я купя, но не се намира лесно офлайн. Въпреки че въобще не мога да си представя как се превежда текст без запетайки. Или пък вътрешния глас на стар тексаски шериф.

Разтърсваща книга. И същевременно простичка. Като самия живот.
Четете я, моля.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 49/50 - this sugar guy

февруари 23, 2011

Една нощ през самотния октомври

Една нощ през самотния октомвриЕдна нощ през самотния октомври
Роджър Зелазни







Тридесет и една глави за всеки от дните на месец октомври. Само толкова, за съжаление.
Романът се оказва един от последните на Зелазни, но въпреки това е изключително усмихнат и забавен. С късите и свежи диалози, с познатите от чужди произведения герои, с намигванията към любими автори и произведения, със спокойното си темпо. Без тежки абзаци, равносметки, внушения и двойна психоподплата. Само една игра с приближаващ финал, който винаги виси на косъм.

Почти дузина герои се подготвят за края на октовмри, когато ще заемат местата си от двете страни на барикадата. Едни ще се опитат да отворят врата за нахлуващи прастари същества, а другите ще трябва да им попречат. В началото на книгата (месеца) никой не знае принадлежността на останалите, не са известни дори самите участници. Тече трескава, мнителна подготовка. Отварачи и затварачи се разучават и дебнат на фона на покрайнините на малко градче, разговарят, пият чай, сключват съюзи, кроят планове, палят си къщите.
Всеки участник има до себе си разумно животно, което също е част от играта. Котка, змия, плъх, прилеп, сова и т.н.

Историята разказва Смрък. Смрък е кучето с най-класна разказваческа дарба, което сте срещали (ако сте срещали други). Негов господар е Джак. Джак има ножове. Разхожда се вечер.
Опростеният и особен кучешки поглед върху цялата игра носи допълнително количество усмивки. Смрък прави задължителната си сутрешна разходка. Ако нещо го притеснява - лае. Ако попадне на друго куче, си разглеждат си зъбите, подушват се и коментират господарите си. Има особено мнение за котките и за хората, които го преследват с арбалет. И е нещо като магистър по висша свръхестествена геометрия.
Голяма част от останалите играчи ще разпознаете лесно - Графа, Големия детектив, Добрия доктор. Други са по-неизвестни, но благодарностите от автора в началото на книгата донякъде вдигат завесата.

Най-странното е, че съм чел книгата преди повече от 10 години, а бях забравил около 90% от историята.
Препоръчвам ви я най-най-горещо. Ненатрапчиво фентъзи, чието съдържание е изпълзяло от любимите рафтове със стари книги, за да ти ги припомни.
Книгата се намира трудно в кашоните с литература на старо и май не е преиздавана скоро, затова четете от тук. И аз от там четох, и аз три дни и три нощи се веселих.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 93/100 - съблазнителка в кръга

януари 28, 2011

Москва - Петушки

Moсква - Петушки

Венедикт Ерофеев







Поема в проза.
Такъв етикет е сложил на повестта някой сведущ по лирическата и литературната като цяло теория. Звучи претенциозно и като нещо от задната корица, oбаче като се замислиш - явно става дума за красив разказ в стихове, но без стихове. Ритмичен и плавен, задушевен и въздействащ, но без рими. Привлекателно, м?

В повестта се разказва за Веничка Ерофеев, пропаднал несретник и абсолютен пияница. Ако играеше футбол, щеше да е плеймейкър в идеалния отбор на ШЛ, но с развод, висящо дело за нарушаване на обществения ред и пропусната дузпа на финал.
От всяка страница се лее алкохол, всеки абзац мирише на спирт. Животът е пречупен през полупразна бутилка водка. А историята сякаш е стих, леко написана, човечно разказана и не ти се иска да стигаш края, защото там има махмурлук или нещо по-лошо.

Главният герой пътува от гара Москва към гара Петушки, където го чака жена и (чуждо) дете. Алкохолът поддържа всички случки на границата между приключенията и унеса, между сълзите от смях и сълзите от мъка.
Веничка се налива без умора, брои гарите, изброява рецепти за коктейли и разказва за миналото и бъдещето.
И уж не се случва нищо, а е толкова, толкова добре написано. Стилно, възпитано, добродушно. И някак нехайно брилянтно.
Поема в проза. Поема - пиянска и безпътна, и без рими - но все пак.

