Голото слънце

Голото слънце
Айзък Азимов
издателство Христо Г. Данов
224 страници
1.42 лв през 1984 / 2 лв. на старо сега




Нямаше да е лошо да имам по-ясни спомени за "Стоманените пещери" на Азимов. Защото сега са толкова размазани, че се чудя дали въобще съм я чел. А би било хубаво да съм я чел, защото "Голото слънце" е нейно продължение.
Напълно самостоятелна, умна и интересна книга. Но хронологически развиваща същия свят и герои.

Сюжетът, закачен на стената с няколко пирона:
Хората са разделени на Земляни и Космолити (Earthmen и Spacers в оригинал), едните са предците, закотвени на Земята в незавидно положение, а другите - властващи в космоса наследници, които презират корените си. Около тях щъкат позитронни роботи, подчиняващи се на трите закона на роботиката.
Илайджа Бейли е поканен/принуден да стане първият землянин, допуснат до друга планета, където трябва да разследва убийство, подпомаган от своя стар познаник Р. Данил Оливо (Р = робот).
Въпросната Солария е нещо като луксозна вила зона, превърнала се в място за постоянно пребиваване. На планетата всеки живее сам, контактува с останалите единствено с видеовръзка и се гнуси от живия контакт. Абсолютно стерилно общество без стадно чувство, което се е посветило изцяло на производството на роботи и, както става ясно, някои аспекти на неведомите заобиколни пътища при тълкуването на заповедите.

Звучи като кримка и от една страна наистина е така. Симпатична мистерия в добрия стар стил на детективския роман, в който прозорливият инспектор разпитва всички, сглобява парчетата, избягва смъртния капан и разобличава убиеца.
От друга страна обаче, тук отново има точна доза социология, политика, психология. И ми докарва киселини от желание да прочета всичко Азимово.

Различията на соларианското общество не бодат очите, защото от другата страна е инспектор Бейли, нещо като идеален агорафоб. Той живее на Земята, под куполите, в стоманените пещери. И всяко късче небе е изпитание.
По този начин светът не изглежда пресилено абсурден ("дай сега да пратим един нормален на планета, където не могат да се дишат, буквално") и каквото е имало за казване, се е чуло. Аз лично се изненадах при мисълта колко логически и морални дилеми могат да изпопадат при изтупването на прашасалите три закона.

Азимов пише много, много стегнато. И много, много умно.
И не натрапва нищо, не иска да плачеш на тъжните сцени, да се чувстваш по-хуманен, по-висок или по-тъп, отколкото си (ако обаче се чувствате несправедливо неинформиран за света, който населявате, това в началото е за вас, пак от дядо ви Азимов).
Този нечовек е написал повече от 450 книги. И всяка една, която съм чел, е била стопроцентов page turner, извинявам се за чуждицата (ще рече, яде се бързо и лакомо от кора до кора)

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 33/40 - добър соларианин!

Бленуващите кристали

Бленуващите кристали

Теодор Стърджън

Човешката Библиотека

108 страници

8 лева

Започваме с корицата, криволичим покрай хора и кристали и свършваме с друга книга на същия автор.

Новината е от неприятните: корицата не е хубава. Много синьо и дразнещо двуизмерна картинка с цветово решение от пети клас. Бих казал, че е 'детска', но дори детските книги имат по-привлекателен вид. В комбинация с нечетливия шрифт на задната корица, положението става много неприятно за читателите, за издатели, пък и за самия Стърджън (нали всеки разказва, за да бъде чут?).
Потенциалният читател, който се лута из рафтовете в кнжарницата, би се казал, че преводът, редакторската работа, пък защо не и самият текст отговарят на външния вид на книгата. И би сгрешил, обаче каруцата вече ще е на таван.
Вярно, корицата не е най-важното в една книга. Но книгите се продават в книжарници, където хората ги оглеждат, разгръщат и преценяват. Има ли поне една причина да избереш лице за книга, което, дори не знам дали да се извиня, не става?

На запад от българо-сръбската граница книгата изглежда така, така и така.

От книгата блика доброта. Не го казвам заради пълния с производни на думата 'човек' увод. Наистина книгата е за доброто у хората. Обикновената история на момчето, което бяга от дома и заживява в цирк, пълен с чудаци, пасва на лесно доловимото съпоставяне (любов-омраза, нормален-ненормален) и резултатът не закъснява - на злото, което иска да унищожи всички хора, се протипоставя човеколюбието и доброто. Свикнали сме със Злото и не си задаваме въпроси за произхода му (но лесно си обясняваме развитието му в благотворната почва на властта), а Доброто просто е 'правилно'. Някак не разбрах ролята на музиката и книгите за изграждането на истински Човек, но да обичаш и ненавиждаш, виж, това да.

Моята представа за добро (и зло, за да се откроява границата) и човешко не е толкова еднопосочна. Много лошият срещу пламъчето доброта в сърцето на по-слабия? Не.
Трябва да има битка вътре в теб, трябва да е ясно защо и как правиш избора, каква е средата около теб. Просто позициониранeто 'черно срещу бяло' придава един по-приказен, наивен облик. Сега се сещам, че ако трябва да посоча книга, в която има всичко по темата, пък и не само, ще е Черният обелиск. Ти, който още не си я чел, засрами се!

Ако аз трябваше да позиционирам "Бленуващите кристали" в някоя възрастова група, бих избрал учениците от 15 до 18.

Не че някой ме пита.

Сюжетът е семпъл, героите се помнят (поне 2 дни след прочит, гарантирам), чете се лесно. Дочуха се гласове за невероятния стил на Стърджън, но и тук, и в разказите от Върховният егоист, като че ли няма кой знае какви поводи за това. Май, май.

"От кръвчицата ти", например, е много по-силна книга. По-истинска, по-плашеща, по-интересна, по-въздействаща. Препоръчвам я на всички, а пък след вълнуващия финал като ви се гади, не го приписвайте на мен, а на Стърджън. Там е силен.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 13/20 - панци

Имението на Фарнъм

Имението на Фарнъм

Робърт Хайнлайн

ик Сиела

страници 356

цена 14 лв.

Никой не е започвал да величае и разисква точно тази книга, когато стане дума за Хайнлайн. А пък и аз не съм най-страстният му фен, така че нивото на очакванията, когато започвах книгата, беше много плодотворно - нулево.

