Хищните вещи на века

Хищните вещи на века
А. и Б. Стругацки
библиотека ГАЛАКТИКА






Хубавите работи стават случайно. Или бавно, как беше точно?
Няма значение. Тази стана случайно. И много бързо.

Стоя си, значи, преди няколко дни и се чудя какво да чета. Оглеждам библиотеката, позабавям се на рафта с по-старите книги и - оп! - изваждам "Хищните вещи на века". Заради заглавивието, забележете. Бях забравил, че е на Стругацки. Ако се бях сетил, сигурно нямаше да я взема.
Истината е, че няколко пъти съм започвал техни книги и така не успях да стигна до края. "Охлюв по склона" май я изгубих, а "Трудно е да бъдеш бог" зарязах след двайсет страници.
Бях предубеден. Мислил съм си това, което и много от вас (навярно) са мислили - че пишат за неща, които не ме интересуват, с политическа окраска, с тоя досаден соц език, пропагандиращ мухлясали идеи.
Мислил съм си, че не стават, честно казано.

А тази книга ми хареса много. Имам предвид много.
И което ме изненада най-приятно - написана е по чудесен начин. Супер четивна (за две вечери я прочетох), с много балансиран изказ откъм диалози-описание, с много ярки и запомнящи се герои. Ама наистина ярки - помня всички, които са казали повече от две думи, помня прякорите им, погледа им, поведението, всичко.
А главният.. Главният герой е симпатяга. Наистина. Това е думата. Имам навика да чета на всеослушание култовите реплики, които срещам в книгите. За да им се порадват и околните. От "Хищните вещи на века" четох доста, да ви кажа.
Ако Иван Жилин беше частен детектив, щеше да остави зад себе си доста известни колеги, сигурен съм. Остроумен, забавен, мъжкар. Но по оня ненатрапчив начин, който е много по-реалистичен и истински.
С две думи - книгата е написана добре. Много добре дори. Диалози, описания, герои, структура. И финалът си е на място.

Романът е писан през 65-а година. Мисля си за този факт и няма как да не призная, че написаното вътре никак, ама НИКАК, не звучи като от 65-а. Нито е демоде, нито идеите са в паяжина (поне 92% от тях, де), нито хората са едновремешни.
Заглавието на английското издание е 'The Final Circle of Paradise' и няма да е лошо да тръгнем от това, ако ще си говорим за сюжет.
Хедонистичният, безделен и безметежен живот ли е това, към което всъщност се стремят хората?
Някои казват, че това е книга за хората в условия на пълна задоволеност. Други - че е за наркотиците, ескейпизма и за факторите, които водят до това. Трети намекват, че си е критика на западното общество, което тъне в безпросветност, леност и деградация. Четвърти ще говорят за застой, регрес и упадък сред хора, чиито единствени мисли са свързани със стомаха, блаженството и измамните илюзии.
Сигурно всички са прави по малко.

Всъщност всичко опира до избора. Избор на реалност, на среда, на начин на живот. Избор да се бориш или не с изкушението, с тълпата, с времето си. С начина, по който мечтите стават реалност и със самите мечти.

Ако ви звучи твърде психо-задълбаващо - лъжете се. Книгата се чете леко и бързо.
Четивност и възможност да се замислиш след последната страница. Какво повече му трябва на човек?

Препоръчвам с две ръце.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 9/10 - общодостъпни изкушения

Клан клан - недоклан (II част)

След първа част е ред и на втората. Продължавам нататък с книгите, които така и не прочетох от начало до край по обичайния, нормален и човешки начин. Което съвсем не означава, че не съм ги прочел; не мога да бъде сигурен. Гризвам оттук-оттам и пак зарязвам, в зависимост от настроението, времето и живия живот.
Поредната порция книги, които чета както, където и когато си поискам:


"Афоризми"
Оскар Уайлд
/двуезично издание/




Равнис!
Мирно!
Оскар Уайлд е на линия. Няма какво да се лъжем - това е любимият ми хомосексуален писател (други нямам; или поне не знам с кого с лягат). От викторианската епоха. Остроумен. Талантлив. Изтънчен. Сръчен с ума и думите.
Чета тази книга със и без поводи, постоянно. Ако не сте чели нещо на Уайлд, ще ми е трудно да ви обясня за какво става дума. Ако сте - няма да се наложи.
Все пак, няколко от по-известните му цитати - тук.


"Grimms' Fairy Tales"
Brothers Grimm






Това трябваше да е първата прочетена книга на английски, с която да се справя и съответно гордо да запиша една точка в дисциплината 'чужди езици'. Но уви, подкарал съм я прекалено бавно и недотам славно.
Противно на някои очаквания, езикът не е кой знае колко вехт и се чете без проблем. Кратки, на места доста мрачни, забавни и недотам познати приказки.
Обещавам днес да прочета още 2-3 страници.


"Частицата Бог"
Леон Ледерман & Дик Теръси





Това е абсолютният ми трансферен удар. Купих тези големи, изпълнени с дребен шрифт, повече от 400 страници онлайн за около 2 лв. и веднага се похвалих на няколко приятели, повечето от които също се уредиха с евтини екземпляри преди mobilis.bg да реагират с нова цифра. В момента забелязвам, че не я предлагат.
Физика на елементарните частици, друзя, това е то. Но поднесена изненадващо четивно и без да те кара да се чувстваш непълноценен, задето си седял в сянката на толкова много идеи. Освен теория, има и емпирични доказателства, оборудването за повечето от които е по възможностите само на някоя много богата институция.
Хумор, история и полезна информация. Проблемът в случая (което от друга страна си е плюс) е последователността и хронологията, които 'пречат' на разгърни и прочети системата ми.