Повестта се намира в Читанка. И добре, че е така, защото иначе никога няма да я прочета и да потърся за българско издание, каквото за щастие се намира - корицата по-горе е от него. В сборника се намират и други неща на Ерофеев, така че ще си го купя.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 11/12 - бяло десертно

септември 28, 2010

Балада за Георг Хених

Балада за Георг Хених
Виктор Паскалев Пасков
изд. Народна младеж?
цена: N/A
страници: 150-200



Прочетох я преди няколко седмици и все не мога да се наканя да пиша.
Искам да е кратко и точно, като текста в книгата.
Да има емоция.
Едва-едва да разсмива, повече да натъжава.
Да се усеща пяната на отдръпналите се преди 50 години вълни.
Да те убеждава, че вътре е събрано много на малко място - нещо толкова трудно за повечето писатели, дори за самия Пасков в другите му книги (както казват прочелите ги).

Навярно е новела, навярно авторът никога не е писал нещо по-добро, навярно като малък наистина е обикалял из вехтите къщи по ул. "Искър", учил е цигулка и е схващал за какво всъщност се карат възрастните в тъмното. Не ми се проверява, харесва ми да си го представям така.

От една страна това е история за скрин, от друга - за цигулка. За треперещ старец или за малчуган. За щастливите минути или за мълчаливите дни. За детските спомени в главата на зрял мъж.

Началото трябва да се чете и след финала. Там е причината, там е и признанието.
"Двадесет и четири години след смъртта ти никой не знае нищо за теб. Малкото, което знам аз, едва ли има нещо общо с твоето изкуство. По-скоро то има нещо общо с мен. Защото бях забравил кой съм!"

Много силна българска книга; да, има и такива
и туйто

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 4/5 - цар Виктор

декември 29, 2009

Живак

живакЖивак

Амели Нотомб
ИК Колибри
цена: 12 лева
страници: 126 или 140




Всяка година Амели Нотомб пише по една книга. Всеки септември нейните почитатели се редят на опашка, за да се сдобият с новото бижу. Разбирам ги.
"Живак" е кратка книга. Интелигентна. И емоционална. Майсторски написана. Запомняща се.

Франсоаз, медицинска сестра от болницата в крайбрежния град Ньод отива на близкия остров, чийто собственик има нужда от специфична помощ. Неговата храненица е болна, но не всеки може да я доближи. Младата жена не трябва да вижда отражението на своето лице, защото е претърпяла ужасен инцидент в детството си.
Забранени са всички огледала, стъкла, отразяващи повърхности, метални прибори и съдове, легени и вани с бистра течност. На кея неколцина пазачи претърсват щателно багажа на пристигащите, дори на тези, които работят в имението от десетилетия.
Франсоаз решава да излъже за състоянието на болната, за да посещава острова ежедневно. Със себе си всеки път носи по един нов живачен термометър, чиято течност събира, за да създаде отразяваща повърхност...

Явно е възможно да се създаде книга, чийто главен герой не обсебва историята със своето минало, важност, възходи и падения, борби и мечти.
Франсоаз е читателят - разсъждаваща над ситуацията, находчива, умна, мислеща единствено за проблема, оглеждаща и усещаша го.
Ако приемем, че тя е главният герой, де.

Книгата има два официални финала, разделени с бележка от автора, който разказва как разклонението е било неизбежно. Понякога историите имат свой живот и като хората искат да го изживеят по различни начини.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 9/10 - в пушилнята

ps весели празници, хора :)

ноември 30, 2009

Курс по творческо писане

Курс по творческо писане
Йосип Новакович
изд. Сиела
316 страници
12 лева




В България не се намират много книги, в които човек може да открие съвети за писането. Стивън Кинг пласира нещо подобно, най-вече заради името си; съмнявам се някой да се е загрижил за чукчите - писатели.
С изключение на Фондация "Елизабет Костова"! (какъв обрат!)
С нейна помощ у нас се появява въпросната книга, чието оригинално заглавие Fiction Writer's Workshop трябва да подскаже, че става дума за популярните на запад литкръжоци. Такава е и структурата на книгата - след всяка част има упражнения, а тонът наподобява изложение пред присътваща аудитория.

Малко несериозно звуча, 'Курс по творческо писане' не го заслужава. Книгата ще е изкючително важно четиво за всеки, който се опитва да пише и няма нищо против да получи ценни съвети, вместо да разчита на безбрежния си талант и да открива топлата вода отново и отново.
Съдържанието е разделено на десет глави, обхващащи основните елементи в писателския процес - Източникът, Обстановката, Образът, Сюжетът, Гледната точка, Диалогът, Началото и Краят, Описанията и подбора на думите, Гласът и Преработката.