И след последната страница бях прилично доволен. Който не очаква подарък, се радва и на соли за баня, нали? Не?

Началото беше трудно; първите петдесетина страници са колкото четивни, толкова и незабележителни откъм всичко, което може да ви хрумне - взривни идеи, неповторим стил или графично описан нудистки плаж.

Г-н Фарнъм е стабилен мъж на възраст, който си има впиянчена съпруга, синче адвокат, ведра щерка и чернокож прислужник, с който се държи като истински приятел и партньор на бридж. Г-н Фарнъм е построил и запасил бомбоубежище под къщата си по всички правила. Г-н Фарнъм си мисли, че червените ще натиснат оня бутон, след който Земята ще се промени. Г-н Фарнъм се оказва прав.

Във въпросното трудно начало лъха на познатия хайнлайнов милитаризъм (има една неразбираема тиранична сцена баща-син, която обаче в края се изяснява, така че му я простих в последствие), както и на недодялана любовна история. Когато мъж на възраст преспи с приятелка на дъщеря си и в пет реда, пълни с ох! и ах! се обясни в любов, няма как да не е странно. Доколко след това нещата започват да наподобяват живия живот, е въпрос на гледна точка.

История е разделена много осезаемо на две равни части.

Първата е тази, в която групата на Фарнъм оцелява след като тайнствено се е оказала в самотна долина две хиляди години напред в бъдещето. Труд и техника, пот и кръв, сълза и смях (щях да добавя 'лък и пушка', ама нещо.. тц). Психологическият профил на всеки един от семейство Робинзон добива плътност. Абсурдността на ситуацията (която не ни плаши, това си е фантастика все пак) не пречи на достоверните усилия на семейството - вода, баня, дрехи, храна, бременности. Всичко изглежда практически възможно и от време на време си казваш "Ей, тоя Фарнъм много начетен бе!". А след това "Ъ, Фарнъм си и военен по душа и това е!".

Втората част започва с появата на бъдещите владетели на Северна Америка, които залавят нашите хора и ги отвеждат в крепостта си, за да им/ни разкрият какви са правилата на играта - феодализъм, канибализъм, власт на чернокожите. Тази половина от романа на мен ми беше интересна само заради развитието на образите - синът с едипов комплекс, отегчената и неврозна съпруга, влюбената девойка, борещото се до дупка татенце. И, разбира се, фаворитът - внезапно добилият власт черен прислужник, от чиито недра изригва странен реваншизъм, бързо овладяна надменност и усещането за новото статукво като справедлива лотарийна печалба.

Следва бягство, преследване и финиш със забавна табела.

Който е очаквал нещо като 'Звездните рейнджъри' или 'Луната е наставница сурова', не е познал. Философията на първата и интересната история на втората липсват (липсва и оня изфантазиран Майк; стар спор). Но си има други неща. Раждащи котки, например.

Става. И се чете.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 36/49 - кард геймс индъстри

Платформата

Платформата

Мишел Уелбек

ик Факел Експрес

320 страници

8 лева

Купих си книгата поради две причини: споменаването на автора в блога на armydreamer по повод друга негова книга (заедно със Стрейндж & Норел!) и вероломно примамващата корица, в чийто дизайн сякаш дреме покана за изобретения и приключения, някакво ново Велико Техническо Откритие в, да речем, тропиците край самотна делта на застинала във времето река. Това първо впечатление се оказа стопроцентова заблуда, разбира се. А фактът, че корицата се мачка лесно, разбрах в последствие, но не ме трогна много.

Кориците-са-важни-в-началото. (за това ще си говорим пак, когато скоро пиша за новия Стърджън - тук и тук)

Значи, бързият и подлежащ на критики извод за книгопазаруването е: една препоръка и пленителен вид са достатъчни.

А за книга като тази не се пише лесно.

Много несимпатичен главен герой. Особено в началото, когато тази отчуждена, носеща се по течението натура, ми приличаше на неприятен бълбукащ вулкан отвътре и мумия отвън. В допълнение със снимката на автора от задната корица, въпросният френски чиновник (също се казва Мишел) се издига едно ниво нагоре по скалата на универсалната неприязън. И почти липсващата комуникация с други живи същества на първите страници е като контрастен фон за мислите му - болезнено откровени, сексуални, апатични, бавни, безперспективни.

Скоро обаче нещата се променят, животът придобива смисъл и въпреки че в нито един миг не съм се отъждествил с главния герой (което пък, казват някои, е важно условие, за да ти хареса една книга), действията и мислите му се оказват сякаш единствено възможно свързващо звено за всички аспекти на историята. В "Платформата" е фрашкано със социология, психология, еротика, икономика (особено туризъм), литература, география, религия и история. Пълнокръвно, а?

Историята започва с едно екзотично пътуване в Азия, което разказващият в първо число предприема след смъртта на баща си. Среща интересна жена, с която си пасват, и заживяват заедно, когато се връщат във Франция. Всичко бавно и сигурно кристализира в посока на спокойния и безметежен хедонизъм, необезпокояван от тълпи, работно време и безкрайна надпревара. Които би трябвало да са само стъпала към последното пътуване в Тайланд, където приказката ще свърши щастливо (нъцки).

Провокациите не са малко, романът е съвсем, ама съвсем съвременен и сума теми, които не обсъждаме (нищо, че табута нямало), явно бодат очи на публика и критици и какви ли не тънкообидни екземпляри.
За някои в книгата има твърде много секс. Не е много, но е доста.. графичен. Но на място. Категорично заявявам, че от тези сцени няма нищо излишно и допринасят до последния ред за усещането и оформянето на идеята.
Други твърдят, че нападките към исляма са прекалени, дори се е налагало Уелбек да се защитава в съда. Салман Рушди го защитава, явно.
Това-е-книга. В нея мислите и идеите са лични и логични. Аз им вярвам.

Книгата започва с цитата "Колкото по-отвратителен е животът ни, толкова повече държим на него; за нас тогава той се превръща в протест, в едно непрекъснато отмъщение".
Завършва с изгубения рай.
Някъде по средата Мишел чете Гришам и възпроизводително изцапва няколко страници.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 17/20 - масаж


ps - Ако на някой му се чете сериозен мегалитературен критически обзор на книгата - ето. Аз не можах да го прочета.