"Хилядолетието"
Фелипе Фернандес - Арместо





Това тук е тежката артилерия в историческия лагер. Мащабен и всеобхватен поглед върху огромен обем събития - с точните детайли, с необичайната перспектива, с гъдела на внезапния контраст на различните цивилизации. Не ми е лесно да мисля такива изречения, затова ми повярвайте като ви казвам, че "Хилядолетието" е сериозна книга.
Съвсем спокойно ще цитирам автора:
В настоящата книга ще се опитам да обединя две трудно съвместими гледища: да погледна на хилядолетието от въображаема дистанция, непредубедено, "всестранно", както би го видяла една бъдеща епоха, обобщавайки тенденции и изтъквайки на преден план някоя най-важна характеристика; и в същото време да се възползвам от предимствата, които дава погледът отвътре - да очертая различията и проследя барометъра на движение, за да доловя колорита на различните култури и набележа промените, които те претърпяват във времето...
Ще се чете от първа до последна страница. Явно.


"Гравитационната гибел на вселената"
Айзък Азимов





Още една настолна книга. Малка, оръфана и много ценна. Най-качествения, интересен и запомнящ се Бърз Курс По Физика И Астрономия, който съм минавал.
Както казах и преди - Азимов е талант и научно-популярните му книги, които съм чел, са страхотни.
Някои твърдения са остарели или вече преразгледани от науката, но в основата си книгата е прекрасен синтез на много информация, наблъскана в завидно в малко обем.
Ако можете да си я намерите, вземете я. Ако не - губите.


Толкова засега.

Клан клан - недоклан (I част)

Лампата за четене върху нощното ми шкафче почти не се вижда. В годините някак придобих навика да чета по няколко книги наведнъж. Купчините се увеличават, книгите се трупат нестабилно една върху друга и аз реших, че е време да напиша по няколко думи за тях.

Изброените книги не са никак лоши, дори напротив. Просто начинът по който са написани, не предполага стръвно четене от кора до кора. А за мен това е голямо предимство - взимам и чета почти произволни пасажи, наслаждавам се и след това оставям на страна без да се страхувам, че няколко дни/седмици пауза ще ми развалят насладата следващия път.

Някои от изброените са четени многократно (почти никога изцяло и на 100%), някои - по-рядко. Едни са по-хубави, други - не толкова. Но нито една не е била прочетена от начало до край, така че да мога да пиша в блога специално за нея. А и не е била толкова зле, че да спра по средата и да си кажа, че не струва.
И така, книгите, които никога не успях да прочета по стандартния начин, но продължавам да разгръщам:

Пътеводител в науката - биологически науки

Пътеводител в науката - физически науки

Айзък Азимов



Азимов е голяма работа. Наистина. Не само защото е написал стотици книги и Бог знае колко разкази, статии и прочие.
Този човек има талант на разказвач. Дори когато не става думи за романи, а научно-популярни книги. Тогава, вярвайте ми, положението става култаджийско.
Тези две книги се намират трудно. Запалих се по поредицата (която в България не е издадена изцяло) заради библиотечен екземпляр, който бях на ръба да открадна, изгубя или нещо подобно, след което да платя и притежавам вовеки. Благодарение на Генерала обаче успях да се сдобия със собствени книги. На старо, в перфектно състояние.
И оттогава съм ги разгръщал адски много пъти. Някои неща съм препрочитал, други сигурно съм прескочил и ще прочета за пръв път скоро. Заради странната система на четене има шанс други пък да останат завинаги непознати. Рискът на "разгърни и прочети" системата.
Не знам как бих могъл да пиша 'накратко' за подобен род произведение. Информацията вътре и начинът, по който е представена, е уникален. Сякаш Азимов те хваща за ръка (ухо, яка, нос) и те разхожда из всички важни събития, които са оформили знанията за Земята през вековете.
Да, някои данни са остарели и редактирани под линия, все пак областите се развиват бързо и динамично, но талантът и енциклопедичността на Азимов могат да ви дадат много.
Над 800 страници в комплект. Здължителни за всяка библиотека.


"Упражнения по стил"
Реймон Кьоно





Тук май подробностите са излишни, книгата е позната на много хора. Една и съща кратка история, разказана по 99 различни начина. Трудно се описва, трябва да се прочете. Словесни пируети до полуда.
Чел съм я многократно, напоследък все по-рядко. Забавлението е пълно без значение коя страница ще резгърнеш. Идеална за моя случай.


"Нещо се случи"
Джоузеф Хелър





За тази книга си заслужава да се пише много. Смятам я за по-добра от "Параграф 22" и я държа винаги под ръка. Цели страници знам почти наизуст; подобни диалози е невъзможно да се забравят.
Яд ме е, че така и не я прочетох от самото начало до края. Със сигурност съм 'изял' всяка една страничка от нея, но не в обичайната последователсност. За сметка на това пък - многократно.
Публично обешавам да пиша за нея надълго и нашироко в отделна тема. А дотогава ще я чета кой знае колко пъти. Оттук-оттам. Разпръснати бисери. А аз трябва само да отворя на някоя страница и да започна да им се наслаждавам.
Ще я прочета цялата, о да. И ще и пиша оценка минимум 98/100, само гледайте.


"Тайнствени, магически, свещени и легендарни места на Европа"
Масимо Чентини



Поредния подарък, който си избрах сам преди време. Името говори достатъчно за книгата. Чета я по-рядко, само когато нещо му хрумне и искам да поразровя малко по-дълбоко. Информацията е на съвсем достъпен език, немного добре класифицирана и в обилни количества - над 500 страници.

Светът, денят, нощта, аз

Светът, денят, нощта, аз

Уилям Сароян
ИК Фама
240 страници
10 лв. (подарък)





Тази книга си я 'поръчах' за рожденния ден. Не държа на изненадите.
¬Какво би искал за празника? ¬Е, как какво, книга. ¬Ама, ти имаш доста, подскажи ни. ¬Тогава... Разкази на Сароян, да; и О'Хенри; и Удхаус; каквото си изберете.
Четат ми се разкази напоследък. Оруел се чете бавно, предимно вечер, и се налага да разнообразявам.

За пръв пръв път четох разказ на Уилям Сароян преди доста години, в една стара преддемократична История на хумора с твърди корици. Страхотни истории за арменци в Америка, за лудориите на децата, за училището, цирка, дома, за странния и забавен чичо, дядо, татко.
В "Светът, денят, нощта, аз" има съвсем малко подобни истории. Затова останах леко разочарован.