Сигурно си мислите, че като сте чели стотици книги, тия неща са ви известни? Повярвайте ми, повечето не са. На някои места ще си кажете 'е, да бе, това е ясно', но то е от оня тип ясни неща, които не ти идват на ум в точния момент, докато ти мажеш ли, мажеш...

Добре подредените и изложени принципи дават допълнителни възможности за анализ при четенето на художествена литература. Което може само да те обогати, без значение дали ти е попаднал добър или лош образец за литература.
И започваш да се питаш:
Защо в този абзац един описан навик е по-ценен от дълга сцена?
Къде е конфликтът в сюжета и как е въведен?
Разказ от първо лице или от обективна гледна точка в трето лице щеше да въздейства повече?
Къде диалогът се различава от истинския разговор?
Анекдот във встъпителните изречения?
Коя е точната дума вместо тези тромави наречия и прилагателни?
И т.н.

Новакович е нещо като първия даскал в българското килийно училище по творческо писане. Не че не нямаме родни висшисти, но кой от тях е имал подобно помагало за първите си стъпки?
Абе, не е за хора с голямо самочувствие за творчеството си и с ниско за пазарната среда.
Аз мисля да препрочитам оттук-оттам.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКАЛА: 17/20 - затичах се изключително бързо втурнах се

ноември 23, 2009

Закуска за шампиони

Breakfast of Champions
Kurt Vonnegut
RosettaBooks LLC
227 stranici
0 lv. (pirat)




13 страници на ден.
Това е оптималната скорост, с която се движа в книга на английски. Включвам авторовите илюстрации, разбира се; тук те са доста.
Повече текст в оригинал на LCD дисплей леко ме напряга (засега), а пък и пречи на работния ми процес, кхм-кхм. От друга страна, по-малко десет страници на ден ме карат да се чувствам по-несериозен, отколкото всъщност съм.
Но пък план-графикът за прочитане на Вонегът беше ясен и категоричен - до края на месеца. И така - с дисциплина, желание и помощта на сбития, но съдържателен Кърт, първата книга на англицки вече е зад гърба ми.
(детски глас зад кадър: "ти успя, мамо!")

Има реална опасност да разказвам за въпросния си първи път, вместо за книгата.

Вонегът твърди, че всеки писател трябва да подхвърли някаква кукичка на читателите си, която да гъделичка любопитството им до финала. Пред студентите си дал пример с монахиня, която има зъбобол, който не и дава мира. И без значение какво се случва, човек постоянно се пита какво стана с проклетия кариес в устата на жената.
В "Закуска за Шампиони" стръвта е издайнически детайл от заключителната част на книгата, сервиран в самото начало - единият герой ще срещне другия, вследствие на което той ще полудее и ще нарани много хора.
В останалото време разстоянието между тях бавно се стопява.
Килгор Траут, култовият и абсолютно неизвестен писател на фантастични истории, пътува на стоп към малко градче.
Дуйн Хувър, богат търговец с дялови участия в какво ли не, изкукуригва със сигурни темпове.
Накрая ще се срещнат, знаете, Дуейн съвсем ще изгуби разсъдъка си и много хора ще пострадат.

Използването на речник налага една особена скорост, която превиших безвъзвратно в трети клас. Не смятам, че е голям минус. Така имам време да осмисля думите, да ги потъркалям в главата си, да им се насладя.
Нямам никаква идея как би протекъл целият процес, ако четях на хартия, с томче английско-български речник в ръка.
Сигурно и в това има чар.

Вонегът разказва кротко, мъдро и дори малко примиренчески за вече променената Америка, чиито пейзажи се редуват пред очите на Килгор Траут. Хората изкривяват средата с абсурдните си действия, след което се адаптират към нея, правейки още по-неразбираеми неща. Нещо като лавинообразна лудост, която можеш да видиш само със специални очила.
Накрая Дуейн Хувър ще реши, че всички освен него са роботи и ще започне да ги наранява безмилостно.

Иронично, носталгично, притихнало, но с усмивка - така Вонегът пише реквиема си.
А рисува малко по-цинично.

Ако трябваше да го изиграя позьорската, щях да завърша с:
И така нататък.

