април 27, 2011

Създания от светлина и мрак

Създания от светлина и мрак
Роджър Зелазни






Не че подхванах книгата с предубеждения, но в никакъв случай не очаквах да ми хареса толкова много.
Съответно ми е трудно да пиша за нея.

Да речем, че е сайънс фентъзи на фона на египетската митология.
Тот, Сет, Хор, Анубис, Озирис. Ангели от Станциите. Същества с изключителни сили, които се грижат за живота в една част на Вселената - ограничават го, когато се самозадушава в растежа си и го насърчават, когато суровите условия го смачкват.
Но когато в един момент цялата енергия на Станциите се използва за битка с незнайно разрушително създание, игрите за надмощие взимат връх. Някои "божества" умират, други изчезват. Останалите преразпределят властта си и се вторачват в новия си най-голям враг - Принцът, Който Беше Хиляди. Непобеден и засега безсмъртен.

Звучи така, сякаш по темата могат да се изпишат поне 5 тома, нали? Да, ама не.
Романът е изключително стегнат, без локуми, без ненужни сюжетни нишки. Зелазни знае кога трябва да опише колоритен панаир на две-три страници, и кога - да избере 2-3 точни думи за цяла битка или ера.
Хуморът е дозиран с изящна точност. Никакво повтаряне, натъртване и изнасилване на забавни думи и случки. Реплика, после втора и край на епизода; така усмивката се задържа най-дълго на лицето.

Много действие. И поезия.
Това не знам как да го обясня, нито как да се аргументирам, без да се налага да преписвам големи пасажи.
Всяка страница е важна за действието, постоянно се случва нещо ново. А същевременно се намира място за по-особен поглед върху хора, божества, време и предмети, който оставя усещане за.. усещане.
Красива динамика.
Кой е очаквал нещо подобно, когато става дума за спекулации с древна митология? Не и аз, не и аз.

На всичко отгоре има страхотни образи - достоверни в нереалността (абсурдността?) си и затова любими, забавни и интересни.
Принцът, Който Беше Хиляди (вкл. Хирург)
Стоманеният Генерал - въплъщение на каузата, за която трябва да се бориш.
Поетът в зелено, чийто стихове отлитат и се изписват на всякаква повърхност.
Свещеникът, който изповядва странен неперсонифициран атеизъм и се друса.
Упоритият пратеник на Дома на смъртта.
Сприхавият бог, който се допитва до врачки и гадатели.

Книгата може да се намери в Читанка или из кашоните със стари книги. Ако я преиздадат, бих я наместил в библиотеката си с най-голямо удоволствие и гордост.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 12/13 - бъдещето в стомаха ти

април 24, 2011

София и Мага




"София и Мага" - 7 разказа
Злат Торн

Изумление и усмивка. Това предизвикаха у мен тези разкази.
Изумлението е заради стила на автора; усмивката - защото хубавите неща продължават да се появяват ненадейно.
Когато и вие попаднете на толкова изпипани писания, публикувани в незнаен блог - свиркайте.

Няколко награди за фантастичен разказ, дузина фенове онлайн. Толкова знам за Злат Торн, толкова ще знаете и вие.
Всички разкази можете да четете свободно тук - zlatthorn.wordpress.com
Поднесени на тепсия, а заедно с тях:
мрак вътре и отвън
тленна плът
трансформации
герои от кръв
кървави герои
и още:
нещо като фантастичен готически кошмар
нещо като усещане за обреченост
нещо като изискано алангле

Разказите са изпипани и силни. Добре измислени и майсторски написани. Тук-там скърцат врати, които остават отворени за по-дълги истории.
Половината от тях ще препрочетете, а другите ще ви се сторят просто добри.
Аз препрочетох и препоръчвам Еволюция (за sci-fi фенове) и София и Мага (за фентъзи ориентираните). Личният бронз отива в Семеен портрет.

Остава ни да чакаме муза, редактор и цял сборник.
На корицата ще трябва да има нещо на Гигер. Задължително.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 5/6 - Санае

април 14, 2011

Малтийският сокол

Малтийският сокол Кльощавият Прокълната кръвМалтийският сокол

Дашиъл Хамет







Романът се чете вече 80 години, така че си е абсолютна класика. Нещо като първообраз на всички детективски романи, в които частното ченге търси мотиви и улики на улицата, в барове и бардаци, в ресторанти и хотелски стаи. Животът е суров, груб и лицемерен; понякога за да се случат нещата, са необходими юмруци и пистолет. На такъв фон иронията и цинизмът изпъкват и са симпатични.
У нас това се нарича "черен роман", а на английски е просто hard-boiled. В този ред на мисли задължително трябва да се спомене Чандлър, който си остава ненадминат връх в жанра - ученикът е надминал учителя си (Хамет).

Противно на много от клишетата, изписани впоследствие от безчет криминални автори, главният герой тук е приятно различен.
Сам Спейд, частен детектив. 30+ годишен.
Когато се усмихва веждите, носа, усмивката и брадичката му придобиват дяволита V-образна форма. Не плаче за убития си партньор, защото не е бил цвете за мирисане. Спи с жена му и я оставя да си мисли, че ще се женят. Най-довереният му човек е неговия адвокат, с който се консултира постоянно, за да не стъпи накриво пред градския прокурор и полицията. Не тормози съвестта си, когато крои собствени планове и преследва парите. Страхува се от майката на секретарката си. И е способен да изрече "Може би те обичам. И какво от това?"

