Пръстенов свят

Пръстенов свят
Лари Нивън
ик Аргус
цена: 2 лв на старо
страници: 1/3 от 414




Купих я в момент, в който ми се четеше нещо по-фантастично, по-старо и по-златно. Първата книга с Хюго и Небюла, все пак.

Книгата не е лоша, но не я дочетох. Твърде лековат адвенчър ми се стори, ок, сигурно това е класическата спейс опера.
Симпатичен главен герой, красива мацка, умен и пресметлив извънземен, буен и непредвидим извънземен, загадка в космоса, опасно пътуване. Личните интереси на всеки от тях са чудесна спойка при сглобяването на екипажа, авантюрата започва. Покрай така конструирани сюжети напоследък се сещам все по-често за книгите-игри. Предложение, загадка, риск, шанс, приключение.
Може би ако я бях чел преди 10 години, щеше да ме грабне.

Не мога да кажа нищо повече от това, явно не съм бил в настроение за “Пръстенов свят”. Повече от сто страници и никакъв интерес. Сигурно ставам мързелив, сигурно трудно задържам вниманието си върху нещо конкретно.
И за да потвърдя състоянието си, ето какво може да до/про-чета в скоро време, ако нещо не се прецака:
“Космосът да ти е на помощ, Александър” (много дълги изречения, много)
“Бръмбар в мравуняка” (хубав, гъделичкащ преход с “Обитаемият остров”)
“Хроника на птицата с пружина” (започва със спагети)
“Френски уроци” (английски кулинарен пътепис)

Цонко е писал повече за книгата.

И идете да гласувате, хора. Някои неща не стават само с четене.

Пътят

Пътят
Кормак Маккарти
ИК Новелон
Страници 244
Цена 12.90 лв.




Никога не съм попадал на друга книга, чиято рекламно-гъделичкаща част да е оформена от издателя толкова обемно и натрапчиво.
Двете страни на предна и задна корица, както и няколко страници от самата книга са нафрашкани с цитати от вестници и списания. Велика, грандиозна, връх, неповторима, задължителна, разтърсваща.
Хайде посмей да не я прочетеш.

Представете си Америка след неизвестен катаклизъм. Няма животни. Няма храна. Топлината е лукс. Фин сив прах поглъща настоящето и бъдещето.
Баща и син пътуват на юг, бутайки пазарска количка по пътя. Носят дрехи, пистолет с два патрона, пътна карта, случайно намерена храна и мъждукащата факла на надеждата. Промъкват се между болести, сив сняг, канибали и мисли за края.
Без завръзка, развитие, заплетен финал. Просто баща, който има син и момче, което има своя татко. Буря е и всеки е спасителна котва за другия.
“Пътят” не е първия постапокалиптичен роман, който съм чел. Но този е по-различен; силен и сериозен. Много чувствен. Болезнено нежен.
Текстът те кара да си представяш всичко, да усетиш пепелта и тишината, страхът и стенанието, потопената наполовина яхта и срутващите се черни стволове на умрели дървета.
Къси изречения, понякога трудна за различаване пряка реч, най-най-точните думи.
Трудно можеш да заобиколиш такава книга. И повечето силни думи за нея са верни.

Ако се чудите откъде ви е познато името на автора – той е писал и “Няма място за старите кучета”, с която братя Коен ме накараха да гледам без да мигам.

ЦИТАТ ЗА ЛИЧНА УПОТРЕБА: Помним нещата, които искаме да забравим и забравяме нещата, които трябва да помним.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 37/40 – прясна вода

Два погледа към личността на Атанас Буров

Два погледа към личността на Атанас Буров
библиотека "Полемики"
цена 2.84
страници 60




Преди 89-а година в България са циркулирали копия на записките на Михаил Топалов - Памукчиев, които той си води след разговорите с Буров.
Икономист, политик, банкер и какво ли още не, Буров има богата биография, няколко министерски кресла и доста натрупана мъдрост зад гърба си. Умира в затвора през 1954г.

След промените няколко редакции надушват ценната находка и издават записките, къде посъкратени, къде не толкова. Това издание е поорязано. Разбрах го, защото рзгърнах "Срещи с Буров" и по случаност попаднах на пасаж, който тук отстъства.
За сметка на това това книжле е побрало и един втори, различен поглед към образа на Буров - неговата дъщеря оспора автентичността на записките, твърдейки, че това не е езика и маниера на баща и. Прилага едно нежно писмо на Буров до внучката си.