Сароян пише много добре, няма какво да се лъжем. И в историите му има житейска мъдрост, но не е предадена по обичайния начин. Което си е плюс, но понякога разказът тръгва в скучна посока, прави завой и свършва.
Четеше ми се нещо по-бодро, по-весело. Нещо, което прилича повече на онези 2 (1?3?) разказа в стария сборник отпреди 20-30 години.
Последните разкази ги подкарах като Георги Димитров (според митовете на другарката от втори клас) - от горния ляв до долния десен ъгъл за 15 секунди.

6 разказа от тази книга може да прочетете свободно в литернет, сами проверете колко ще ви харесат.
За мен авторът и формата са подходящи, но не и времето, в което се захванах със този сборник. Във всеки разказ има по няколко пасажа, които си заслужават цитата, но за съжаление книгата сега не ми е под ръка. Ще пиша скоро в коментарите.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 3/5 - хм

Императорската перла

Императорската перла
Робърт Ван Хюлик
трудното издателство
192 страници
5.99 лева





Чете ли ви се хубава книга за древен Китай? С криминална загадка, мистерии, запомнящи се герои, изпипани диалози, качествен хумор и финал на място? Нещо, което ще ви хареса и ще искате още и още?
Купете си тогава някоя от трите книга на Бари Хюгарт и няма да съжалявате. Освен заради факта, че са само три.

А пък "Императорската перла"... Ами, обикновена книга. Няма да я запомня с нищо. Кражби, убийства, измама, похот. Нещо като средняшките романи на Чейс, но на друго място и по друго време.

Господарят Ли е в пъти по-голям от Магистрата Ди, така да знаете.
Много повече инфо за ван Хюлик - в Сивостен.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 3/5 - Ли > Ди

Самотните вятърни мелници

Самотните вятърни мелници
Станислав Стратиев
70 страници, 11 разказа
12.99 лв. за целия сборник (над 700 стр.)




Четях тези разкази и си спомнях за моето детство.
Чудих се как точно да ви опиша усещането, затова само ще се опитам да изброя какви спомени извикаха в главата ми тези редове. Набързо:

сладко от вишни върху палачинки
развалената водна помпа до бараката
ракетата, конструирана от арматура и негасена вар
прашката със стрели
разходка на кучето в пороен дъжд
хляб, масло и цял домат
пирони за колибата в гората, скрити в багажника на колелото
септемврийски плаж
военна димка в ресторанта
футбол на игрището по тъмно
излет на палатки с капки за разширяване на зениците
първата бутилка вино
непознатият, който заспа върху нажежена огнеупорна тухла

и още, и още..

Страхотни разкази, написани по прекрасен начин.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 37/40 - Човекът, който не лъже

Пътешествие без куфар

Пътешествие без куфар
Станислав Стратиев
"Народна младеж" 1972
89 страници
0.23 лв.




Досега не бях чел Стратиев и, честно ви казвам, малко се срамувам от тоя факт. Обаче има време да се поправя.
Напишете името му в Google и прочетете повече. За живота, творчеството и думите, които другите са изговорили след смъртта му.
Аз доскоро не знаех, че той е сценаристът на "Оркестър без име".

"Пътешествие без куфар" е повест за деца. Или поне така е известна. Критиците обаче твърдят (и аз съм склонен да се съглася), че подобни творения са били удобни ниши за неудобните автори, където те могат да викат спокойно.

Историята е важна, но тук по-важни са приказните герои - одухотворени животни, растения и създадени от човека предмети.
Участват: кучето Петър М. Гемишев, крушата Рагаца, Френското грозде, врабчетата, Иванка Стоянова Милева - божа кравичка, Плашилото, мечето Светлин, ананасът Атанас, шосето и т.н. и т.н.
Всички герои притежават определени човешки качества и изразяват конкретен социален архетип, добре известен характер - лицемерът, снобът, подрастващия (който иска да падне по-далеч от корена си), скандалджията, влюбеният и т.н.
И всичко това - с тъжно-весели препратки към живота на фона на сменящите се сезони и неспирния житейски цикъл.

Пиесата "Пътешествие без куфар" можете да прочетете съвсем безплатно и законно тук, от личната колекция на режисьора.
Други текствове от автора - в litclub.

С тая книжка заспивах с умивка няколко вечери. Препоръчвам ви я.
Та така.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 4/5 - ех, Париж...

Кафка на плажа

Кафка на плажа
Харуки Мураками
ИК "Колибри"
14 лева
611 страници





Така, този път ще бъде трудно.

Започваме с неоспоримия факт, че това са най-бързо (най-жадно) прочетените от мен 600+ страници в тоя живот. Иначе дебелите книги ме обезсърчават и ме карат да си повтарям, че големите истини всъщност са прости и кратки.

Купих и прочетох книгата поради няколко причини:
Кънтящи отзиви от читатели и критика, съвременна, японска, оценка 5 от 5 в sfreviews наред с Ендър, Стрейндж и Норел, Хари Селдън и Били Пилгрим. Плюс Световна награда за фентъзи за 2006, която по принцип ме покъртва, защото е давана на това, пък и на това.

Историите в "Кафка на плажа" са две. Първоначално далечни, после привличащи се, преплитащи се и накрая заглъхващи близо една до друга.
От една страна това е историята на Кафка Тамура, момчето което бяга от дома на петнадесетия си рожден ден. Холдън щеше да каже, че има малко плява от рода на "Дейвид Копърфийл", а някой друг - че има нещо от Селинджър или кой да е друг автор, който е писал как пубертетът и животът правят някой момък обикновен, но някак специален.
Кафка иска да е най-коравото петнайсет годишно момче на света, иска да избяга от баща си и неговото проклятие, че ще го убие и ще спи с майка си и сестра си. И той не знае какво точно иска, но в това му е чара, нали?
Ето го и Наката. Култ, култ, култ. Възрастен старец, който като ученик изпада в кома при странен инцидент и оттогава е слабоумен. Но не точно. Умее да говори с котки и да кара небето да изсипва риби и пиявици. Празен отвътре, нопоколебим, мъдър по един особен, пасивен начин. По-симпатичният образ в книгата.

