Пълна колекция разкази - 1
Реймънд Чандлър
ИК Унискорп
12 разгневени лева
316 стр.
Жив е той, жив е. (Плоска заигравка с дългото ми отсъствие и неостаряващата любов към стила на Чандлър)
Сборникът включва 5 разказа и предговор от автора, в който се изяснява, че един автор не може да угоди на всички. Има и няколко нескромни коментара за собствените си творения, както и една чудесна фраза, която ще препиша без да плащам 'всички права запазени':
Между едносричните смешки на комиксите и анемичните недомлъвки на високата литература се простира огромно пусто поле, в което криминалният жанр може да е, а може и да не е сериозен ориентир.
Мен ако питате, е! Т.е. - може да е. С писатели като Чандлър. С Мики Спилейн, например, ще е трудно.
Моите нескрити симпатии към някогашния счетоводител / журналист / военен / вицепрезидент на петролна компания / алкохолик и, разбира се, класик, са отпреди петнайсетина години. Казвал съм го много пъти и едва ли ще ми омръзне - "Дългото сбогуване" е една от най-страхотните книги, които съм чел. А Марлоу е велик. Въпреки че често е бит, пиян, без пари и с рицарски идеали. Или пък може би точно заради това.
Четейки всеки един от разказите в книгата - Бей Сити Блус, Удавницата, Убиец в дъжда, Нефритената огърлица и Запознанство на Нун Стрийт - ме преследваше странното чувство, че вече съм ги чел. Всъщност преследваше ме само в началото, защото проверих и си спомних, че Чандлър е обичал да 'канибализира' по-ранните си къси истории, ползвайки ги за основа в бъдещите си романи. С всеки един от тези разкази случаят е такъв. Въпреки това довърших всички и си заслужаваше. Вярно, някои сцени са идентични с тези в романите му, някои диалози - също. Но в късата форма си има чар, почти като тоя да четеш как някой пие 6 водки и после ги смята по 25 грама.
Чандлър си е Чандлър. Голям. И мой любимец.
ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 8/10 - "Фрашкано е с мотиви за убийство, както океанът - със сол"
Сборникът включва 5 разказа и предговор от автора, в който се изяснява, че един автор не може да угоди на всички. Има и няколко нескромни коментара за собствените си творения, както и една чудесна фраза, която ще препиша без да плащам 'всички права запазени':
Между едносричните смешки на комиксите и анемичните недомлъвки на високата литература се простира огромно пусто поле, в което криминалният жанр може да е, а може и да не е сериозен ориентир.
Мен ако питате, е! Т.е. - може да е. С писатели като Чандлър. С Мики Спилейн, например, ще е трудно.
Моите нескрити симпатии към някогашния счетоводител / журналист / военен / вицепрезидент на петролна компания / алкохолик и, разбира се, класик, са отпреди петнайсетина години. Казвал съм го много пъти и едва ли ще ми омръзне - "Дългото сбогуване" е една от най-страхотните книги, които съм чел. А Марлоу е велик. Въпреки че често е бит, пиян, без пари и с рицарски идеали. Или пък може би точно заради това.
Четейки всеки един от разказите в книгата - Бей Сити Блус, Удавницата, Убиец в дъжда, Нефритената огърлица и Запознанство на Нун Стрийт - ме преследваше странното чувство, че вече съм ги чел. Всъщност преследваше ме само в началото, защото проверих и си спомних, че Чандлър е обичал да 'канибализира' по-ранните си къси истории, ползвайки ги за основа в бъдещите си романи. С всеки един от тези разкази случаят е такъв. Въпреки това довърших всички и си заслужаваше. Вярно, някои сцени са идентични с тези в романите му, някои диалози - също. Но в късата форма си има чар, почти като тоя да четеш как някой пие 6 водки и после ги смята по 25 грама.
Чандлър си е Чандлър. Голям. И мой любимец.
ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 8/10 - "Фрашкано е с мотиви за убийство, както океанът - със сол"
4 коментара:
И аз много го харесвам - "Дългото сбогуване" и "Високият прозорец", помня че и още нещо съм чела от Чандлър, ама името на книгата ми убягва.
И Филип Марлоу макар и пияница и бит понякога, много ми харесваше /за разлика от Хенри Чинаски - закачка :-)/. Може би не трябва да ги препрочитам, та да не би да си разваля хубавия спомен от позицията на сегашния си мироглед - знам ли, може много да съм се променила и сдухала и току виж съм се разочаровала и от Марлоу, който наистина ми беше любимец едно време :-)
И за мен кримито Е.
Една от мечтите на живота ми е да се науча да пиша криминални разкази.;)
А Филипчо е симпатяга, само да не ядеше толкова бой...
I'll do anything for my sweet sixteen...
Мдам, Марлоу е симпатяга. Първообразите му, които се мяркат в разказите освен него - Кармади и Далмас - са същите. Честни, цапнати в устата, истински.
Има нещо което различава Чандлър от останалите. Другите разказват за детективи, които се държат като.. детективите от книгите. Остроумни, ловки, хитри, нахакани. Перковци ;)
Марлоу е някак по-истински. С горчилката на живота, с недостатъците си, с възприятието на околния свят, а именно - реалистично, а не книжно. Знае, че добрите години са зад гърба му. И въпреки всичко успява да е весел. И да си цъка с Капабланка задочно ;)
Публикуване на коментар