Смъртта ще дойде боса

Смъртта ще дойде боса
Андрея Илиев
изд. Феникс Дизайн
159 страници
6.99 лв.




Все повече романи на Андрея Илиев виждат бял свят и въпреки че познатите герои си отиват по един или друг начин (винаги с малко тъга и въздишки по отминали случки), нещата се случват все по-добре. Нови книги, нови много добре разказани истории.

Преди няколко дни с kopo и mishev обсъждахме книгитe на Андрея и пак опряхме до кратък, ясен, четивен (tere, amber!) и въпреки това въздействащ и наситен с неподправени емоции.
Стегнат и истински текст. Войнишки. Суров, осезаем.
Четеш и всичко се случва пред очите ти. Минаваш на бегом през историята, нещо стяга гърлото, друго разтяга устните ти в усмивка.

Отново има две успоредни истории, които се сливат чак в края. Две истории, водени в първо лице. Със сходна форма и противоположни като съдържание и съзнание на героите. Румен от Когато ангелите подивеят, вечно бившият, пак е в играта и отново заради Деков, който обаче остарява и избледнява.
Един мъж по следите на убиец от едната страна; от другата - нечистоплътен плужек, който така и няма да успее да поеме чист въздух. На финала се сервира закъсняло възмездие.

Не се подвеждайте по корицата с гола плът, пищов и +18 на корицата. Прочетете и тази.

Вампирите в българския фолклор

Вампирите в българския фолклор
Анатол Анчев
Леге Артис, 2008
цена 10 лв.
186 страници

Айде, оплюйте потребителя; и тази си я купих заради корицата. Приятно релефна, със сгънати навътре корици и ретро оформление.
А над заглавието със страшна сила виси 'Поредица К.Г.Юнг & последователи'.
Вампири и психоанализа. Кой каза oh yeah?

Началните страници понатежават заради дългите бележки под линия и нескончаемите психо-цитати, които се точат така чак до края. Любимка сред цитираните юнгиански капацитети в промишлени количества е някоя си г-жа Франц.
Като цяло психологията и фолклора (иначе тол-ко-ва симпатични играчи) не са се сработили добре на терена. Ту едното, ту другото изглежда като зашита с бели конци кръпка на фона на другото. Като вода и мазнина са.

По-интересно ми беше да чета фолклорната вампирска част. Какви са вампирите в българските поверия, защо се появяват, как живеят и умират, какво и на кого правят, кой ги вижда, как може да ги победиш. В кои приказни истории се споменават, какви архетипови образи се срещат там (тук г-жа Франц се включва с няколко психо-страници в чест на котките), как би изглеждала една вампирска история с по-съвременен изказ.
Прави се и уговорката, че за разлика от митологичните образи, в народните поверия на главните герои не се приписват обичайни човешки характеристики - те не се колебаят, не изпитват противоречиви чувства, не са заети с Егото си и т.н.
Тук логичният въпрос какво тогава ще им психоанализираме чезне в тежките финални страници, които чистосърдечно претупах.

Академичният привкус сигурно ще се понрави на капацитетите.
Ако пак реша да чета книга за български фолклорни създания, смятам да си спестя юнгианския поглед.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКАЛА: 5/9 - легендата Курт!

Фондация и Империя

Фондация и Империя
Айзък Азимов
СД "Орфия"
264 страници
цена 2 лв. (след 17 г. амортизация)




Началото на поредицата за Фондацията беше прекрасно и много, много обещаващо. Ненадейно обаче се оказа, че продължението е далеч от нивото на първата книга.
Затова с прискърбие ще споделя, че съм разочарован и май не си заслужаваше.

Чарът на позиционния сюжет, в който хората просто се срещат на различни места и дискутират, е позавехнал. Нови герои, нови проблеми пред Фондацията, но с по-скалъпени и плоски решения. Добрите пътуват, правят ялови опити, чакат.
Селдъновите кризи се решават скучно и доста нагласено, прозрачно дори. Без хитри ходове и прозорливи лидери.

Нищо общо със страхотната, идейна история в първата книга. Още повече, че предпоставките за дълга и увлекателна поредица бяха налице, мислех си, че Азимов знае накъде е тръгнал.
А капакът на всичко е корицата, която директно посочва кой е убиеца във филма.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 6/10 - муле

Черните лебеди

Черните лебеди
Богомил Райнов
Български Писател, София 1977
109 страници
1,80 лв. на старо





Купих я инцидентно, 15 минути преди да се кача в автобуса. Мислех си, че ще е нещо емилбоевско, соц007 и всичко онова, което помня от краткия си досег с книгите на Райнов, а то не е кой знае колко хубаво. Най-свежият ми спомен: група младежи искат да бягат зад граница, това могат да направят само безпътни, пропаднали типове, нали, а едната девойка дори е наркотичка!
Сгреших в очакванията си за сюжет, но като цяло резултатът е сходен - книгите на Богомил Райнов няма да са сред тези, които купувам заради името на автора. Но попритиснат от времето, собственикът на кашон с книги и празното настроение - може.

Тук героичният агент на идеологическия фронт е заменен с една тъжна, мълчалива балерина. Смачкана от ежедневието, вехнещите мечти, надцененият си талант и излъганите очаквания на баща си.
Светлият лъч - един напет челист, е помрачен от спомените за неразговорлив общински деец. Бъбривата съквартирантка и колежка е свежа, но примирена. А ролите в балета са отдавна раздадени.

Тегава и мъчна книга. Не че някой е длъжен да пише по друг начин.
Промъкват се размисли за изкуството, неговите предверия и недостижимостта му, напук на онези "10% талант и 90% труд, труд, труд". Песимистична, мрачна история, с привкус на неизбежност и обреченост.
Накрая се появява Шансът, истинско пиленце, което каца веднъж на рамото. И отлита.
Остават грамофонът, любопитните съседки и ежедневието. И плачът.
Изкушаващо, а?