Според официални данни издателите на Мураками са създали сайт, в който той отговаря на читателски въпроси. Били са около 8000, а той отговорил само на 1200. Изненадан съм, че не е имало повече. И жалко, че не разбирам японски, иначе и в тоя момент щях да търся директни отговори.
Защото, както беше писал някой, тая книга е като филм на Линч. След финала не си разбрал почти нищо, но си зашеметен.
Имало е история, но е свършила някак преждевременно, мътно, недоизказано.

Това е книга за бягството, търсенето, спомените, съзряването, пътя, началото и края, предопределеността и още много подобни категории. Много. Книга за живота през призмата на различни животи.
Мураками гради загадки и строи лабиринти, чиито тайни остават недоизказани. "Кафка на плажа" съдържа не една гатанка - казва той, - но аз не давам отговори.
Едно хубаво интервю с автора (на български) - тук.

От друга страна недоумявам защо на книгата се лепят етикети "фантастика" и "фентъзи". Цялата тая работа с етикетите е малко кофти, да, ама нали идеята е такава.
"Кафка на плажа" е книга за съвременна Япония, просмукана с фолклор, митология, мистицизъм, еротика, мистерии и загадъчност, и десетки препратки към изкуство от различни епохи.
Плюс типични поп елементи, измежду които някои ти се нравят, а някои - не. Както трябва и да бъде. Да слушаш Принс по десет часа на плейъра - оопа, не, мерси.

Нещото, за което могат да се кажат само добри думи, е начина, по който Мураками пише. С прости изречения, подробно и последователно. На места прекалено описателно, но четивно.
Това е една от причините да прочета книгата така лесно. Лесно и бързо. И някак завладяващо и обещаващо, и хипнотично.
Другата причина е, че в историите на Кафка и Наката имаше загадка. Аз обичам загадките и искам да ги видя разплетени. Обаче уви. Има гатанки, но няма отговори.

Не знам дали ще прочета други книги на Мураками. Сигурно. Но не скоро.
Още материали по случая: демокрация, култ.бг.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 13/16 - лабиринт

Идору

Идору (Idoru)
Уилям Гибсън
ИК "Квазар" 2002
298 страници
7.99 лв.




Това според мен е фантастиката, която гледа смело в бъдещето и не се опитва да избяга от реалния ход на нещата из далечни планети и космически кораби, които - признавам си, - имат своя 'класически' чар.
Опитвам се да си представя светът, в който живеем, след 20 години. В него няма контакт с извънземни, нито пък живот на Марс. Няма и свръхсветлинна скорост. За съжаление.
Има компютри и хора. И бизнес. И всичко онова, което следва от тях.

Дали всеки роман, в който става дума за близкото бъдеще, е киберпънк, не знам. Сигурно не; сигурно са възможни катаклизми и изненадващи обрати, които ще ни бутнат в друга посока и посткатастрофичните истории ще се окажат пророчески.
Но ако трябва да заложите, какво бихте избрали - обречените на възход високи технологии, чиито пипала са навсякъде в ежедневието, или разтърсващи новини от SETI някой понеделник, докато си миете зъбите?

(в антракта - "Киберпънкът - висша форма на реализъм"от Иван Попов)

Преди няколко години пробвах да прочета Нийл Стивънсън, но не успях.
В сравнение с него, Гибсън е поет.

Историята:
Колин Лани е човек, който вижда разни неща в масивите информация. Обучен от група французи (страстни фенове на тениса) и в следствие неясни опити в държавното сиропиталище преди години, той се е превърнал в човек с рядка дарба. Интуитивен ловец на информационни модели, които отделните индивиди създават по невнимание в мрежата, докато извършват ежедневната си дейност. Работи в "През ключалката", наблюдава потенциални знаменитости, анализира действията им и търси нодалната точка, където натрупаните данни подсказват нещо повече от привидното. Забърква се в (само)убийство и отлита за Япония, където е нает от екипа на Рез - певец в мегаизвестната група Ло/Рез.
Чиа е момиче от Сиатъл, член на местния фенклуб на Ло/Рез, което е изпратено в Токио, за да провери на място слуховете, че Рез ще се жени за идору Меи Тоеи.
Идору е виртуален продукт, несъществуваща реално медийна звезда, музикален идол, информационна личност, която живее във виртуалната среда и реалността. И май наистина е жива.

По-голямата част от действието се развива в Япония, където нанотехнологии възстановяват града след земетресение. Новите сгради изникват от нищото, като разтапяща се свещ, но в обратен ред.
Техническите термини (книгата е писана през 96-а и десетина години след това един нормален човек би трябвало да схване по-голямата част тях без особени проблеми) контрастират с изискани и донякъде екстравагантни описания.
Главните герои са няколко, а второстепенните - около половин дузина. Въпреки това нито един образ не е претупан, набързо обрисуван или просто закачен за другите като пълнеж.
Диалозите са естествени и думите звучат като изречени от хора, а не от артисти в театъра. Действието е динамично, нещата се случват бързо и нищо повече не може да се каже по въпроса.

Сега съжалявам, че не си записвах всяка отделна теория, футуристична визия или просто идея, които ми направиха впечатление. Те са много.
Ама пък така щях да ви разваля удоволствието, тъй като знам, че ако не сте чели книгата, ще си я намерите още утре и ще я прочетете. Защото си заслужава.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 9/10 - БЛЕКУЕЛ-ПРЕЗИДЕНТ!!!

Фондацията

Фондацията
Айзък Азимов
"Народна младеж" 1989 г.
178 стр.
3.02 лв.