Вместо това - картинка:








ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 19/20 - leaks

октомври 27, 2009

Вълните усмиряват вятъра

Вълните усмиряват вятъра
А. и Б. Стругацки
издателство "Христо Г. Данов"
страници 115
цена неизвестна




Третият роман в осемдесетарското томче е най-кратък, най-интригуващ и най-добър. Изпипана работа.
Причната според мен е в постигнатия чудесен баланс между идейна натовареност и мащабна визия (от една страна) и художествени достойнства, четивност и емоционалност (от друга). Достойнствата на тази балансираност изпъкват още повече на фона на факта, че в по-голямата си част романът е съставен от доклади, донесения, писма и записи на отминали събития. Което би трябвало да е сух и дървен подход, но не и този път. Чете се много леко.
А кой не се радва на интелигентно замислени и умело описани истории?

Максим Камерер вече е старец, седи на шефското място в Комкон-2 и сглобява пъзела на спомените си.
Няколко дни след като представя идеята си за възможната дейност на чужда цивилизация, известен учен е открит мъртъв. В кабинета му няма никакви доказателства, че подобна теза някога е била развивана. Млад служител на Камерер се захваща с разследването и повлиян от недоразвитата теория се опитва да събере доказателства за инвазията. Странни случаи говорят за труднообясним изкуствен подбор, а примката се затяга все повече.
Не знам дали е задължително човек да е чел Обитаемият остров, за да се наслади на тази история. Но Бръмбар в мравуняка май е важна част от цялото, най-малко заради 'синдрома на Сикорски'.

Има книги на Стругацки (пък и не само), в които въпросите са повече от отговорите. Или пък съвсем липсват. Такъв маниер не ми допада; зейналата врата към свободни интерпретации мога да си я отворя сам и без да чета романи. Обичам умни въпроси и умни отговори, с които да се съглася или не.
Искам авторът да тресне тая врата под носа ми и да ме втрещи, а докато разтривам натъртеното, да я отворя сам.
"Вълните усмиряват вятъра" дава отговори. И интригата има хубав финал. Нещо започва и свършва, и от теб зависи колко още ще поумуваш.
Едно предупреждение - читател без поне минимален стаж с фантастични произведения ще види лек зор с докладите в началото.

С две думи - челното място на Хищните вещи на века вече е за двама победители.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 7/8 - своенравен квас

септември 30, 2009

Чисто злато

чисто златоЧисто злато (Good As Gold)
Джоузеф Хелър
изд. АБАГАР
страници 444
цена 7.50 (не е на старо!)




Играта на думи в заглавието е непреводима, защото главният играч се казва Брус Голд.

Брус Голд, преподавател в колеж.
Брус Голд, писател и публицист.
Брус, неверен, отегчен съпруг.
Бруси, най-малкият син, най-умният във фамилията, най-обижданият на семейните сбирки.
Доктор Голд, запътилият се към президентската администрация автор на вцепеняващи мозъка прозрения.
Док, сервилен и удобен автор на несъществуващи доклади.
Голдщайн, бъдещ зет на мултимилионер – антисемит.
Бруси, застаряващ годеник и любовник, оценен на /6 минус/
Брус Голд – Good As Gold.

Тази книга ми харесва повече от “Параграф 22”, повече дори от “Нещо се случи”. Привидно безсюжетна, изпълнена с безсрамно добри диалози, абсурдни ситуации и второстепенни герои, които искаш да удушиш.
И голд, като Йосарян и Слоукъм, изглежда най-нормалният луд в свят от безумци.
“Чисто злато” би трябвало да се нарече политическа сатира, но подправките са толкова много – социални, битови, образователни, икономически, дипломтически, журналистически и т.н., че ястието в никакъв случай не заслужава само един етикет. Не заслужава никакъв етикет.

Брус Голд не харесва (и дори мрази): съпругата си заради безропотното си примирение; дъщеря си заради неприязънта и; баща си заради всичко; мащехата си заради лудостта и; големият си брат заради заяждането му; сестрите си заради безумните препирни; издателят си заради лепнещият му конформизъм; подопечните си колежани заради съществуването им; съученикът си във Вашингтон заради влудяващата му оксиморонистичност; Кисинджър заради всичко, което е; младата си годеница заради пробивната и ограниченост, от която се нуждае; бъдещият си тъст заради жилещата му, властна уста; любовницата си заради нечестната и честност.
Мисля, че Брус Голд харесва (или поне няма нищо против) единствено агентът от ФБР, с който винаги можеш да се свържеш, говорейки на стената.

В неговия свят, на негово място щях да мразя повече хора.
Нямаше да олижа толкова подметки, задници, длани и устни, но пък и никога нямаше да имам сили да се опомня след това. Или да си го призная.
Брус Голд е роб. Роб с добри шансове за успех (това го откраднах от преводача Добрев в края на книгата)
А Хелър е голям.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 14/15 – "Не знам!"