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 13/20 - тук е доста хладно

Звездната сянка

Звездната сянка
Сергей Лукяненко
ик ИнфоДАР
443 страници
13 лева





За разлика от Студени играчки са звездите, в продължението не се наложи да се возя на виенското колело и ту да се радвам на висините на Лукяненко, ту пък да мърморя в ниското. Нещата се движат гладко в същия ритъм, на същото литературно, идейно и руско-вселенско ниво.

Плюсовете:
Интересен поглед върху личния рай и избора на живот, включително разумни причини в полза на подсъзнателния такъв; занемарен суперменски подход от първата книга; важни малки решения.

Минусите:
Великоруско скромничене; на места наивно и дълбоко душевно; побеждаваме защото сме най-съобразителни; важни големи решения; космически рицар в действие;

Повече и по-ценна информация може да добиете от копо и фил.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 14/19 - 300'000 възможности

Пощоряване

Пощоряване
Тери Пратчет
без издател
цена: 1.42 Мегабайта
страници: 504




Онлайн алтруизмът се оказва по-благонадежден от ик "Вузев". Въпросните издатели явно са го закъсали с новите книги на Пратчет и вече дори не буксуват енергично. А някои мили хора спретнали още един превод на български, за да потушат абстиненцията у всички останали. По-добре късно, отколкото в неведение.
След Дребнио волен народ сега си имаме и "Going Postal"; българското заглавие "Пощоряване" пасва идеално. Смея да твърдя, че преводът е чудесен, с много бележки от преводача и познаване на предишни истории и персонажи. Единственото, което липсва, е по-прецизна редакторска работа. На такива коне зъбите не се гледат, знам, но все пак.

Този път историята започва и свършва с Олян Ментелик (симпатичен измамник на едро и дребно), няма ги типичните за последните книги на Пратчет няколко паралелни сюжетни линии.
Анкх-Морпорк вони, ври и кипи, градската поща е потънала в прахоляк и птича тор, а семафорните кули на Голямата Магистрална Линия АД щракат денем и нощем. Прелюбимият ни Лорд Ветинари разказва на Олян няколко неща за Ангелите, Изборът и Г-н Помпа.
Следва чисто удоволствие. Има ли нужда да обяснявам колко е добър Пратчет? Добре, ето: мнооого е добър.

Често съм казвал, че във всяка своя книга Пратчет си харесва тема и я върти в ръцете си (образно казано), докато не оформи нещо едновременно оригинално, простичко и мъдро. Тук съставките на глината са монопол и дребни риби, класни мошеници, обвита в дим любов, забравени думи и всичко друго, което може да се намери в Анкх-Морпорк.
Готовата фигура прилича на пощенска марка, на която има надпис 'надежда, избор, сяра в чорапите' и шапка с крила.

В случай че и на вас не ви се чака за книжен вариант, пробвайте тук. Ако след време линкът умре, поискайте си.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 6/6 - с големи големи

Дори каубойките плачат - I част

Дори каубойките плачат - I част
Том Робинс
обединени издатели
199 страници
~10 лв. на старо




Преди време прочетох Вила Инкогнито и в момент на силно вълнение реших, че трябва ще прочета всичко на Том Робинс, което е издавано у нас. Всичкото се оказа всичко на всичко три книги. Всъщност четири книги, три романа. Каубойките е в две части. Впечатленията ми се основават само на първата.

Удоволствието от четенето е свързано основно със стила на Робинс. Което автоматично дисквалифицира книгата в дисциплината 'Книга за бързо четене в трамвая'.
Текстът е като симпатичен вулкан в горещ ден, от чийто кратер изригват каубойки, кадилаци и градински тоалетни. Облакът пепел е примесен с прахоляк от прерията, а лавата - с индианска кръв. А нейде в недрата всичко това е предизвикано от два могъщи палеца, с които можеш да хванеш на стоп каквото си поискаш. Дори катафалка и камила, да.
Ако на някого последният абзац му се струва излишно натруфен, ето опростената версия: Сиси Хенкшоу има гигантски палци, бяга от къщи и се превръща в легенда на пътя, където стопира всичко и всеки, непрестанно, с години. После се влюбва в художник с индианска кръв и попада в ранчо, пълно с каубойки. Край на първа част.

Тъй като съм склонен да нарека авторовия маниер на писане 'неповторим' (наред със забавен, мъдър, щур и култаджийски), не мога да предам кой знае колко от атмосферата.
А тъй като съм прочел само половината история, няма как да разкажа и сюжета.
Затова само ще споделя, че ми хареса много, въпреки високите очаквания. За вас, неизкушените, остава да потърсите книгата из кашоните. Но се пазете, капиталистите знаят, че е рядка и си умират да изнудват.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 49/61 - той, Графинята

Голото слънце

Голото слънце
Айзък Азимов
издателство Христо Г. Данов
224 страници
1.42 лв през 1984 / 2 лв. на старо сега




Нямаше да е лошо да имам по-ясни спомени за "Стоманените пещери" на Азимов. Защото сега са толкова размазани, че се чудя дали въобще съм я чел. А би било хубаво да съм я чел, защото "Голото слънце" е нейно продължение.
Напълно самостоятелна, умна и интересна книга. Но хронологически развиваща същия свят и герои.

Сюжетът, закачен на стената с няколко пирона:
Хората са разделени на Земляни и Космолити (Earthmen и Spacers в оригинал), едните са предците, закотвени на Земята в незавидно положение, а другите - властващи в космоса наследници, които презират корените си. Около тях щъкат позитронни роботи, подчиняващи се на трите закона на роботиката.
Илайджа Бейли е поканен/принуден да стане първият землянин, допуснат до друга планета, където трябва да разследва убийство, подпомаган от своя стар познаник Р. Данил Оливо (Р = робот).
Въпросната Солария е нещо като луксозна вила зона, превърнала се в място за постоянно пребиваване. На планетата всеки живее сам, контактува с останалите единствено с видеовръзка и се гнуси от живия контакт. Абсолютно стерилно общество без стадно чувство, което се е посветило изцяло на производството на роботи и, както става ясно, някои аспекти на неведомите заобиколни пътища при тълкуването на заповедите.