Имам един виртуален списък с книги и автори, от които очаквам много, затова изчаквам подходящия момент за четене. Или пък момента, в който ще си спомня какво точно съм си обещал да прочета.
Сега списъкът е по-кратък, защото "Фондацията" е вече зад гърба ми, а самият Азимов се е издигнал още по-високо в очите ми.
(да се готвят Зюскинд и Алън Милн)

Написана преди повече от 50 години и първоначално издавана на части в Astounding, Фондацията се е превърнала в абсолютен фаворит за повечето критици и читатели. Както и представител на ново поколение sci-fi, където зелените чудовища отстъпват място на по-значими теми и истинска литература.
Романът може да бъде наречен социополитически. Обаче звучи малко телевизионерски, затова само ще споменем, че освен социология и политика, във "Фондацията" има голяма доза психология, математика и религия. Основното, поне според мен, е политиката

Всичко започва с Хари Селдън и неговата психоистория - наука, която с голяма точност предвижда бъдещето на Империята. Приемайки, че човешкият конгломерат е достатъчно голяма величина за сериозна статистическа обработка, психоисториците предвиждат реакциите му срещу евентуални социални и икономически дразнители. Селдън е категоричен - краят на Империята е неизбежен.
След това историята се завърта около борбата за власт и оцеляване в сърцето на Фондацията, където група учени систематизират цялото човешко знание, настанени на далечна планета с оскъдни ресурси. А прогнозите на Селдън се оказват изключително точни.

Във "Фондацията" има една леко натрапваща се отживелост и старомодност в някои детайли, което обаче не дразни и дори има своя чар. А действието е толкова бързо и се развива така динамично, че на мен хич не ми пукаше дали наистина след 12000 години хората ще се черпят с хубави пури.
По-голямата част от историята преминава в срещи и диалози на хора с определена власт, които се опитват да решат някакъв проблем. Няма личен живот, няма емоционални отклонения, няма душевни дисекции. Времето лети и само действията и думите на хората, от които зависи Фондацията, са важни.

Препоръчвам ви тази книга повече от горещо. Единствения начин да опиша състоянието си, докато я четях, беше кеф.
Скоро започвам "Фондация и Империя".

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 14/15 - остра мозъчна енциклопедичност

Хелиополис

Хелиополис
Хаим Оливер
"Народна младеж" 1968
284 стр.
1,52 лева



Прочитането на тази книга има предистория. Опитът за прочитане, всъщност; предадох се преди края.

Когато стане дума за добър български фантаст, винаги се сещам за Хаим Оливер. Да, този е българин. От Кюстендил (уики).
Сигурно много от вас имат книгата "Енерган 22" из рафтовете. Малък формат, никак не тънка, изглежда така. За мен това е един от най-добрите български фантастични романи. Добре измислена история и добро изпълнение. Препоръчвам.
Така. В dir.bg се случи дискусия на тема 'абе, кой е тоя Х.Оливер?', след което си поговорихме и по-подробно за автора, филмите, евреите и комунизма във форума на Ефремов - тук.
Между другото, той е писал сценария на "Рицарят на бялата дама".

Реших, че е нужно да попрочета още нещо от същия автор. Започнах да ровя из прашните рафтове с по-стари книги и си намерих "Хелиополис".
За какво става дума? Благодарение на новооткрита специална материя един млад български физик и неговият колега - професор стъпват на радиоактивен остров, който е бил бомбардиран преди години. Странни факти и случки ги карат да слязат под земята, където Димов е заловен и заставен да работи за целите на Хелиополис - подземен град на учени, който издига слънцето в култ и разработва нови технологии в почти всички области. Обществото долу е строго йерархично, доста стерилно и с предначертано бъдеще - да наложи волята си на хората на повърхността.

Това си е приключенска книга, за деца и юноши. Народна младеж, ясно.

Хората, които твърдяха, че 'Хелиополис' прекалява с червената пропаганда, са прави само наполовина. Да, има места, на които човек може да се подразни, но те не биха ви промили мозъка. Заровиш ли се в подробности, могат да се видят както критики към капитализъма, така и към по-авторитарното управление, което през 68-а е ясно къде вирее. Освен ако в края нещата не се обръщат наопаки и тия подземните се оказват добрите. Но едва ли.
Политическите възгледи обаче не са основното. Може би трябва да има няколко щипки пропаганда, за да може написаното да види бял свят, знам ли. Кое тогава ме накара да оставя книгата преди края?
Хуманност до гушата. Мисли за човечеството, за поколенията, за намерили смъртта си цели семейства. Свръхемоционални реакции, съчувствие, силна привързаност, милостивост и какво ли още не. Ех, тая богата славянска душа...
Алек Димов се оказва ебаси чувствителния тип. И романтик.

Идеята за героя, който попада сред врагове, но благодарение на воля и непреклонност успява да спаси света и родината си, не ме кефи. Защото нещата не стават така.
Обаче! Книгата е написана добре. Четивна, с добро темпо и добри описания. Виж, диалозите са малко по-слаби.
Подобно разминаване между замисъл и изпълнение е с ясен резултат - започната, но недовършена книга.

Така че ако ви се чете хубава българска фантастика, потърсете "Енерган 22". Писана е 20-30 години след "Хелиополис" и си заслужава отвсякъде.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 11/20 - хелио-по-добре-недей

Ускорение

Ускорение
Робърт Уилсън
ИК Бард
9.99
431 стр.




Все още не мога да си обясня защо ми отне толкова време да я прочета. Последните две книги в блога всъщност бяха вмъкнати в програмата, докато четях "Ускорение". Не е заради стила, героите, идеите или историята. Те напълно заслужават неспоменатия на корицата "Хюго" за 2006-а.
Значи сигурно е заради мен. Навярно съм малко неразположен към истории, които се проточват с десетилетия. Или, ако трябва да съм точен, стотици милиони години.
Това обаче не променя факта, че книгата е много добра. И така:

Всичко започва една октомврийска вечер, когато три деца наблюдават нощното небе. Звездите изчезват и светът, какъвто го познаваме, се променя.
Може да се каже, че това е история за Ускорението - необяснима мембрана, която обвива Земята като капсула на времето, докато отвъд нея всичко е нормално. Съотношението: 5 години на Земята са около 500 милиона години за Луната, Слънцето, Галактиката и всички останали.
Може да кажем и че това всъщност е разказ за Тайлър, Даян и Джейсън. За живота им в сянката на октомврийския инцидент, за израстването, страховете, любовта и вярата.
Образите в книгата са силни и пълнокръвни и човек нито за миг не забравя, че във фантастиката всъщност става дума за хора.

