Обреченият град

Обреченият град
А. и Б. Стругацки
Инфодар
440 страници
10 лева




Хора от различни националности участват доброволно в голям експеримент без да знаят какъв ще е резултата. Живеят заедно, незнайно как говорят един и същ език, слънцето над главите им бива включвано и изключвано по график, всеки сменя професията си периодично. Каква е целта? Никой не знае. Експериментът си е експеримент.

Книгата е издадена през 88-89 (макар и започната преди дълги години) и това си личи. Критиката към цял един строй е смела, явна и нескрита, и поне в началото се набива на очи на всяка страница. Налице е шегата с плановостта, с 'всички сме равни', с идеята че вождът някъде там горе знае отговорите на всички въпроси.
Професорът недоволства, че работи като боклукчия. Астрономът не става за следовател. И всички се чувстват тъпо, задето са герои в чужда пиеса. Каква е целта обаче? Никой не знае. Експериментът си е експеримент.

Главният герой Андрей Воронин, зелен и надъхан, вярващ в експеримента и Сталин, е по младежки наивен. Ама типично. Разкрива богатата си руска душа на чаша водка. И израства с всяка страница, но всичко около него е осеяно с толкова много символи и (вероятно) препратки към време, в което не съм живял, че не ми се понрави.
Андрей не ми хареса. Не ми хареса и експеримента.
Смисълът на голяма част от книгата ми убягна.

Всичко започна на 100% с художествени хватки, по средата нещата се задръстиха и накрая умозрителното беше завзело всички страници. Мисли, фантазии, разсъждения. Много философия, която не ме докосна. Сякаш някой ми показваше текст на шведски.

Много по-различно от Хищните вещи на века. С много по-абсурдни ситуации. И финал, който няма да задоволи търсещите отговори.
Не бях настроен за подобен роман.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: като се изясни експеримента

Дългът към отмъщението

Дългът към отмъщението (Cold Service)

Робърт Паркър
ИК Обсидиан
254 страници, 61 глави
9 лева




Поредната доза свежи диалози. И в точния момент, разбира се. Четох друга книга, доскуча ми по средата и разведрих с изпитаната марка 'Спенсър'. Сега продължавам със започнатата, до няколко дни ще пиша и за нея. Евентуално.

Няма да се лъжем, този път сюжетът беше плосък. Прострелян приятел, накърнена гордост, саморазправа с морални нотки. Нищо особено.
Диалозите представляват около 95% от целия текст. Разпознаваемият стил на Робърт Паркър е на лице - всяка от многото глави започва на определено място, което се щрихова с абзац описание, после следват многото приказки и закачки. И образите се получават. Човек свиква с изказа и поведението на всички замесени и би могъл да ги разпознае без пояснение, обаче не се налага, защото страниците са пълни с 'каза еди-кой-си'. Ама пълни ви казвам.

Спенсър не е типичен частен детектив. Първо, моногамен е. Второ, жена му е интелигентна харвардска възпитаничка, която знае всичко за случаите и помага с каквото може. Трето, тоя тип готви като луд.
В историята имаше и други нетипични неща. А именно задълбаването (на фона на всичко останало) върху отношенията в една сериозна връзка, компромисите, желаният образ на партньора, опитът за префасонирането му и прочие. Добре се получи.

Лошите са украинци. Умилява ме да чета за някой си Ванко. Ванко и другите обаче са безпощадна банда свръх студени бандити, така че не са много симпатични. И не пускат лафове.

Следващият път като чета Паркър, ще си записвам забавните реплики и ще напълня целия постинг с тях. Хем да не се чудя какво да пиша, хем и вие да усетите за какво става дума.
Сигурно звучи като повърхностна кримка, но не е.

Други прочетени книги от същия автор - Версия Торнадо и Седем честни бандити.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 7/10 - Спенсариум

Мисия Лондон

Мисия Лондон
Алек Попов
ИК "Жанет-45"
10 лв.
263 страници (и супер твърда корица)




Това е смешна книга, която не ме развесели.
Просто не ми се иска да повярвам в тая българска жилка, съхранила най-измекярските ни гени, и изкарваща ги на показ баш когато има публика за магарията ни. Ръфай, братко.

Но да караме подред.
Българското посолство в Лондон. Новият посланик застъпва два дни преди уречената дата. Разхайтеният персонал, всеки озъбен за кокал и ръмжащ на колегата, се вижда в чудо. Една хайлайф уонаби пуйка иска да прави нещо пред английската кралица. Неуспял актьор и Батьката правят комбинация с патици.
Така започва всичко. Как продължава, естествено, няма да кажа. Свършва с фарс. Всъщност, всичко е един голям фарс. Диплоамтически, псевдоевропейски, чиновнически, халтурен фарс. И чак ми е тягостно, че в дъното на всичко е не кой да е, а самата българщина.
Булгар, булгар! Пляяс...
Смешно ли ви е?

Алек Попов, самият подкован с известен престой в мисията ни в Лондон, е известен в България. Може би един от малкото, които наистина могат да се нарекат писатели, без това да трява да се доказва с членска карта или екземплярче самиздат.
Пише много добре. Четивно, точно. Без излишен бутафорен блясък. Бързо дори. Ясно и разбираемо.

Четеш и уж ти е смешно, уж се забавляваш на абсурда, на комичното, на сатиричното, на кокошкарските блянове, а се питаш наистина ли сме такива? Аз мисля, че не сме. Надявам се, че не сме. Обаче кой ме пита?
На мен байганювщината не ми е смешна, още повече съвременната такава.

Официално може да хвърлите едно око на първа и седма глава от книгата.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 17/20 - нерде Ямбол, нерде Стамбул

Месията на Дюн

Месията на Дюн
Франк Хърбърт
ИК Бард
200 страници
17.99 лв. за целия том






Мина повече от година, откакто писах за Дюн, време беше за продължение.
Може би зимният пейзаж навън ме тика към пустинната планета.

Трудно е да пиша за 'Месията на Дюн' като за отделна книга. Въпреки че е писана няколко години по-късно, аз я възприемам като логично, почти органично продължение на историята за Пол Атреидес. В тоя ред на мисли, трябваше някой да ме предупреди да не спирам след "Дюн", а да чета бързо нататък (ако случаят е същият и с 'Децата на Дюн', казвайте отсега). Бях позабравил съвсем малко неща и бързо се потопих в атмосферата, а речникът отзад почти не ми трябваше.
Каквото съм казал за първата книга, важи и за тази. Правилният начин за възприемане и на двете, според мен, е като едно цяло.

Хърбърт отново пише със замах и аз се наслаждавам изцяло на начинът, по който говори за вселенската съдба, докато група хора разговарят из дворцовите зали. А какво е Аракис без един хубав заговор?
Липсата на хумор е осезаема, а някои темпорално-морални импресии може да позаседнат за миг. Но всичко останало е на ниво и не бива да се пропуска.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 9/10 - с най-силната подправка