Звучи като кримка и от една страна наистина е така. Симпатична мистерия в добрия стар стил на детективския роман, в който прозорливият инспектор разпитва всички, сглобява парчетата, избягва смъртния капан и разобличава убиеца.
От друга страна обаче, тук отново има точна доза социология, политика, психология. И ми докарва киселини от желание да прочета всичко Азимово.

Различията на соларианското общество не бодат очите, защото от другата страна е инспектор Бейли, нещо като идеален агорафоб. Той живее на Земята, под куполите, в стоманените пещери. И всяко късче небе е изпитание.
По този начин светът не изглежда пресилено абсурден ("дай сега да пратим един нормален на планета, където не могат да се дишат, буквално") и каквото е имало за казване, се е чуло. Аз лично се изненадах при мисълта колко логически и морални дилеми могат да изпопадат при изтупването на прашасалите три закона.

Азимов пише много, много стегнато. И много, много умно.
И не натрапва нищо, не иска да плачеш на тъжните сцени, да се чувстваш по-хуманен, по-висок или по-тъп, отколкото си (ако обаче се чувствате несправедливо неинформиран за света, който населявате, това в началото е за вас, пак от дядо ви Азимов).
Този нечовек е написал повече от 450 книги. И всяка една, която съм чел, е била стопроцентов page turner, извинявам се за чуждицата (ще рече, яде се бързо и лакомо от кора до кора)

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 33/40 - добър соларианин!

Бленуващите кристали

Бленуващите кристали

Теодор Стърджън

Човешката Библиотека

108 страници

8 лева

Започваме с корицата, криволичим покрай хора и кристали и свършваме с друга книга на същия автор.

Новината е от неприятните: корицата не е хубава. Много синьо и дразнещо двуизмерна картинка с цветово решение от пети клас. Бих казал, че е 'детска', но дори детските книги имат по-привлекателен вид. В комбинация с нечетливия шрифт на задната корица, положението става много неприятно за читателите, за издатели, пък и за самия Стърджън (нали всеки разказва, за да бъде чут?).
Потенциалният читател, който се лута из рафтовете в кнжарницата, би се казал, че преводът, редакторската работа, пък защо не и самият текст отговарят на външния вид на книгата. И би сгрешил, обаче каруцата вече ще е на таван.
Вярно, корицата не е най-важното в една книга. Но книгите се продават в книжарници, където хората ги оглеждат, разгръщат и преценяват. Има ли поне една причина да избереш лице за книга, което, дори не знам дали да се извиня, не става?

На запад от българо-сръбската граница книгата изглежда така, така и така.

От книгата блика доброта. Не го казвам заради пълния с производни на думата 'човек' увод. Наистина книгата е за доброто у хората. Обикновената история на момчето, което бяга от дома и заживява в цирк, пълен с чудаци, пасва на лесно доловимото съпоставяне (любов-омраза, нормален-ненормален) и резултатът не закъснява - на злото, което иска да унищожи всички хора, се протипоставя човеколюбието и доброто. Свикнали сме със Злото и не си задаваме въпроси за произхода му (но лесно си обясняваме развитието му в благотворната почва на властта), а Доброто просто е 'правилно'. Някак не разбрах ролята на музиката и книгите за изграждането на истински Човек, но да обичаш и ненавиждаш, виж, това да.

Моята представа за добро (и зло, за да се откроява границата) и човешко не е толкова еднопосочна. Много лошият срещу пламъчето доброта в сърцето на по-слабия? Не.
Трябва да има битка вътре в теб, трябва да е ясно защо и как правиш избора, каква е средата около теб. Просто позициониранeто 'черно срещу бяло' придава един по-приказен, наивен облик. Сега се сещам, че ако трябва да посоча книга, в която има всичко по темата, пък и не само, ще е Черният обелиск. Ти, който още не си я чел, засрами се!

Ако аз трябваше да позиционирам "Бленуващите кристали" в някоя възрастова група, бих избрал учениците от 15 до 18.

Не че някой ме пита.

Сюжетът е семпъл, героите се помнят (поне 2 дни след прочит, гарантирам), чете се лесно. Дочуха се гласове за невероятния стил на Стърджън, но и тук, и в разказите от Върховният егоист, като че ли няма кой знае какви поводи за това. Май, май.

"От кръвчицата ти", например, е много по-силна книга. По-истинска, по-плашеща, по-интересна, по-въздействаща. Препоръчвам я на всички, а пък след вълнуващия финал като ви се гади, не го приписвайте на мен, а на Стърджън. Там е силен.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 13/20 - панци

Имението на Фарнъм

Имението на Фарнъм

Робърт Хайнлайн

ик Сиела

страници 356

цена 14 лв.

Никой не е започвал да величае и разисква точно тази книга, когато стане дума за Хайнлайн. А пък и аз не съм най-страстният му фен, така че нивото на очакванията, когато започвах книгата, беше много плодотворно - нулево.

И след последната страница бях прилично доволен. Който не очаква подарък, се радва и на соли за баня, нали? Не?

Началото беше трудно; първите петдесетина страници са колкото четивни, толкова и незабележителни откъм всичко, което може да ви хрумне - взривни идеи, неповторим стил или графично описан нудистки плаж.

Г-н Фарнъм е стабилен мъж на възраст, който си има впиянчена съпруга, синче адвокат, ведра щерка и чернокож прислужник, с който се държи като истински приятел и партньор на бридж. Г-н Фарнъм е построил и запасил бомбоубежище под къщата си по всички правила. Г-н Фарнъм си мисли, че червените ще натиснат оня бутон, след който Земята ще се промени. Г-н Фарнъм се оказва прав.

Във въпросното трудно начало лъха на познатия хайнлайнов милитаризъм (има една неразбираема тиранична сцена баща-син, която обаче в края се изяснява, така че му я простих в последствие), както и на недодялана любовна история. Когато мъж на възраст преспи с приятелка на дъщеря си и в пет реда, пълни с ох! и ах! се обясни в любов, няма как да не е странно. Доколко след това нещата започват да наподобяват живия живот, е въпрос на гледна точка.