И така, какво бихте направили, ако знаете, че една минута на Земята всъщност е равна на около 900 години за всички останали във Вселената? И което е по-лошо - ако на Слъцнето му остават реално около 50 години живот?
Масови самоубийства? Апатия? Нови религиозни култове? Експерименти, които са били невъзможни досега?
А защо да не изпратим устойчиви микроорганизми на Марс? Ще проверим след няколко месеца, а там вече милионите години еволюция би трябвало да свършили работата.
Светкавично тераформиране, наподобяващо забързана симулация.
Нека след година да изпратим и хора.

Книгата е наистина добра. И което е много важно - литературата не отстъпва на идеите. Трудно е да разкажа каквото и да е, без да разкрия повече от историята и така да ви прецакам.
Моят съвет - намерете и прочетете.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 17/19 - сци-фи с Хора

Алтернативата Уилт

Алтернативата Уилт
Том Шарп
ИК "Труд"
цена 5.99
страници 275




Хубав английски хумор, на места твърде черен, а на други - доста пиперлив. Това като за начало.

Хенри Уилт е преподавател по литература, има жена-звяр и четири близначки, също толкова чудовищни на моменти. Разпределя времето си между колежа, кръчмата"Котка в чувал" и домашната бойна сцена. Може да се твърди със сигурност, че Уилт не харесва живота си.

Началото е доста обещаващо. Всичко се върти около учебния процес в колежа: програмата на "Хлебари втора" и "Водопроводчици", курсовете за бързо четене, Витгенщайн за чужденци, етюди с гол модел за "Месо трета", интензивно свиневъдство в района на Персийския залив и т.н.
В добавка имаме пиянски запой с телесна повреда (неприятно убождане докато Уилт се облекчава върху бодлив храст), нова квартирантка и тревожен порно-скандал, свързан с учебен филм относно содомизиране на крокодил от "шлосери трета" (който всъщност се оказва играчка, символизираща цялата капиталистическа система).
Всичко е веселба от класа.

После на сцената има срив. Защото прелестната квартирантка се оказва терористка от най-кръвожадна порода, Уилт се влюбва в нея, а другарчетата и се барикадират в къщата и взимат четирите близначки за заложници.
През 1978-а сигурно е било свежа идея, но на мен ми е дошло до гуша от борба с тероризма. И въпреки, че нещата остават все така свежи и майтапчийски до края (особено когато става дума за полицейския щаб), цялата терористична дандания ме отегчи дотолкова, че да прескоча няколко десетки страници в края и да прочета само последните пет.

Въпреки всичко книгата е хубава и аз ще пробвам да си намеря някоя друга, в която, надявам се, няма да има терористи и престрелки. Чарът на Уилт е в начина му на живот и нещо по-злободневно май ще ми хареса повече.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 3/4 - "алтернативно четене трета"

Килимените хора

Килимените хора
Тери Пратчет
ИК Прозорец
цена: 190лв / 6лв
159 стр.




А сега да чуя вашите поздрави за човека, който си обеща и го направи - препрочете книга и писа за нея в блога!
Разбира се, повече ще трябва да пляскате на мъжа, който ходи с цветя по улицата. И на оня с дамското бельо. Както и да е.

Това е една от първите книги на Пратчет, която прочетох. Трябва да е било преди... 11 години. Или 12. Тогава струваше 190 лв. и ми се стори страшно, ама страшно хубава. И то не защото струваше 190лв.
Грима и Доркас, Снибрил и Писмир, Брута и Ворбис. В тоя ред започна всичко с книгите на Прачтет и въпреки че сега книгата не ми изглежда толкова страхотна (защото не съм на 15 или пък вече съм я чел няколко пъти), пак ще кажа, че е най-добрия.

Първото, което ми прави впечатление след толкова години, е че Прозорец са минали метър, обявявайки новото издание за първо издание, предполагам за да спестят. Допечатките се плащат, май, но може и да е грешка.
Второ, това е детска книга. Добродушна, с ясни поуки, с един такъв откровен майтап. Добрите са силни, лошите са грозни. Обещах на hazel, че ще подаря книгата на Рада, ще и хареса.

Спомнях си 90% от предговора. Авторите са двама, един седемнайсет годишен хлапак и един 43-годишен Тери, който си е същия хлапак, ама пораснал. Ако питате колко е голям Уеър, ей толкова - ●.
И така, запознайте се с Килима. Вдън космалаци тилилейски е пълно с живот. Мунрунги - което ще рече 'истински хора; повечето племена се кръщават така - , моули, дефтмени, думийци, поуни и т.н.
Килимът ври от живот. От една страна, представяш си главните герои като хора, защото се чудят с коя точно ръка се държи меча, но от друга - те най-вероятно са някакви микроорганизми, реално погледнато, хух. Които обаче лекуват заболявания с лишеи, значи сами се сещайте за какъв мащаб става дума.

И така, кралства, империи, пътища, приключения, засади, пленничество, бъдеще и минало, голяма битка и голяма победа - всичко е тук. Поднесено по един така детински невинен (наивен?) начин, че човек се умилява. Пък и е пълно с междуметия, което предава една много отрудена народна атмосфера. Ох, ай, айде, хлъц, леле, божке, дзъннн, тц, тюх и прочие.

Това е детска книга. Ако приемете това, ще ви хареса. Иначе ще ви се стори несериозна и като ви пита някой защо се нервирате, ще се оплачете, че сте очаквали нещо по-така, а то се е оказало детска книга. А аз ще злорадствам с "Знам, че не е гот да го чуеш, ама аз казах ли ти?"

А, да - някой разбра ли какво е Фрей? Прахосмукачка, метла или стъпки на хората по килима?

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 17/20 - налимеразбиийшхрхрхррр

Краят на дъгата

Краят на дъгата
Върнър Виндж
ИК "Бард"
9.99 лв
398 страници

След офанзивата в блога на Копо и една нехайна разходка покрай витрина на книжарница битката беше загубена. Предизвестен край, разбира се. Купувам Виндж и започвам да чета нещо ново, модерно и обещаващо. Така.