А утрините тук са тихи...

А утрините тук са тихи...

Борис Василиев
"Народна младеж" Издателство на ЦК на ДКМС
135 страници
1.43 лева (1973г.)

Андрея Илиев ми я препоръча преди време, а наскоро директно я пъхна в ръцете ми, явно досещайки се, че сам трудно ще стигна до нея.

Руска книга за Войната. Аз? Верно?

О йе!

Наистина бях забравил и името, и автора, помнех смътно само резюме на сюжета. Който след прочитане може да се обобщи така: Втората световна война, селце край съветската граница, в което са настанени войници. Старшина е длъжен да се справя с уникална ситуация - подчинените му са само жени! А въпросният взвод (или рота, или дявол знае какво; нали съм бос по казармените теми) му бива натресен, защото той постоянно се оплаква от това, че мъжете пият ракия и гонят момите в селцето.

В ответ се налага да командва млади жени, които отвръщат с хихикане и намеци, предизвикващи смях у всеки, освен него. ("Вдигнете си полите!" - заповядва старшината при един сериозен и опасен преход през блатото. - "Такава заповед няма в устава, другарю" - отвръща някоя по-устата девойка и всички се хилят).

След двайсетина страници нещата стават по-сериозни; двама германци (фашистът е звяр!) преминават границата с количества взрив в раниците си и се шмугват в горите. Старшината оставя най-опитната другарка в селцето, взима 5 девойки и тръгва подир вразите с идеята да мине по пряк и опасен маршрут, след което да залови диверсантите.

На следващите стотина страници историята е страхотна, наистина страхотна. И ако човек игнорира по-грубите патриотарски лозунги, останалото си заслужава без никакви уговорки.

Най-странното и същевременно най-ценното в повестта е обемът случки, действия и емоции, завързани и развързани върху толкова малко страници. При това с невероятно образен и семпъл изказ. Всичко е леко и простовато, а историята се запечатва в главата в детайли, с любими реплики и чудни сравнения. Действието е много стегнато, последователно, запомнящо се. Майстор-разказвач се оказва този Василиев.

Такива хора сигурно разказват адските истории вечер край огъня, за радост на онемелите слушатели.

Друг интересен факт, който ще остане в автобиографичните ми записки, е обаждането на Андрея, с което ме предупреди, че по книгата всъщност има филм, стар, черно-бял, с номинация за Оскар за чуждестранен филм '73 и ще го дават по еди-коя-си телевизия, уикенда, два пъти.

Аз го изпуснах, разбира се, хванах само неделната прожекция, последния половин час. Тъжната част.

И ме е яд, че черно-белите кадри не могат да покажат всеизвестната червенокоса девочка, пък била тя и с автомат в ръце.

Тъй като повестта се чете много бързо и леко (а аз знам, че всички сте много заети и без грам свободно време) и въпреки това в нея се случват сума интересни неща, ви я препоръчвам чистосърдечно. Ако се дърпате, ще ви я напъхам в ръцете.

Хо Хо Хо!

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 37/40 - коклюш зад ъгъла

Вечната война

Вечната война (The Forever War)
Джо Холдеман (Joe Haldeman)

Забелязвам, че всички започват да говорят за "Вечната война" с препратки към Хайнлайн и "Звездните рейнджъри". Явно е заради: космическите битки, войната с извънземни, пехотинците (= машини за убиване), войсковите сърдечни тръпки и изведените на преден план принципни съображения за войната като такава.
Аз само ще ви кажа, че двата романа са на противоположни полюси. На северния е Хайнлайн, с окървавените муцуни на белите мечки. На южния е Холдеман - там има симпатични пингвини, озонова дупка и онлайн радио. Промилитаристични идеи от едната страна (верно, подплатени с философия) и безмислена сеч и пацифизъм с по една нашивка от друга.
Тук-там се прокрадва мнението, че Холдеман е написал сци-фи аналог на "Параграф 22". По тоя въпрос мълча, защото на мен това никога нямаше да ми хрумне.

Джо Холдеман е астроном по образование, ветеран от войната във Виетнам; в момента преподава creative writing из университетите. Занимавал се е основно с преподаване, но през годините е бил библиотекар, музикант и програмист.
Тези неща не ги споделих в Камуфлаж, защото онази книга не беше чак толкова важна. Или поне не достатъчно, че да ровя в мръсното бельо на човека и да се напъвам да слагам линкове.

Военното минало на автора си казва думата и книгата, освен че е достоверна с атмосферата на налагана безрасъдна и глупава военна политика, се оказва и доста автобиографична. Като се почне с имената на главния герой (Мандела = Mandellah, = Man-de-lah ≈ Hal-de-man) и любимата му (което пък е едно към едно с това на истинската му съпруга), премине се през нежеланата мобилизация и се стигне някъде до завръщането у дома, където след войната всичко е някак различно.

Накратко за сюжета: редник Мандела става войник по силата на закон за спешно мобилизиране на млади и интелигентни мъже и жени, които трябва да станат елитa на земната пехота в космоса. Следват немалко страници обучение и суров казармен живот (и безразборен секс), а после идва и първата битка. Враговете са загадъчна извънземна раса, някак неразбрани, но все пак Враг.
Мандела и останалите се движат (и умират) в пространството посредством фантастичен финт, касаещ колапсарите и особена разлика в обективното и субективно време. Което води до: 'за мен това бяха 25 дни, а за вас - 20 години'.
След месеци се връщат на Земята, за да видят, че всички са се променили и остарели. На Земята всички са станали хомосексуалисти, за да се ограничи пренаселеността. После пак в армията (която изглежда като остров на нормалността, въпреки дървените глави, които дирижират парада), пак битки, любов, битки, край на войната и усмихнат финал.
Това е накратко.

Книгата е написана свежо и леко, с много хубави описания, кратки при това. Внушенията не са груби, просто абсурдите се трупат един след друг и те оставят сам да им се чудиш. Интересен писател е този Холдеман, да. Ето нещо като интервю с него.
А книгата е издавана на български, но ако не можете да си я откриете из кашоните, вижте линка по-горе (скрит в стилизираната дълга икона на мястото на корицата). И един съвет - не четете на разпечатани листове А4. Много е кофти.
А като стана дума за корици - ето как изглежда "Вечната война" на запад от Сърбия. Плюс нашенската.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 3/4 - МАЙНАТА ВИ, СЪР!