История е разделена много осезаемо на две равни части.

Първата е тази, в която групата на Фарнъм оцелява след като тайнствено се е оказала в самотна долина две хиляди години напред в бъдещето. Труд и техника, пот и кръв, сълза и смях (щях да добавя 'лък и пушка', ама нещо.. тц). Психологическият профил на всеки един от семейство Робинзон добива плътност. Абсурдността на ситуацията (която не ни плаши, това си е фантастика все пак) не пречи на достоверните усилия на семейството - вода, баня, дрехи, храна, бременности. Всичко изглежда практически възможно и от време на време си казваш "Ей, тоя Фарнъм много начетен бе!". А след това "Ъ, Фарнъм си и военен по душа и това е!".

Втората част започва с появата на бъдещите владетели на Северна Америка, които залавят нашите хора и ги отвеждат в крепостта си, за да им/ни разкрият какви са правилата на играта - феодализъм, канибализъм, власт на чернокожите. Тази половина от романа на мен ми беше интересна само заради развитието на образите - синът с едипов комплекс, отегчената и неврозна съпруга, влюбената девойка, борещото се до дупка татенце. И, разбира се, фаворитът - внезапно добилият власт черен прислужник, от чиито недра изригва странен реваншизъм, бързо овладяна надменност и усещането за новото статукво като справедлива лотарийна печалба.

Следва бягство, преследване и финиш със забавна табела.

Който е очаквал нещо като 'Звездните рейнджъри' или 'Луната е наставница сурова', не е познал. Философията на първата и интересната история на втората липсват (липсва и оня изфантазиран Майк; стар спор). Но си има други неща. Раждащи котки, например.

Става. И се чете.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 36/49 - кард геймс индъстри

Платформата

Платформата

Мишел Уелбек

ик Факел Експрес

320 страници

8 лева

Купих си книгата поради две причини: споменаването на автора в блога на armydreamer по повод друга негова книга (заедно със Стрейндж & Норел!) и вероломно примамващата корица, в чийто дизайн сякаш дреме покана за изобретения и приключения, някакво ново Велико Техническо Откритие в, да речем, тропиците край самотна делта на застинала във времето река. Това първо впечатление се оказа стопроцентова заблуда, разбира се. А фактът, че корицата се мачка лесно, разбрах в последствие, но не ме трогна много.

Кориците-са-важни-в-началото. (за това ще си говорим пак, когато скоро пиша за новия Стърджън - тук и тук)

Значи, бързият и подлежащ на критики извод за книгопазаруването е: една препоръка и пленителен вид са достатъчни.

А за книга като тази не се пише лесно.

Много несимпатичен главен герой. Особено в началото, когато тази отчуждена, носеща се по течението натура, ми приличаше на неприятен бълбукащ вулкан отвътре и мумия отвън. В допълнение със снимката на автора от задната корица, въпросният френски чиновник (също се казва Мишел) се издига едно ниво нагоре по скалата на универсалната неприязън. И почти липсващата комуникация с други живи същества на първите страници е като контрастен фон за мислите му - болезнено откровени, сексуални, апатични, бавни, безперспективни.

Скоро обаче нещата се променят, животът придобива смисъл и въпреки че в нито един миг не съм се отъждествил с главния герой (което пък, казват някои, е важно условие, за да ти хареса една книга), действията и мислите му се оказват сякаш единствено възможно свързващо звено за всички аспекти на историята. В "Платформата" е фрашкано със социология, психология, еротика, икономика (особено туризъм), литература, география, религия и история. Пълнокръвно, а?

Историята започва с едно екзотично пътуване в Азия, което разказващият в първо число предприема след смъртта на баща си. Среща интересна жена, с която си пасват, и заживяват заедно, когато се връщат във Франция. Всичко бавно и сигурно кристализира в посока на спокойния и безметежен хедонизъм, необезпокояван от тълпи, работно време и безкрайна надпревара. Които би трябвало да са само стъпала към последното пътуване в Тайланд, където приказката ще свърши щастливо (нъцки).

Провокациите не са малко, романът е съвсем, ама съвсем съвременен и сума теми, които не обсъждаме (нищо, че табута нямало), явно бодат очи на публика и критици и какви ли не тънкообидни екземпляри.
За някои в книгата има твърде много секс. Не е много, но е доста.. графичен. Но на място. Категорично заявявам, че от тези сцени няма нищо излишно и допринасят до последния ред за усещането и оформянето на идеята.
Други твърдят, че нападките към исляма са прекалени, дори се е налагало Уелбек да се защитава в съда. Салман Рушди го защитава, явно.
Това-е-книга. В нея мислите и идеите са лични и логични. Аз им вярвам.

Книгата започва с цитата "Колкото по-отвратителен е животът ни, толкова повече държим на него; за нас тогава той се превръща в протест, в едно непрекъснато отмъщение".
Завършва с изгубения рай.
Някъде по средата Мишел чете Гришам и възпроизводително изцапва няколко страници.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 17/20 - масаж


ps - Ако на някой му се чете сериозен мегалитературен критически обзор на книгата - ето. Аз не можах да го прочета.

А утрините тук са тихи...

А утрините тук са тихи...

Борис Василиев
"Народна младеж" Издателство на ЦК на ДКМС
135 страници
1.43 лева (1973г.)

Андрея Илиев ми я препоръча преди време, а наскоро директно я пъхна в ръцете ми, явно досещайки се, че сам трудно ще стигна до нея.

Руска книга за Войната. Аз? Верно?

О йе!

Наистина бях забравил и името, и автора, помнех смътно само резюме на сюжета. Който след прочитане може да се обобщи така: Втората световна война, селце край съветската граница, в което са настанени войници. Старшина е длъжен да се справя с уникална ситуация - подчинените му са само жени! А въпросният взвод (или рота, или дявол знае какво; нали съм бос по казармените теми) му бива натресен, защото той постоянно се оплаква от това, че мъжете пият ракия и гонят момите в селцето.