Имам добра и лоша дума за книгата. Започваме с хубостите.

Страхотно начало, какво повече да кажа. Обещаващо. Идейно. Ако ви се чете, ето го въпросният пролог - съвсем непиратски пет страници. С лек хумор, добре написано, пълно с информация и възможности.
Накратко: неизвестен вирус се появява в Средиземноморието и отминава, без да създава сериозни неприятности. На финала на гръко-пакистанската купа по футбол няколко месеца по-късно обаче се случват две странни неща. Първо - гърците побеждават. И второ - неугледна реклама на вафла нуга на полувремето предизвиква масов маркетингов фурор, сякаш омагьосвайки всички, които са я гледали. Печалбите бият рекорди. С медена нуга, забележете. С малко късмет и много ресурс анализаторите откриват, че затихналият вирус има връзка с поведението на хората и приключението започва. Футболната история се оказва генерална репетиция. Представители на тайните служби се събират, за да разберат къде се разработва тази технология, която всъщност граничи с възможността за създаване на масово оръжие за контрол на поведението.
После историята засяда в съвсем друго русло - болен от Алцхаймер е излекуван от бъдеща технология и се възстановява в подмладено тяло и свят, който е коренно непознат. Тъкмо и ние да схванем за какво става дума.
Тук според мен, е основната заслуга на книгата. Има идеи. Има хрумки. Има симпатични проблясъци, заради които в анимационните филми рисуват светнала лампа над главата ти. Има едно бъдеще, което не изглежда чак толкова странно и невероятно. С две думи - заслужава си заради самите сци-фи елементи.

От друга страна историята е малко ялова. И като литература, и като развитие.
Главните герои (ако има такива) са около 4, второстепенните - два пъти повече. Диалозите не са на ниво. Описанията куцат и то не защото е намесена виртуалната среда.
Разни хора говорят, действат и се борят за нещо, а на читателя (това съм аз) хич не му пука. Семейни скандали, стари приятели и врагове, манипулации и конспирации - хич не ме трогна. Аз просто исках историята да е на нивото на заложените идеи. Уви - нъцки. Последните страници бяха много досадни и ми отнеха 3 вечери.

В началото на книгата има предълъг списък с хора, които са помогнали. Сигурно са ударили едно рамо за описанието на света, в който най-вероятно ще живеем след години. Евала, група, получило се е. Персонализация до дупка.
Книгата си заслужава дори само заради това.

А, намесен е и Пратчет. Както и негова несъществуваща книга. Малък откъс:

- Да, но... - Робърт махна към полето. - Къде е Анкх-Морпорк? Къде са каналите, мръсните улички и стражата?
- Предимно в Лондон и Пекин, професоре. Най-доброто за една фантазия е да следва реалните географски особености. Пратчет е изградил цял свят и това тук съответства на Сан Диего. Да, това е Абу Даджиб. Сещате ли се? Южният султанат, който се описва в "Огнената врана".

После се споменава, че Пратчет е "дръпнал" доста, но пак е след Роулинг. Ама си е купил голяма част от Шотландия. Go go, Тери!
По принцип се дразня от споменаване на любими автори, музика или нещо подобно в книги, описващи близкото бъдеще. Сякаш ми се натрапва някаква непреходна стойност, която ме е надживяла. Но тук не е така. Всичко е на мястото си. Дори Google и Windows.

Та така. Като литература - не е кой знае какво, дори е слабо. Като идеи - няма грешка.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 4/7 - с единия крак в бъдещето, а така

Пълна колекция разкази - 1

Пълна колекция разкази - 1
Реймънд Чандлър
ИК Унискорп
12 разгневени лева
316 стр.

Жив е той, жив е. (Плоска заигравка с дългото ми отсъствие и неостаряващата любов към стила на Чандлър)

Сборникът включва 5 разказа и предговор от автора, в който се изяснява, че един автор не може да угоди на всички. Има и няколко нескромни коментара за собствените си творения, както и една чудесна фраза, която ще препиша без да плащам 'всички права запазени':
Между едносричните смешки на комиксите и анемичните недомлъвки на високата литература се простира огромно пусто поле, в което криминалният жанр може да е, а може и да не е сериозен ориентир.
Мен ако питате, е! Т.е. - може да е. С писатели като Чандлър. С Мики Спилейн, например, ще е трудно.

Моите нескрити симпатии към някогашния счетоводител / журналист / военен / вицепрезидент на петролна компания / алкохолик и, разбира се, класик, са отпреди петнайсетина години. Казвал съм го много пъти и едва ли ще ми омръзне - "Дългото сбогуване" е една от най-страхотните книги, които съм чел. А Марлоу е велик. Въпреки че често е бит, пиян, без пари и с рицарски идеали. Или пък може би точно заради това.

Четейки всеки един от разказите в книгата - Бей Сити Блус, Удавницата, Убиец в дъжда, Нефритената огърлица и Запознанство на Нун Стрийт - ме преследваше странното чувство, че вече съм ги чел. Всъщност преследваше ме само в началото, защото проверих и си спомних, че Чандлър е обичал да 'канибализира' по-ранните си къси истории, ползвайки ги за основа в бъдещите си романи. С всеки един от тези разкази случаят е такъв. Въпреки това довърших всички и си заслужаваше. Вярно, някои сцени са идентични с тези в романите му, някои диалози - също. Но в късата форма си има чар, почти като тоя да четеш как някой пие 6 водки и после ги смята по 25 грама.

Чандлър си е Чандлър. Голям. И мой любимец.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 8/10 - "Фрашкано е с мотиви за убийство, както океанът - със сол"

Речникът на дявола

Речникът на дявола

Амброуз Биърс
ИК Фама
6 лева
163 страници

Четя си я от много месеци. От време на време, тук-там по нещо, с дълги почивки и случайно разтваряне на страниците. Този Биърс е голям симпатяга.