Когато ангелите подивеят

Когато ангелите подивеят
Андрея Илиев
ик Сиела
цена 9 лв.
156 страници




Драги ми капацитети, тази книга плаче за филмиране.
Не ми идва на ум кой може да изиграе Румен, но Стефан е само за Христо Мутафчиев. Деков го взима Христо Шопов, с класните си сиви нюанси. А бай ви Ламбо ще е съдията Добрев, стига е тичал подир трамваите...
Това ще издуха дзифката, само дето звучи прекалено добре, за да се случи.

Познавам добре стила на Андрея, но този път ме изненада. Още по-малко страници и още по-динамичен и точен текст.
Излишни думи няма, локумите са за хранителните магазини. Силни, кратки, ясни. Бързи и пълни с информация.
И така се зарадвах на тази книга, че затваряйки последната страница късно вечерта, веднага се хванах за телефона. Цитирам: Tykmo pro4etih Angelite. Pozdravleniq, stra6na e!!!
Надявам се, че се усеща импулсивния ми възторг, въпреки маймуницата.

Две успоредни линии се преплитат през цялото време, двама мъже разказват в първо лице.
И ми се иска да ви разкажа набързо за какво става дума в сюжета, но така неминуемо ще се впусна в историята и ще ви разваля удоволствието.
Ако сте се нагледали на екшъни и сега ви се чете такъв, български, стегнат, добре написан - това е книгата. А отвъд преследването, стрелбата, кръвта и съпътстващите крими елементи, има истински, разбираеми мотиви. Защото в книгата е пълно с хора, а не с вестникарски герои.

За малко да забравя, тази книга не е моя. Скоро ще пътува за Канада (чикс, прочетох я преди теб, но я обгрижвах много внимателно, don't worry), с автограф и корица на Чучулигов, моля ви се.
Ей къде е Канада.

Дзен под кедъра

Дзен под кедъра
Кръстьо Кръстев
ИК Жанет 45
135 страници
6 лева




Притчите на Учителя Кръстев, това е то. Мисли и диалози със Съпругата, Мутанта Крум или духовно извисените спирачи от гара Подуяне.
Не са типични дзен коани, ама пък и аз не съм много сведущ по въпроса, чел съм само джобния пътеводител плюс тук-там нещо в нета.
Имам си любим просветляващ лъч от въпросния сборник:

Животът и любовта са си живот и любов, едно букетче теменужки си е букетче теменужки...

За дзен под кедъра обаче ни е седянката: чете се лесно, забавно и много, много бързо. Всеки лист представлява текст и илюстрация, кратки и ясни. Аз лично ги прекарах точно три пъти. Поучителни и мъдри, да.
Има ценни попадения, някои се намират тук, но повечето неща са малко встрани от представата ми за дзен. Пропити са със фейлетонизъм и политически краски, личи си кой е обветрен кадър на Стършел. Афоризматично някак.
Любимото ми е това:

Непознат човек намерил Учителя Кръстев излегнат под кедъра.
- Някога с моите приятели вярвахме, че светът се нуждае само от любов! - започнал да разказва непознатият. - Носехме ризи на цветя, пеехме, че всички са братя, а днес приятелите ми говорят само за пари!
- Ако това е достатъчно да разколебае твоята вяра, време е и ти да се включиш в разговорите! - посъветвал го мислителят.

Между другото, абонаментът за Стършел струва 20 лева. Защо не зарадвате някой приятел за Коледа? Нова Година?

пс - моля някой запознат да ми каже защо Учителя Кръстев никога не се сдобива с пълен член на тия стотина странички? Някакъв дзен финт, предполагам.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 27/40 - анти убоги

Камуфлаж

Камуфлаж
Джо Холдеман
ик Бард
обем:319 стр.
цифра: ~11 лв.




След кратък застой в плиткото блато на умерената посредственост (така поне твърди Всеядният за Стрийбър, Хамънд и Уат-Евънс), Бард зарадваха феновете на Холдеман с една от последните му книги, която си върви с етикетче Небюла'2005. Или поне са ги зарадвали когато са анонсирали заглавието, след прочит въпросът е спорен. Аз не съм сред тези фенове, все още не.

Книгата е добра, наградена и явно успешна, но не е нищо свръх. Просто приятна. Без големи трески за дялане, но и без специфичния култов блясък. Въпреки това авторът ми е симпатичен и смятам да прочета "Вечната война", за да видя защо толкова народ ми я пропоръчва. Вече си я намерих, хм, на абордаж, и е готова за усвояване.

В началото историите са две, дори две и половина.
В едната ръка, близкото бъдеще, имаме намерен странен обект в океана около Самоа. Неголям, но тежащ толкова, че менделеевата таблица да мълчи виновно. Изровен е изпод корали на по няколко хиляди години. Група учени го паркират на сушата (с много усилия) и започват да го изследват с блеснал за слава и пари поглед.
В другата ръка историята започва десетки години преди това. Странно същество, прекарало сума време като акула, излиза на сушата, убива местен жител и приема неговия образ. И започва да живее сред хората, да имитира, да се учи, да опознава. Да спи с мъже и жени, да. Отива на война, учи в университети, жени се за хермафродит от цирка. Наред с Изменчивия (така е наречен) на сцената се появява и Хамелеонът - подобна твар, която обаче обръща повече внимание на унищожението и убийствата.
Още от първите страници става ясно, че тия две ръце ще си кажат едно 'здрасти' по някое време.

Действието по точка "странен предмет от дълбините, ебати сензацията" не е много интересно. Тук-там зрънца наука за народа, няколко практически фокуса, нагледни схеми и лишена от кой знае какво напрежение история. Предимно се пие в бара и се мечтае за милиони.
Другата, паралелна история (паралелна чисто механично на страниците, иначе развиваща се назад във времето) е много по-интересна и повечето плюсове на цялата книга са там. Изменчивият, това дете на чуждата природа, успява да се приспособи сред хората и безпристрастно да наблюдава какви ги вършим помежду си. Престава да убива, съобразява се с болката, дори се влюбва.