В ответ се налага да командва млади жени, които отвръщат с хихикане и намеци, предизвикващи смях у всеки, освен него. ("Вдигнете си полите!" - заповядва старшината при един сериозен и опасен преход през блатото. - "Такава заповед няма в устава, другарю" - отвръща някоя по-устата девойка и всички се хилят).

След двайсетина страници нещата стават по-сериозни; двама германци (фашистът е звяр!) преминават границата с количества взрив в раниците си и се шмугват в горите. Старшината оставя най-опитната другарка в селцето, взима 5 девойки и тръгва подир вразите с идеята да мине по пряк и опасен маршрут, след което да залови диверсантите.

На следващите стотина страници историята е страхотна, наистина страхотна. И ако човек игнорира по-грубите патриотарски лозунги, останалото си заслужава без никакви уговорки.

Най-странното и същевременно най-ценното в повестта е обемът случки, действия и емоции, завързани и развързани върху толкова малко страници. При това с невероятно образен и семпъл изказ. Всичко е леко и простовато, а историята се запечатва в главата в детайли, с любими реплики и чудни сравнения. Действието е много стегнато, последователно, запомнящо се. Майстор-разказвач се оказва този Василиев.

Такива хора сигурно разказват адските истории вечер край огъня, за радост на онемелите слушатели.

Друг интересен факт, който ще остане в автобиографичните ми записки, е обаждането на Андрея, с което ме предупреди, че по книгата всъщност има филм, стар, черно-бял, с номинация за Оскар за чуждестранен филм '73 и ще го дават по еди-коя-си телевизия, уикенда, два пъти.

Аз го изпуснах, разбира се, хванах само неделната прожекция, последния половин час. Тъжната част.

И ме е яд, че черно-белите кадри не могат да покажат всеизвестната червенокоса девочка, пък била тя и с автомат в ръце.

Тъй като повестта се чете много бързо и леко (а аз знам, че всички сте много заети и без грам свободно време) и въпреки това в нея се случват сума интересни неща, ви я препоръчвам чистосърдечно. Ако се дърпате, ще ви я напъхам в ръцете.

Хо Хо Хо!

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 37/40 - коклюш зад ъгъла

Вечната война

Вечната война (The Forever War)
Джо Холдеман (Joe Haldeman)

Забелязвам, че всички започват да говорят за "Вечната война" с препратки към Хайнлайн и "Звездните рейнджъри". Явно е заради: космическите битки, войната с извънземни, пехотинците (= машини за убиване), войсковите сърдечни тръпки и изведените на преден план принципни съображения за войната като такава.
Аз само ще ви кажа, че двата романа са на противоположни полюси. На северния е Хайнлайн, с окървавените муцуни на белите мечки. На южния е Холдеман - там има симпатични пингвини, озонова дупка и онлайн радио. Промилитаристични идеи от едната страна (верно, подплатени с философия) и безмислена сеч и пацифизъм с по една нашивка от друга.
Тук-там се прокрадва мнението, че Холдеман е написал сци-фи аналог на "Параграф 22". По тоя въпрос мълча, защото на мен това никога нямаше да ми хрумне.

Джо Холдеман е астроном по образование, ветеран от войната във Виетнам; в момента преподава creative writing из университетите. Занимавал се е основно с преподаване, но през годините е бил библиотекар, музикант и програмист.
Тези неща не ги споделих в Камуфлаж, защото онази книга не беше чак толкова важна. Или поне не достатъчно, че да ровя в мръсното бельо на човека и да се напъвам да слагам линкове.

Военното минало на автора си казва думата и книгата, освен че е достоверна с атмосферата на налагана безрасъдна и глупава военна политика, се оказва и доста автобиографична. Като се почне с имената на главния герой (Мандела = Mandellah, = Man-de-lah ≈ Hal-de-man) и любимата му (което пък е едно към едно с това на истинската му съпруга), премине се през нежеланата мобилизация и се стигне някъде до завръщането у дома, където след войната всичко е някак различно.

Накратко за сюжета: редник Мандела става войник по силата на закон за спешно мобилизиране на млади и интелигентни мъже и жени, които трябва да станат елитa на земната пехота в космоса. Следват немалко страници обучение и суров казармен живот (и безразборен секс), а после идва и първата битка. Враговете са загадъчна извънземна раса, някак неразбрани, но все пак Враг.
Мандела и останалите се движат (и умират) в пространството посредством фантастичен финт, касаещ колапсарите и особена разлика в обективното и субективно време. Което води до: 'за мен това бяха 25 дни, а за вас - 20 години'.
След месеци се връщат на Земята, за да видят, че всички са се променили и остарели. На Земята всички са станали хомосексуалисти, за да се ограничи пренаселеността. После пак в армията (която изглежда като остров на нормалността, въпреки дървените глави, които дирижират парада), пак битки, любов, битки, край на войната и усмихнат финал.
Това е накратко.

Книгата е написана свежо и леко, с много хубави описания, кратки при това. Внушенията не са груби, просто абсурдите се трупат един след друг и те оставят сам да им се чудиш. Интересен писател е този Холдеман, да. Ето нещо като интервю с него.
А книгата е издавана на български, но ако не можете да си я откриете из кашоните, вижте линка по-горе (скрит в стилизираната дълга икона на мястото на корицата). И един съвет - не четете на разпечатани листове А4. Много е кофти.
А като стана дума за корици - ето как изглежда "Вечната война" на запад от Сърбия. Плюс нашенската.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 3/4 - МАЙНАТА ВИ, СЪР!

Когато ангелите подивеят

Когато ангелите подивеят
Андрея Илиев
ик Сиела
цена 9 лв.
156 страници




Драги ми капацитети, тази книга плаче за филмиране.
Не ми идва на ум кой може да изиграе Румен, но Стефан е само за Христо Мутафчиев. Деков го взима Христо Шопов, с класните си сиви нюанси. А бай ви Ламбо ще е съдията Добрев, стига е тичал подир трамваите...
Това ще издуха дзифката, само дето звучи прекалено добре, за да се случи.