Замислен като "Речникът на циника", но с променено заглавие заради навъдилите се в края на 19 век модерни 'цинични' книги - "Еди-що-си на циника" и тям подобни, заради които понятието циник изпада в немилост.

Не знам какво повече да кажа, освен да попрепиша някои неща от речника.
Съвсем наслуки:

АЛЧНОСТ - Спестовност без трудолюбие. Пестеливостта на властта.
АМБИЦИЯ - Непреодолимо желание да бъде охулен от враговете си приживе и осмян от приятелите си, след като си отидеш от този свят.
АНТИПАТИЯ - Чувството, което пораждат приятелите на нашите приятели.
БРАК - Вид общност, която се състои от господар, господарка и двама роби - всичко на всичко двама души.
БУНТ - Популярно забавление на военните, осигурявано им от невинните зяпачи.

И т.н. и т.н.
Много свежи са всички.
Ето още уикицитати (не много), както и малко информация за автора (плюс картинка) - SFBG.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 17/20 - Съвет - Най-добрата монета в обръщение

Седем честни бандити

Седем честни бандити (Potshot)
Робърт Паркър
ИК Обсидиан
255 страници
6 лв. корична цена



Въпреки, че на задната корица Робърт Паркър е обявен за доайенът на американския криминален роман, аз продължавам да попадам на по-леки книги, в които остроумните диалози са толкова много, че оставят всичко останало на заден план. Много свеж доайен, честно.
Може би тъкмо заради това Спенсър ми харесва. И защото обича да мисли, преди да стреля, разбира се, което пък ни лишава от повечко веселие.

Резюменце в 6 изречения: (copy-paste)
Градчето Прашвил е като излязло от уестърн. Всички знаят кои са лошите - скитниците, които живеят в изоставената мина и изнудват честните жители. Те са убили и Стив Бъкман, съпруга на чаровната и доста състоятелна Мери Лу. Само че никои не може да го докаже. Вдовицата наема Спенсър да открие убиеца, а местните богаташи му възлагат да прогони натрапниците. И той събира една великолепна седморка - все честни бандити.

Всичко е вярно. Освен името на града, което по света е Potshot, а у нас - Прашвил. Нали е демокрация.

Най-хубавото на тази книга е, че членовете на въпросната седморка са от предишни книги на Паркър и сериозният фен би се изкефил истински. Аз съм чел само Версия Торнадо и познах единствено Теди Сап - русият гей с много мускули и чувство за хумор. Останалите също са весели образи, скоро ще прочета какви са ги дробили преди това.
И, в общи линии, Спенсър ми допада. Веселяк и половина, симпатяга, моногамен при това. Знаете какви са мадамите в тия книги, сигурно е много трудно да устояваш на всички.

Финалът е малко прибързан. Или пък на мен ми се искаше да се позабавлявам още малко.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 3/4 - спенсариум

Холивуд

Холивуд
Чарлс Буковски
ИК Фама
10.00 лева
262 страници



Чинаски е възрастен, донякъде улегнал и не толкова див.
И пише сценарий за Холивуд. С нежелание.

Книгата разказва за случките около снимките на Barfly и вътре ще откриете (въпреки че Буковски отрича приликата с действителни лица) разни интересни неща за Мики Рурк, Фей Дънауей, Копола и прочие. Най-култовият образ в цялата книга е режисьорът на филма. Книгата си заслужава дори само заради него.

Иначе Чинаски е на линия. Алкохол. Стихове, разкази. Неподражаем стил - толкова обикновен и ежедневен, а проницателен и разсъбличащ.

След Всичко на масата и FACTOTUM, ми е трудно да напише кой знае какво. Хората, които харесват Хенри Чинаски, ще го харесат пак. Прекалено отвратените, нагрубените, засрамените и ужасените от истинския живот, отново няма да го харесат.


ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 4/5 - чинаски style

Времето, разгледано като спирала от полускъпоценни камъни

Времето, разгледано като спирала от полускъпоценни камъни
Time Considered as a Helix of Semi-Precious Stones

Самюел Дилейни (Delany, Samuel)


И така, говорим си ние напоследък за награди, за разкази, за претенциозни стилове.
Моля, заповядайте.
Награда Хюго през 1970 за къс разказ.

Представете си симпатичен престъпник от средна класа, който сменя името и облика си постоянно, запазвайки само инициалите си - ХКЕ. Добавете една симпатична дама от специален отдел в полицията, който се занимава с доста точно прогнозиране на събитията. Представете си сега свят, в който съществуват Певците - хора, които могат да приковат вниманието на хиляди хора, когато говорят или пеят. Хората ги боготворят, дават мило и драго да се насладят на присъствието им, да ги чуят, да се докоснат до същността на нещата.

Прочетох "Времето..." два пъти. Първият път помислих, че някой от принтираните листове и изпаднал от купа или просто са пропуснати абзаци. Не съм знаел какво да очаквам.
Не че не го разбрах. Аз просто нямам възможност да го разбера.

Потърсих и прочетох почти всичко от Delany: Nuances of a Theme by Stevens, което си е цяло постижение за мен, въпреки че ползвах диагоналната система на много места. Въпросният сериозен поглед върху разказа е дело на Адам Робъртс, за чийто роман "Сол" пък съм писал в блога преди време. Колко е малък нета, а?

Оказва се, че въпросният разказ е пълен с препратки към напълно неизвестния за мен поет Wallace Stevens. Не съм чувал за него. Не съм запален по поезията.
Ето затова смятам, че "Времето..." е доста претенциозен разказ.
Не че човек не би могъл да го хареса, ако не е на ти с американските поети. Има приятен стил, който помага да стигнеш до финала без да се забавиш на нито една страница. Има намигвания, свързани с неизменните инициали на главния герой. Има свежи фантастични визии, които те карат да се замислиш. Има и хубав финал, на който се насладих като прочетох последния абзац на английски, защото българския превод е повече от творчески точно на това място.

Прочетете го и вие, онази странна картинка в началото е и линк.
Аз оставам с противоречиви чувства.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: (1~3) /(4~6) - за тренирани сетива