Ако идеята е била да се представи как Хамелеонът и Изменчивият опознават хората по два различни начина - единият разрушавайки, а другият разбирайки ни - не се е получило. Но едва ли това е била целта. Около Хамелеонът има много малко текст, набързо се обяснява колко е лош и как иска да затрие всички врагове. Просто не е интересен, а що за злодей е тогава?
И двете същества са привлечени от откритието край Самоа и се насочват натам. Изменчивият вече ни е симпатичен и познат, другият е просто Лошия, който трябва да се появи изневиделица, преобразен в някой неочакван герой. Voila!

Развръзката е много бърза и лека, приятна поради което. Въпреки елементът deus ex machina във финалния акорд, малко след издишването с облекчение. Обаче я предхожда едно детайлно ухажване и подробно приближаване на съществото към хората около обекта, разположени на десетки страници, което в полунощ по средата на работната седмица не ми влезе под кожата. Дори ми създаде усещане за неритмичност в разказа, тъй като дотогава всичко се описваше бързо и ясно, без ненужни подробности, със съвсем различна стъпка.

Наистина почвам "Вечната война", да. Или съм забелязал капацитет у Холдеман, или хвалбите си казват думата.

Още едно мнение за книгата (по-позитивно и някак по-проникновено) - в Сивостен.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 17/24 - сфера/контакт/терминатор

Студени играчки са звездите

Студени играчки са звездите

Сергей Лукяненко

ик Инфодар

465 страници

13 лева

Дойде му редът на Лукяненко, загубих невинността си и по параграф "нова руска фантастика" (да се готви "български сатиричен дзен").
Да, добре, мерси за аплаузите и вирнатите палци. Всъщност не болеше.

Не съм сигурен, че случката се случи с най-подходящата книга. Причините са две, с негативен привкус:

Първо, романът има продължение. Увисналият финал създава кофти усещане, въпреки че сюжетът позволява антракт точно на това място.

И второ, авторът се заиграва задочно с братя Стругацки и по-конкретно с произведенията за прогресорите, които аз, хък-мък, не съм чел. Все още.

И двата минуса са поправими. Продължението би трябвало да се появи на пазара съвсем скоро. А книгите на Стругацки така или иначе се намират лесно. Ако са като тази - прекрасно. Ако ли не - лошо.

Най-точно бих описал впечатленията си от книгата по време на самото четене като синусоида. Или виенско колело. Up and Down.

Започваме със средни стойности, нещата изглеждат четивни, леко движение нагоре. После тая прословута богата, чувствителна славянска душа, умиляваща до степен на неприязън, ме подразни. Ох, Сашенка, ах, Машенка, кучето в двора, съседчето с любознателен поглед, кабинетът на дядо, космонавтът се завръща в родината. Движение надолу. На страниците започва да цари подозрителен наивитет и да мирише на детско меню. На дъното сме.

И извенъж - бам! - динамика и много свестни страници. Нещата се завързват и става наистина интересно, книгата ме радва. Движение нагоре. Вътрешният ми глас скандира внимателно "го го Сергей!". Съмнителна пауза, застой. После пак надолу. И нагоре. И т.н.

Малко странно звучи, но точно така се чувствах. Ту слаби моменти, ту много силни.

И целият този задочен диалог (спор?) с братя Стругацки прибавя няколко неизвестни за мен. Дали това е стилът на Лукяненко или просто се опитва да ги закача на техен терен? Доколко използва техни идеи и доколко свои, с които да ги сблъсква? И въобще цялата тази история реверанс ли е или диспут?

Услужливият преводач подсказва под линия, когато е налице явна препратка към чужда книга, но с тези прогресори стана явно, че метър няма да минем. Какви са, що са, регресорите и те ли са от същия филм? Прочетох набързо в wiki и продължих.

Сюжетът вкратце: във Вселената не сме сами. Обаче сме последна дупка на кавала. Не ни се нрави.

Малко по-подробно: във Вселената не сме сами. Няколко раси доминират над всички останали. Привидно взаимоизгодна симбиоза между специфични дарби. Ние сме по транспорта, защото единствено нашият вид понася скоковете. Обаче сме последна дупка на кавала. Не ни се нрави. И става интересно.

Допълнителна иформация: главният е руснак, млад, пилот, идеалист. Дядо му е величина в трудовете за извънземни и май не му е дядо. В затънтен край на цивилизацията се появява нова сила, която може да наклони везните в друга посока.

Накрая всичко опира до Избора. И да избереш да имаш такъв. Поне на мен така ми се струва, поне засега. Тук-там разсъжденията натежават, но на места има прекрасни попадения. Сещам се за това:

Когато няма никакъв контрол над ситуацията, остава единствено безсилието. Ние го наричаме доверие и се успокояваме.

Суперменският подход на финала е съмнителен, но да спестим упреците преди да е излязло и продължението.

Още мнения - Копо, Старлайтър.

Ами, толкоз.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 13/16 - совалка в доматите

Дълбина в небето

Дълбина в небето
Върнър Виндж
ик Лира Принт
цена 2х8
страници 103/448




Присъедниявам се към тази половина от читателите, които твърдят, че началото е слабо и скучно, и че може да откаже всеки. Другите са на мнение, че после става много интересно и си заслужава отвсякъде, но аз просто не мога да преглътна подобен стил. Тези 103 страници са слаби по всякакви литкритерии.
Добре, някои прости неща са много гениални. Но някои са си просто елементарни.

Тези две книги (чиито корици се виждат по-горе и които смятах да прочета след дългата сцифи суша) са разделеният на части от българския издател роман A Deepness In The Sky, продължение на награденият "Огън в Дълбината", който бил много, много добър. И този е с награди, де.
Втората книга още стои опакована. Продавам/подарявам ги в комплект.

За разлика от Краят на дъгата, където началото беше много интересно и кашата се запече в последствие, тук първите страници са слаби. Това вече го споменах. Да добавим тромави, безинтересни и от оня тип 'бластери с кораби с капитански заповеди', които стряскат незакалените фенове, а на по-препатилите им вкисват физиономията.
Две експедиции се отправят към планета, чиято обитатели се подчиваняват на странния цикъл на звездата, в чиято система се намират. Привидно примирие, официална вечеря, съмнения, нападение. Така както го разказах, дори не звучи лошо. И се опасявам, че нататък става интересно, но спирам.