Познавам добре стила на Андрея, но този път ме изненада. Още по-малко страници и още по-динамичен и точен текст.
Излишни думи няма, локумите са за хранителните магазини. Силни, кратки, ясни. Бързи и пълни с информация.
И така се зарадвах на тази книга, че затваряйки последната страница късно вечерта, веднага се хванах за телефона. Цитирам: Tykmo pro4etih Angelite. Pozdravleniq, stra6na e!!!
Надявам се, че се усеща импулсивния ми възторг, въпреки маймуницата.

Две успоредни линии се преплитат през цялото време, двама мъже разказват в първо лице.
И ми се иска да ви разкажа набързо за какво става дума в сюжета, но така неминуемо ще се впусна в историята и ще ви разваля удоволствието.
Ако сте се нагледали на екшъни и сега ви се чете такъв, български, стегнат, добре написан - това е книгата. А отвъд преследването, стрелбата, кръвта и съпътстващите крими елементи, има истински, разбираеми мотиви. Защото в книгата е пълно с хора, а не с вестникарски герои.

За малко да забравя, тази книга не е моя. Скоро ще пътува за Канада (чикс, прочетох я преди теб, но я обгрижвах много внимателно, don't worry), с автограф и корица на Чучулигов, моля ви се.
Ей къде е Канада.

Дзен под кедъра

Дзен под кедъра
Кръстьо Кръстев
ИК Жанет 45
135 страници
6 лева




Притчите на Учителя Кръстев, това е то. Мисли и диалози със Съпругата, Мутанта Крум или духовно извисените спирачи от гара Подуяне.
Не са типични дзен коани, ама пък и аз не съм много сведущ по въпроса, чел съм само джобния пътеводител плюс тук-там нещо в нета.
Имам си любим просветляващ лъч от въпросния сборник:

Животът и любовта са си живот и любов, едно букетче теменужки си е букетче теменужки...

За дзен под кедъра обаче ни е седянката: чете се лесно, забавно и много, много бързо. Всеки лист представлява текст и илюстрация, кратки и ясни. Аз лично ги прекарах точно три пъти. Поучителни и мъдри, да.
Има ценни попадения, някои се намират тук, но повечето неща са малко встрани от представата ми за дзен. Пропити са със фейлетонизъм и политически краски, личи си кой е обветрен кадър на Стършел. Афоризматично някак.
Любимото ми е това:

Непознат човек намерил Учителя Кръстев излегнат под кедъра.
- Някога с моите приятели вярвахме, че светът се нуждае само от любов! - започнал да разказва непознатият. - Носехме ризи на цветя, пеехме, че всички са братя, а днес приятелите ми говорят само за пари!
- Ако това е достатъчно да разколебае твоята вяра, време е и ти да се включиш в разговорите! - посъветвал го мислителят.

Между другото, абонаментът за Стършел струва 20 лева. Защо не зарадвате някой приятел за Коледа? Нова Година?

пс - моля някой запознат да ми каже защо Учителя Кръстев никога не се сдобива с пълен член на тия стотина странички? Някакъв дзен финт, предполагам.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 27/40 - анти убоги

Камуфлаж

Камуфлаж
Джо Холдеман
ик Бард
обем:319 стр.
цифра: ~11 лв.




След кратък застой в плиткото блато на умерената посредственост (така поне твърди Всеядният за Стрийбър, Хамънд и Уат-Евънс), Бард зарадваха феновете на Холдеман с една от последните му книги, която си върви с етикетче Небюла'2005. Или поне са ги зарадвали когато са анонсирали заглавието, след прочит въпросът е спорен. Аз не съм сред тези фенове, все още не.

Книгата е добра, наградена и явно успешна, но не е нищо свръх. Просто приятна. Без големи трески за дялане, но и без специфичния култов блясък. Въпреки това авторът ми е симпатичен и смятам да прочета "Вечната война", за да видя защо толкова народ ми я пропоръчва. Вече си я намерих, хм, на абордаж, и е готова за усвояване.

В началото историите са две, дори две и половина.
В едната ръка, близкото бъдеще, имаме намерен странен обект в океана около Самоа. Неголям, но тежащ толкова, че менделеевата таблица да мълчи виновно. Изровен е изпод корали на по няколко хиляди години. Група учени го паркират на сушата (с много усилия) и започват да го изследват с блеснал за слава и пари поглед.
В другата ръка историята започва десетки години преди това. Странно същество, прекарало сума време като акула, излиза на сушата, убива местен жител и приема неговия образ. И започва да живее сред хората, да имитира, да се учи, да опознава. Да спи с мъже и жени, да. Отива на война, учи в университети, жени се за хермафродит от цирка. Наред с Изменчивия (така е наречен) на сцената се появява и Хамелеонът - подобна твар, която обаче обръща повече внимание на унищожението и убийствата.
Още от първите страници става ясно, че тия две ръце ще си кажат едно 'здрасти' по някое време.

Действието по точка "странен предмет от дълбините, ебати сензацията" не е много интересно. Тук-там зрънца наука за народа, няколко практически фокуса, нагледни схеми и лишена от кой знае какво напрежение история. Предимно се пие в бара и се мечтае за милиони.
Другата, паралелна история (паралелна чисто механично на страниците, иначе развиваща се назад във времето) е много по-интересна и повечето плюсове на цялата книга са там. Изменчивият, това дете на чуждата природа, успява да се приспособи сред хората и безпристрастно да наблюдава какви ги вършим помежду си. Престава да убива, съобразява се с болката, дори се влюбва.

Ако идеята е била да се представи как Хамелеонът и Изменчивият опознават хората по два различни начина - единият разрушавайки, а другият разбирайки ни - не се е получило. Но едва ли това е била целта. Около Хамелеонът има много малко текст, набързо се обяснява колко е лош и как иска да затрие всички врагове. Просто не е интересен, а що за злодей е тогава?
И двете същества са привлечени от откритието край Самоа и се насочват натам. Изменчивият вече ни е симпатичен и познат, другият е просто Лошия, който трябва да се появи изневиделица, преобразен в някой неочакван герой. Voila!