Историята не е нищо особено. Появява се фатална красавица, която обича да лъже и която преследва собствена цел. Замесени са много пари. Многото пари привличат много хора, които са готови на всичко. Няколко убийства, след които полицията започва да пипа грубо.
Сам Спейд играе собствена игра. Иска да вземе наградата и да излезе чист.
Сцените са като извадени от черно-бял филм (има такъв с Хъмфри Богарт в главната роля), всичко се развива предимно в стаи и кабинети, където се изприказват много неща.

Неслучайно Хамет е сред пионерите на жанра. Освен че е участвал в двете световни войни, е работил няколко години като детектив в "Пинкертън". Опитът си е опит.
Дотолкова мразел фашистите, че се увлякъл по комунизма и членувал в американския вариант на БКП (това обяснява защо е издаван у нас преди '89). По този повод в началото на 50-те години е разследван и осъден. След излизането си от затвора няма сили за писане, пие много и умира изолиран.

Корицата горе е от дебелото българско издание на романите "Малтийският сокол", "Кльощавият" и "Прокълната кръв" в един том. Всеки я има у дома, сигурен съм.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 22/29 - the la paloma

април 05, 2011

Гласът на острието

Гласът на острието

Джо Абъркромби
ик Колибри
476 страници
цена 19 лева




Аз нали непрестанно търся фентъзи, което най-накрая да ми хареса...
"Искам да не е банално, да не е твърде приказно, лигаво и псевдопоучително. Да няма чирак с белег по рождение и добър магьосник, който го напътства. Добрите да не са красиви, а лошите - грозни. Искам да е сурово и истинско и да има кал, кръв и смърт."
Няколко независими озточника ми препоръчаха тази. И ето ме олекнал с 19 лева, излизам от книжарницата и се чудя как се държеше дебела книга.

Ще започна с минусите и ще се движа в положителна посока.

Абъркромби има много фенове, включително няколко, които познавам като хора с вкус и поглед.
Въпросът ми е към тях, а и към всички други - Защо не ми казахте, че тази книга е само едно начало?!
Това е то, една завръзка без самостоятелна история, без обособен финал. Начало на приключение, чийто край не се вижда. Нещо, което се плете с 4-5 кълба прежда, но може да се окаже чорап или пуловер, или нещо съвсем непознато. Текст, на който слагаш "To be continued...", а не "The End".
Това ми остави горчивия привкус след последната страница, не друго. Ако имаше поне лек намек за финал, щях да простя другите слабости и да се съсредоточа само върху хубавите страни.
Така де. Все едно съм си купил половин книга. Или четвърт.

Сюжетът е леко банален, но този факт не се натрапва, защото главните герои са поне 5 и преплитането на съдбите им трудно може да се пъхне в калъп. Пък и какво съм видял аз от сюжета, той тепърва ще се развива и разкрива. И въпреки това си имаме симпатична група от различни хора, които се оказват заедно в името на обща (и незнайна) цел. Предвожда ги магьосник. До него е чиракът му. Плюс един мощен северняк с кървав прякор. Една бясна за мъст амазонка. И разглезено богаташче, което върти добре меча. Има инквизитори, редови офицери в армията, дворцови интриги, политика, битки, войни. И турнир по фехтовка.

Звучи кофти, знам. Но!
Героите са силната страна на книгата. Не само защото не са чисто бели и си имат недостатъци. Характерите им се разкриват по много любопитен начин, а миналото им е такова, че няма как да не са интересни.
Инквизиторът е бивш първенец в армията, който е бил изтезаван до смърт. Изпитва нетърпима болка постоянно, а жертвите му - само понякога.
Магьосникът прилича на месар, обича да се разхожда гол и в изблик на гняв не си помайва с мъдри слова, а гори до основи. Той е от добрите.
Едрият варварин е боец ветеран с кофти прякор и спокоен нрав, който в моменти на опасност получава шизофренични включвания. Този, който го обсебва за момента, е нещо като умопобъркан касапин.
Разглезеното богаташче се цели в спокойна военна кариера, обича комара, виното и се влюбва в грешното момиче. Този е колкото банален, толкова и дразнещ, браво за което.
Чернокожата мадама не може да контролира неспирното си желание за отмъщение. Има лоши спомени от детството си като роб и от тогава желае смъртта на всички, които не са на нейна страна, т.е. всички.

Абъркромби има много кинематографичен стил. Цялата книга е сбор от сцени, в които главните герои редуват гледната точка. Описанията са приятно подробни, точно такива, че да визуализират поредния кадър. Не е необходима много фантазия, недоизказани думи и намеци липсват. Това не знам дали е плюс или минус.
Въпросният кино-стил създава постоянно, динамично темпо. Сцена, екшън, нови черти на героя, после пак сцена, екшън и т.н.

Има кръв, има кал, има суров живот.
Има интересни герои, които искаш да опознаеш.
Има защо да се препоръча, но не смятам да си купувам продълженията. Просто не е човешко да имаш нужда от 2'000 страници, за да си кажеш приказката.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 8/11 - шахматно извадени зъби