Виндж явно е идеен автор, но писателски талант кой знае какъв няма (каза великият критик по повод книга с много награди и големи тиражи).
Отворен съм за критики, тлъсти псувни и убеждаване, че трябва да довърша започнатото.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 1/3 - ах, арахна

Ще плюя върху вашите гробове

Ще плюя върху вашите гробове
Борис Виан
ИК Фама
левове: 6.00
страници:119




Цветнокож с достатъчно светла кожа решава да мъсти за убития си от расисти брат (имал неблагоразумието да се сгоди за чистокръвна бяла американка) като преспива, забременява и убива бели момичета. Млад, мускулест, прилично белокож и работещ в книжарница, нашият герой изчуква на поразия всички ученички в градчето, пие с тях и си спретва оргии. Помежду си въпросните палавници не спират да си говорят на 'Вие' (?).
Вижда две богати сестри и решава, че това ще са жертвите, с които си заслужава да сервира студеното отмъщение. Убива ги жестоко и бива ранен, преследван и обесен.
Ами, това е сюжетът. Като идея и развитие не впечатлява, признайте, особено пък както го резюмирах.

Борис Виан е много приятно, абсурдно шантав, чел съм разказите в "Човекът-вълк". Криволичещи, странни пътеки, по които се ходи с лекота. Този роман е написан под псевдоним, след като Виан се заканил, че ще напише роман 'по-американски от американските'. Някой някъде твърди, че се е получил образцов 'черен роман'. Моето усещане е по-различно, не е никак американски, не е образец и не разбирам умереното му величаене. Освен ако делата срещу автора и издателя не са вдигнали рейтинга. Въпросните са съдени за оскърбление на добрите нрави, глобени и мъмрени. Рекламка.

Добре написан, чете се лесно, на места леко брутален, на други еротичен. Без особени крими хватки, което го кара да изглежда по-достоверен. С неубедителни сцени, което работи в другата посока.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 5/8 - Върнън Съливан


PS На корицата на книгата има рисунка на Хопър, човекът с неизчерпаемите врати и прозорци.
Чете ми се Вийон. Чета Виндж.

Къщата

Къщата
Богдан Русев
ИК Обсидиан
цена: 12 лева
страници: 254




3 неща, които ще ви подскажат що за книга е това: Богдан Русев превежда Робърт Паркър за 'Обсидиан' и не крие, че го харесва; бил е в кухнята (и изповедалнята) на първия Big Brother у нас; книгата се появява на пазара едновременно с новия сезон на reality дъвката.
3 неща, които биха ви заблудили що за книга е 'Къщата': Богдан Русев (Робърт Блонд) и Алекс Султанов (Ейдриън Уейн) бяха най-добрите и прилично култови автори на книги-игри преди ~15 години; въпреки възрастта и леките заемки стилът им беше великолепен; преди време в интервю авторът нарече творчеството си 'бутиково'.

Хайде сега един абзац за книгите-игри и мен. Голяма любов гореше навремето помежду ни. Платена, но удоволетворяваща. А Блонд&Уейн бяха номер едно, разни майкъловци смучеха тиня с претенциите и задочните си спорове, а превежданите западняци ритаха в 'Б' група. По-литературни от другите, по-забавни, по-запомнящи се - такъв беше тоя велик тандем отпреди личната ми сексуална революция. Отдаааавна беше. После Уейн поизчезна от пейзажа, а Блонд пишеше нелош киберпънк в списанията. Тия двамата едва ли подозират колко момчета и момичета са заобичали книгите заради тях. Аз съм жив пример. Самата идея за двама ученици, които седят на един чин и замислят книга, която се оказва страхотна и те започват да пишат по-сериозно, е толкова приятно гъделичкаща. Поне така съм чувал, че станало с 'Варварският бог', де. Ето едно интервю с хубостниците.

С 'Къщата' е различно. Тук нещата са по-типични, по-лъскави, с хвалби на задната корица, с нашумял автор и в крачка с актуалните медийни хитове (бляк).
Това си е продукт. Масов, а не бутиков. Нелош, нелош, но аз очаквах повече. Особено от детективски роман, особено от Богдан Русев (не че съм му чел кой знае какво, ама.. това си е Блонд ебати!)

От една страна историята е приятна, с няколко симпатични образа (готина приятелка, която е в крак с разследването, а-ла Сюзан Силвърман), добро темпо и леки диалози. И приликата със стила на Паркър не дразни, нова сцена всяка глава всъщност допринася за четивността.
От друга страна обаче прозрачният сюжет не успява да увлече. Пребит е участник в ББ-подобно шоу, отговорните елементи наемат частен детектив и той започва да души. Всичко свършва бързо с една бременност и безскрупулен осеменител. Нещата наистина се попретупани и книгата прилича на първа серия от бъдещ сериал. Дано следващите неща са по-плътни и интригуващи.

Искаше ми се да цитирам няколко абзаца от 'Къщата', в които се описва с половин дузина който/която/което/които (натрапва се, честно), а после да сравним с някой епизод от негова книга-игра. Обаче ме домързя. Но изходът е предрешен.

А като добавим внезапно прекръстеният Сашо Сотиров на Ники Сотиров и вече сме размахали пръст на редактора, ухилени.

Още нещо. Хубаво момче е главният, кара поло, обаче се почна едно пиене на мохито в By The Way, кафе в Mall Of Sofia, мъфин (например) в Onda и т.н. Нищо против някакво лайфстайл намигване и софийска достоверност нямам, обаче разни имена се подхвърлят просто така, самоцелно, без да допринасят за нищо. Колкото да се цитира име и някой фен на By The Way да се усмихне доволно.

Чандлър например също споменава 'При Виктор', където Марлоу си пие гимлетите, но го описва - посетителите, барманът, миризмата сутрин, когато е чисто. Всичко това е важно за сюжета и случващото се. Както е важно и не дразни споменаването на червен суифт в задръстване от Бизнес Парка. Това просто е част от историята.

Книгата трябва да се прочете, за да видим какви български книги успяват да пробият в нашите издателства. Може пък и да се появи дълго чаканият истински български пробив.

Затова: пробвайте.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 13/20 - ех, Сонора...