Развръзката е много бърза и лека, приятна поради което. Въпреки елементът deus ex machina във финалния акорд, малко след издишването с облекчение. Обаче я предхожда едно детайлно ухажване и подробно приближаване на съществото към хората около обекта, разположени на десетки страници, което в полунощ по средата на работната седмица не ми влезе под кожата. Дори ми създаде усещане за неритмичност в разказа, тъй като дотогава всичко се описваше бързо и ясно, без ненужни подробности, със съвсем различна стъпка.

Наистина почвам "Вечната война", да. Или съм забелязал капацитет у Холдеман, или хвалбите си казват думата.

Още едно мнение за книгата (по-позитивно и някак по-проникновено) - в Сивостен.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 17/24 - сфера/контакт/терминатор

Студени играчки са звездите

Студени играчки са звездите

Сергей Лукяненко

ик Инфодар

465 страници

13 лева

Дойде му редът на Лукяненко, загубих невинността си и по параграф "нова руска фантастика" (да се готви "български сатиричен дзен").
Да, добре, мерси за аплаузите и вирнатите палци. Всъщност не болеше.

Не съм сигурен, че случката се случи с най-подходящата книга. Причините са две, с негативен привкус:

Първо, романът има продължение. Увисналият финал създава кофти усещане, въпреки че сюжетът позволява антракт точно на това място.

И второ, авторът се заиграва задочно с братя Стругацки и по-конкретно с произведенията за прогресорите, които аз, хък-мък, не съм чел. Все още.

И двата минуса са поправими. Продължението би трябвало да се появи на пазара съвсем скоро. А книгите на Стругацки така или иначе се намират лесно. Ако са като тази - прекрасно. Ако ли не - лошо.

Най-точно бих описал впечатленията си от книгата по време на самото четене като синусоида. Или виенско колело. Up and Down.

Започваме със средни стойности, нещата изглеждат четивни, леко движение нагоре. После тая прословута богата, чувствителна славянска душа, умиляваща до степен на неприязън, ме подразни. Ох, Сашенка, ах, Машенка, кучето в двора, съседчето с любознателен поглед, кабинетът на дядо, космонавтът се завръща в родината. Движение надолу. На страниците започва да цари подозрителен наивитет и да мирише на детско меню. На дъното сме.

И извенъж - бам! - динамика и много свестни страници. Нещата се завързват и става наистина интересно, книгата ме радва. Движение нагоре. Вътрешният ми глас скандира внимателно "го го Сергей!". Съмнителна пауза, застой. После пак надолу. И нагоре. И т.н.

Малко странно звучи, но точно така се чувствах. Ту слаби моменти, ту много силни.

И целият този задочен диалог (спор?) с братя Стругацки прибавя няколко неизвестни за мен. Дали това е стилът на Лукяненко или просто се опитва да ги закача на техен терен? Доколко използва техни идеи и доколко свои, с които да ги сблъсква? И въобще цялата тази история реверанс ли е или диспут?

Услужливият преводач подсказва под линия, когато е налице явна препратка към чужда книга, но с тези прогресори стана явно, че метър няма да минем. Какви са, що са, регресорите и те ли са от същия филм? Прочетох набързо в wiki и продължих.

Сюжетът вкратце: във Вселената не сме сами. Обаче сме последна дупка на кавала. Не ни се нрави.

Малко по-подробно: във Вселената не сме сами. Няколко раси доминират над всички останали. Привидно взаимоизгодна симбиоза между специфични дарби. Ние сме по транспорта, защото единствено нашият вид понася скоковете. Обаче сме последна дупка на кавала. Не ни се нрави. И става интересно.

Допълнителна иформация: главният е руснак, млад, пилот, идеалист. Дядо му е величина в трудовете за извънземни и май не му е дядо. В затънтен край на цивилизацията се появява нова сила, която може да наклони везните в друга посока.

Накрая всичко опира до Избора. И да избереш да имаш такъв. Поне на мен така ми се струва, поне засега. Тук-там разсъжденията натежават, но на места има прекрасни попадения. Сещам се за това:

Когато няма никакъв контрол над ситуацията, остава единствено безсилието. Ние го наричаме доверие и се успокояваме.

Суперменският подход на финала е съмнителен, но да спестим упреците преди да е излязло и продължението.

Още мнения - Копо, Старлайтър.

Ами, толкоз.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 13/16 - совалка в доматите

Дълбина в небето

Дълбина в небето
Върнър Виндж
ик Лира Принт
цена 2х8
страници 103/448




Присъедниявам се към тази половина от читателите, които твърдят, че началото е слабо и скучно, и че може да откаже всеки. Другите са на мнение, че после става много интересно и си заслужава отвсякъде, но аз просто не мога да преглътна подобен стил. Тези 103 страници са слаби по всякакви литкритерии.
Добре, някои прости неща са много гениални. Но някои са си просто елементарни.

Тези две книги (чиито корици се виждат по-горе и които смятах да прочета след дългата сцифи суша) са разделеният на части от българския издател роман A Deepness In The Sky, продължение на награденият "Огън в Дълбината", който бил много, много добър. И този е с награди, де.
Втората книга още стои опакована. Продавам/подарявам ги в комплект.

За разлика от Краят на дъгата, където началото беше много интересно и кашата се запече в последствие, тук първите страници са слаби. Това вече го споменах. Да добавим тромави, безинтересни и от оня тип 'бластери с кораби с капитански заповеди', които стряскат незакалените фенове, а на по-препатилите им вкисват физиономията.
Две експедиции се отправят към планета, чиято обитатели се подчиваняват на странния цикъл на звездата, в чиято система се намират. Привидно примирие, официална вечеря, съмнения, нападение. Така както го разказах, дори не звучи лошо. И се опасявам, че нататък става интересно, но спирам.