Тесеракт

Тесеракт
Алекс Гарланд
ИК Кротал
228 страници
≈259 филипински песо




Тесерактът е куб в четири измерения, хиперкуб. Трудно може да си го представите, дори ако гледате това видео, защото ами, хм, мислим триизмерно. И не, не става дума за фантастика, тесерактът си е съвсем официален, учи се някъде в девети клас.

Началото напомня за 'Плажът' - млад западняк в гореща стая някъде в Азия. Манила. Екзотично и лепкаво. После историята му се преплита с тази на подземен бос, който си пада чешит (само тази дума ми хрумна, за да опиша човек, който благовъзпитано би ти наредил да се простиш с ръцете си, ако докоснеш ленения му панталон) и чиято аура остава и след смъртта му, но поотслабнала.
И историята на охранителя, който не е стрелял с пистолет. Тук всичко спира на пауза след няколко изстрела в порутен хотел. С тези герои е ясно, че ще се видим и по-късно, някъде из финалните кадри (на задната корица е подсказано).

Следва разказ за Роза и спомените за детството и. Село на брега, в което да си желязна девственица е козът на козовете. Любов и шишенце зелена течност. Пак пауза.

Накрая е разказът за хлапето, което продава сънищата си на странен богаташ. И тича, за да види какво се е случило с баща му. Тича из тъмни улици, след двама мъже с пистолети, преследващи загиващ америакaнец.

Трите наистина се преплитат на финала. Или разплитат. С умерена доза символи и развръзка за всеки от замесените.

Отказах да броя различните ъгли, от които може да се видят фрагменти от историята, и да се опитвам да го свържа с тесеракта.

На много места пише, че 'Тесеракт' е по-хубава книга от 'Плажът'. Аз не съм сигурен, защото другата не я помня кой знае колко, а пък и смятам филмът за добър, напук на всякакви анти-лео-ди-каприо настроения. Тук приключенията са по-малко, а финалът стиска по-надълбоко и по-трудно смилаемо.

Абе, трудно ми е да пиша за книгата.

Да се ограничим с приникновеното 'яка, да, много яка' и толкова.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 3/4 - черно куче, сгазена котка

Отблизо

Отблизо

Патрик Марбър

ИК Intense

128 страници
9 лв.

Това е пиеса и филмът е правен по нея. Не може да не сте гледали Closer с Дж. Робъртс, Джъд (аз-съм-секс-символ) Лоу, принцеса Амидала и крал Артур. Аз не съм, де. Все още.

Но съм гледал тоя разтрошаващ откъс.
Now fuck off and die, мм?

Двама мъже и две жени, а между тях - почти всички възможни сблъсъци за нечия любов. Звучи банално, но не е. Защото диалозите са остроумни, точни и те карат да си спомняш истински ситуации. Предполагам, че г-н Марбър е изживял всички тях. Иначе е невъзможно да напипва така хирургически.
Мислех да изброявам всичко от любовта до омразата, от гнева до самосъжалението, от кървенето до отмъщението, от клетвата до изневярата, но няма смисъл. Вътре е. На толкова малко страници.

Представете си четиримата като ъгли на квадрат. Обхождаме страните и диагоналите със сигурни, бързи крачки. Пресечните точки не са просто разминаване. ABCD си сменят местата, някои отсечки стават по-плътни, други избледняват.
Съжалявам за геометрията. Обаче в този квадрат е всичко по въпроса.

Oще едно мнение - тук. А това е цялата пиеса, на английски.
Прочетете я. Аз ще гледам филма.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 7/8 - изрязани сандвичи

Дребнио волен народ

Дребнио волен народ (The Wee Free Men)
Тери Пратчет
без издателска къща
289 страници
без цена (безценна?)




Кривънци!
И назаем от друг великан: Без паника!
Не претърсвай онлайн книжарниците, българино. Няма нужда.
След като ИК 'Вузев' ни баламосва вече няколко години, прикривайки умерено срамния факт, че като издателство са гола вода, неизбежното се случи. Неизбежно било за някои, де; за мен си е изненадващ повод за овчи възторг.
Ентусиаст преведе "The Wee Free Men" и го сподели по самарянски с всички останали!

Малко след като порядъчно лустросания .pdf се появи с корица и всичко останало за свободно скачване онлайн, Вузев се събудили (апаратът им за командно дишане сдал багажа) и раздали правосъдие. Та по тоя повод линк не мога да ви дам, но заинтригуваните спокойно да ми пишат.
Морал и законови положения сега няма да бистрим. Истината за мен е, че ако се появи по книжарниците, всички ще си я купят от раз, тъй че издателите да не мрънкат, ами да издават. С моя прочит не са ощетени. Напротив: летаргията ми е прекъсната и загрях за още.
А доколкото схващам юридическия шум, този български текст принадлежи на автора му. Много ми е интересно дали ще има прилики между него и потенциалния официален вариант след време (ето, Вузеви, аз вярвам във вас бе, ленивци), изрично ще сверим.

Нак Мак Фийгъл ги помня мнооого смътно от 'Захапи за врата'. За незапознатите - това са 15 сантиметрови червенокоси същества със синя от татуировки кожа, които говорят с див шотландски акцент (в превода с шопския му аналог), страхуват се от адвокати и са адски силни, поради което безразборният мариз (тип масовка и болка в тълпата) е постоянна величина. Те са въпросният волен народец, де.
Иначе сме отново на вещерска вълна, имаме си главознание, малко момиче и бонус второ зрение и трети акъл. На финала се появява и баба ви Вихронрав, лично. Тежка е старицата, да и го признаем.
Повече за сюжета няма да разкривам, не че казах нещо. Ама пък има ли нужда? Аз Пратчет не мога да коментирам просто.

Контраста между красивата и романтична опаковка/представа за нещо и истинската му същност напомня за "Господари и Господарки", а лепкавото и мъгливо бродене из нечия фантазия или сън - на "Дядо Прас".
Всъщност всичко напомня за Тери Пратчет; бях забравил що за кеф образува у мен творчеството му. Нищо, че четох на принтирани А4.

Това, предполагам, сте чели.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 1/1 - I kicked meself in ma ain heid!

Торта рунтавелка

Торта рунтавелка
Сан Антонио
ик труд
3.50 лв (?)
205 страници + епилог




Сан А, колеги, великият Сан А.
Няма нужда да ръкопляскате, той е скромен. И неповторим до уникалност, рабира се. Славата му го носи навред по света и всички негови подвизи са верни, нищо, че сам ги разказва.
Френска школа на 1000 промила.