Виндж явно е идеен автор, но писателски талант кой знае какъв няма (каза великият критик по повод книга с много награди и големи тиражи).
Отворен съм за критики, тлъсти псувни и убеждаване, че трябва да довърша започнатото.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 1/3 - ах, арахна

Ще плюя върху вашите гробове

Ще плюя върху вашите гробове
Борис Виан
ИК Фама
левове: 6.00
страници:119




Цветнокож с достатъчно светла кожа решава да мъсти за убития си от расисти брат (имал неблагоразумието да се сгоди за чистокръвна бяла американка) като преспива, забременява и убива бели момичета. Млад, мускулест, прилично белокож и работещ в книжарница, нашият герой изчуква на поразия всички ученички в градчето, пие с тях и си спретва оргии. Помежду си въпросните палавници не спират да си говорят на 'Вие' (?).
Вижда две богати сестри и решава, че това ще са жертвите, с които си заслужава да сервира студеното отмъщение. Убива ги жестоко и бива ранен, преследван и обесен.
Ами, това е сюжетът. Като идея и развитие не впечатлява, признайте, особено пък както го резюмирах.

Борис Виан е много приятно, абсурдно шантав, чел съм разказите в "Човекът-вълк". Криволичещи, странни пътеки, по които се ходи с лекота. Този роман е написан под псевдоним, след като Виан се заканил, че ще напише роман 'по-американски от американските'. Някой някъде твърди, че се е получил образцов 'черен роман'. Моето усещане е по-различно, не е никак американски, не е образец и не разбирам умереното му величаене. Освен ако делата срещу автора и издателя не са вдигнали рейтинга. Въпросните са съдени за оскърбление на добрите нрави, глобени и мъмрени. Рекламка.

Добре написан, чете се лесно, на места леко брутален, на други еротичен. Без особени крими хватки, което го кара да изглежда по-достоверен. С неубедителни сцени, което работи в другата посока.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 5/8 - Върнън Съливан


PS На корицата на книгата има рисунка на Хопър, човекът с неизчерпаемите врати и прозорци.
Чете ми се Вийон. Чета Виндж.

Къщата

Къщата
Богдан Русев
ИК Обсидиан
цена: 12 лева
страници: 254




3 неща, които ще ви подскажат що за книга е това: Богдан Русев превежда Робърт Паркър за 'Обсидиан' и не крие, че го харесва; бил е в кухнята (и изповедалнята) на първия Big Brother у нас; книгата се появява на пазара едновременно с новия сезон на reality дъвката.
3 неща, които биха ви заблудили що за книга е 'Къщата': Богдан Русев (Робърт Блонд) и Алекс Султанов (Ейдриън Уейн) бяха най-добрите и прилично култови автори на книги-игри преди ~15 години; въпреки възрастта и леките заемки стилът им беше великолепен; преди време в интервю авторът нарече творчеството си 'бутиково'.

Хайде сега един абзац за книгите-игри и мен. Голяма любов гореше навремето помежду ни. Платена, но удоволетворяваща. А Блонд&Уейн бяха номер едно, разни майкъловци смучеха тиня с претенциите и задочните си спорове, а превежданите западняци ритаха в 'Б' група. По-литературни от другите, по-забавни, по-запомнящи се - такъв беше тоя велик тандем отпреди личната ми сексуална революция. Отдаааавна беше. После Уейн поизчезна от пейзажа, а Блонд пишеше нелош киберпънк в списанията. Тия двамата едва ли подозират колко момчета и момичета са заобичали книгите заради тях. Аз съм жив пример. Самата идея за двама ученици, които седят на един чин и замислят книга, която се оказва страхотна и те започват да пишат по-сериозно, е толкова приятно гъделичкаща. Поне така съм чувал, че станало с 'Варварският бог', де. Ето едно интервю с хубостниците.

С 'Къщата' е различно. Тук нещата са по-типични, по-лъскави, с хвалби на задната корица, с нашумял автор и в крачка с актуалните медийни хитове (бляк).
Това си е продукт. Масов, а не бутиков. Нелош, нелош, но аз очаквах повече. Особено от детективски роман, особено от Богдан Русев (не че съм му чел кой знае какво, ама.. това си е Блонд ебати!)

От една страна историята е приятна, с няколко симпатични образа (готина приятелка, която е в крак с разследването, а-ла Сюзан Силвърман), добро темпо и леки диалози. И приликата със стила на Паркър не дразни, нова сцена всяка глава всъщност допринася за четивността.
От друга страна обаче прозрачният сюжет не успява да увлече. Пребит е участник в ББ-подобно шоу, отговорните елементи наемат частен детектив и той започва да души. Всичко свършва бързо с една бременност и безскрупулен осеменител. Нещата наистина се попретупани и книгата прилича на първа серия от бъдещ сериал. Дано следващите неща са по-плътни и интригуващи.

Искаше ми се да цитирам няколко абзаца от 'Къщата', в които се описва с половин дузина който/която/което/които (натрапва се, честно), а после да сравним с някой епизод от негова книга-игра. Обаче ме домързя. Но изходът е предрешен.

А като добавим внезапно прекръстеният Сашо Сотиров на Ники Сотиров и вече сме размахали пръст на редактора, ухилени.

Още нещо. Хубаво момче е главният, кара поло, обаче се почна едно пиене на мохито в By The Way, кафе в Mall Of Sofia, мъфин (например) в Onda и т.н. Нищо против някакво лайфстайл намигване и софийска достоверност нямам, обаче разни имена се подхвърлят просто така, самоцелно, без да допринасят за нищо. Колкото да се цитира име и някой фен на By The Way да се усмихне доволно.

Чандлър например също споменава 'При Виктор', където Марлоу си пие гимлетите, но го описва - посетителите, барманът, миризмата сутрин, когато е чисто. Всичко това е важно за сюжета и случващото се. Както е важно и не дразни споменаването на червен суифт в задръстване от Бизнес Парка. Това просто е част от историята.

Книгата трябва да се прочете, за да видим какви български книги успяват да пробият в нашите издателства. Може пък и да се появи дълго чаканият истински български пробив.

Затова: пробвайте.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 13/20 - ех, Сонора...