Веднъж вече съм писал за книга на Сан Антонио, ето ви нарочен линк - Гаджетата имат нежна кожа. Цъкнете, де.
Признавам си, това ми е един от най-любимите текстове в блога. И не защото се напъвах да пиша що-годе забавни неща (кой е прокопсал от напъни?), нито пък защото двама и половина човека признаха, че почти съм се вмъкнал в стила му. Просто ме забавлява всеки път като чета, сам съм си смешен някак. Особено псевдо-лит-бълвоча в началото и изведнъж 'Не бе! Туй е Сан А!'. Класика, класика.

Тук зашеметяващият боец на всякакви фронтове пътува до САЩ, за да разплете немного заплетен случай, касаещ пряко и косвено едни гумени гърди (със зърна и всичко останало); изчезнал брат на майстор с езика; турчин бивш рецидивист с хубава дъщеря; Черен Картел, преброени убийства, Симпсънка с хеликоптер и т.н.
Гаврата с американските кримки е налице, всички замесени дами са доволни, а Берюрие Ненагледния се появява чак в края, за малко и на място.

Тъй като всички много обичаме трудното издателство, искам да ви споделя тайно, че книгата я има тук. Което ми подсказва, че ето там пък може да прочетете гореспоменатия роман с гаджета в заглавието, той е по-добър.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 31/40 - К. Маркс по гушката, Кастро по устата

Реваншът на Тангра

Реваншът на Тангра

Андрея Илиев

ИК Аргус

288 стрaници

9 лв

Започваме с признание мимоходом: бях обещал хубаво ревю за книгата (защото знам, че е хубава; чел съм я от извора) за новото издание на Ваяния, обаче не се получи, мнението остава за блога. Просто ми липсват щипка сериозност и един голям черпак подкованост по прабългарска митология и история. За което се извинявам, ще се реванширам. Но не като Тангра, хохо.

Голяма част от романа четох преди да се появи на пазара, оставих си финала за официалното издание и казах на автора какво мисля за ръкосписа. Май. Не може да не съм му казал.

Сега ми хареса повече. Сигурно е заради фактора 'истинска книга в ръка', или защото четох по-внимателно и по-спокойно. Или защото редакторът е свършил наистина добра работа. Или защото оттогава мина време, знам ли.

Няколко пъти (тогава и тогава) съм облъчвал с мнението, че думата, която характеризира Андрея най-добре, е 'четивен'. Оптимално съотношение думи-смисъл, динамика и никакво шикалкавене.
Page turner отвсякъде, excuse me за чуждицата. Няма какво повече да добавя по въпроса.

Характерно е и смесването на суров реализъм с фентъзи и фантастика. А сега, де. На някой може да не допадне подобно нещо, аз обаче нямам нищо против подобно размиване на жанровите граници и класифицирането само според качествата на книгата. Български войници в Ирак + прабългарски божества + пътуване във времето + много митология и фолклор + българска история (която не знаем/помним) + екшън + отворен финал = Реваншът на Тангра. На мен такива уравнения ми се нравят.

И за да не кажете, че съм пристрастен, мога да спомена три (!) минуса: 1) книгата можеше да е по-обемна, историята предполага повече текст; 2) смесването на жанрове и три паралелни сюжетни линии на места водят до натрапчив хумор; 3) Андрея Илиев обича някои препинателни знаци повече от други...

Друго мнение - в knigi-news.com

послепис вместо оценка: где е продължението?

Жени

Жени
Чарлс Буковски
ИК Алекс Принт
350 страници
5 лв. на старо (6 - 1 отстъпка)




Хенри Чинаски на хоризонта. В леглото, в колата, на хиподрума, гледащ боксов мач, минаващ през поредната жена. Или те през него.
Безкрайна върволица луди, дрогирани, самотни, съблазнителни същества, с впечатляващи глезени, задник, коса или встъпителни фрази. Дълга редица жени, които искат да го изчукат, нахранят, променят или изпият.
Дъълга редица. Аз помня само лудата със зъбите, червенокосата фурия, студентката от Канада, тъжната богаташка, жената на Боби, немските хипита, проститутката от летището, набожната въздържателка, Рошел-която-не-уцели-момента.

Буковски е честен. И вулгарен. Повече отколкото във Всичко на масата, Factotum и Холивуд.
Чинаски е възрастен. И известен, дните в пощата са зад гърба му. Поуморен. Безмислен в очите на другите, понякога и в своите. Някой ще каже, че е бунтар. Може би, но без кауза. Вече.

"Животът е по-невероятен от всяка измислица"?
Не и истинският (освен ако няколко дузина жени, които искат да спят с 60 годишен известен писател не ви се струва някак попресилено). Животът е банална изненада; понякога грозна и с махмурлук, а друг път - просто нов ден и телефонно обаждане.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 3/4- Драйър Баба гледа!

Хазарски речник

Хазарски речник
Милорад Павич
ИК Агата-А
278 стр.
10 лв.




Изгубил съм форма, дори паролата в blogger бях забравил. А пък книгата не е никак подходяща за четене 'от време на време', ей така между другото (но не е и текст, който можеш да захапеш и ръфаш продължително, с тая плътност засища зверски). Затова четенето се проточи, съпровождайки (съпроводено от) десетки други неща, бавно, продължително, дори успях да посмачкам кориците.

Разделен на 3 части - християнска, ислямска и еврейска - речникът (лексиконът; романът;странното нещо на лудия сърбин) проследява случки, свързани във времето с хазарската полемика, състояла се 8-9 век. Павич успява да поднесе нещо, което изглежда исторически достоверно, въпреки че в голямата си част е фикция. Историята е функция на художествената измислица, а не обратно.

Маниерът на писане е неповторим, изключително, изключително наситен с всичко. Много плътен, с много впрегнато въображение.

Аз четох мъжкия екземпляр. Има и женски. Разликата е в петнайсетина реда.
Мога да напиша още много за тази книга, но не точно сега. Което е за предпочитане в сравнение с хубавите книги, за които не мога да напиша нищо кой знае какво когато и да е. Останалото ще е в коментарите някой ден.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 83/100 - тялото Адамово