Темите, които се обсъждат са най-различни - от скотовъдството в България, през политическата икономия и френското образование, до образите на някои министър-председатели и общественици от онова време.
Пиперливо, на места вулгарно и цинично, прямо и безпардонно - така е поднесена информацията.

ЦИТАТ ЗА ЛИЧНА УПОТРЕБА: глупак като мене

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 3/4 - из новата българска история

И, моля, идете да гласувате в неделя.

Фермата на животните

Фермата на животните

Джордж Оруел

ик Фама

111 страници

цена 7 лева

Една вечер старият шопар на име Майор (по паспорт - Красавеца от Уелингдън) разказва необикновения си сън на всички животни във фермата на Джоунс.

Кучета, коне, овце и гълъби слушат в захлас за свободата и възможността да живеят истински в благоденствие, а не да само да съществуват в окаяното положение на роби. Човекът, казва тлъстият оратор, само консумира, а не произвежда. Без неговата тирания, другари, всички ще бъдем равни, ще работим за себе си и ще бъдем по-богати.

След няколко дни Майор издъхва кротко, оставил след себе си мечти и последователи. А съвсем скоро един непринуден бунт прогонва хората от фермата. Животните от Старото имение взимат властта в свои ръце.

Повестта е много кратка, при по-пестелив формат страниците могат да се намалят наполовина (или да се точно 42, да речем). Ясна и изнервящо реалистична, предпоследната книга на Оруел многократно е разнищвана. Прасето Наполеон е Сталин, Объл е Троцки - това май е ясно доловимо.

Уж свободната животинска ферма затъва в демагогия, удобна идеология и жестока борба за власт. Заповедите се допълват и изменят, неудобните се обявяват за врагове, информацията дезинформира. Манипулация, фалшификации, страх. Всички животни са равни, но някои са по-равни от другите.

Подмяната е толкова изнервяща. Болезнено изнервяща.

ЦИТАТ ЗА ЛИЧНА УПОТРЕБА: Никое животно да не пие алкохол без мярка

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 17/21 - тактика, другари, тактика!

Само напред

Само напред
Майкъл Маршал Смит
ик ПАН
страници 281
цена 4500 лева




Още една порция Майкъл Маршал Смит. И за съжаление последна; на белия свят няма други негови фантастични романи.
Едно, две, три - и край! Нещо като Бари Хюгарт, но Смит поне не е теглил майната на всичко и всички и продължава да пише.

Има още една любопитна прилика между двамата - личното ми (дългогодишно и неволно) изследване на вкусовите рецептори у определен кръг читатели показа, че за най-добра книга на всеки от тези автори се смята първата прочетена.
Немного разтърсващото явление можем да обясним лесно с повтарящия се във всяка книга модел, който навярно грабва най-силно първият път.

И тук главният е единак, който си има вземане-даване с могъща организация. Докато се опитва да излезе от кашата и да разбере кой е отговорен за всичко, се сблъсква с котки, говореща техника (бяла и черна), паралелна реалност, кошмарни визии и тъмното си минало.
Фонът отново е футуристичен, любопитен и симпатичен. Мегаполисът е разделен на десетки Квартали според предпочианията на жителите им. В Цветния всичко е подчинено на цветовете - променящите цветовете си стени у дома и на улицата, терапевтичните програми във влаковете, облеклото. Червения е гангстерска зона, в която властва избуяващото иззад всеки ъгъл насилие, наркотици и секс. В Действения живеят, пардон - работят, работохолици, които не спят и не се хранят, за да се издигнат в йерархията. В Котки има само котки. В Стабилния управата лъже жителите си, че извън стените има радиационна пустиня, затова следващите 200 години трябва да останат на сигурно. Звук пък забранява вдигането на какъвто и да е шум на територията си. И т.н. и т.н.

Финалът не е типичен, някак странно до последната страница се излива миналото на героя, а самата сюжетна развръзка изскача от кутията бързо и само на половин страница. Последната страница.
Дотогава кошмарните картини от мястото, където всъщност се случват сънищата на всеки един от нас (всичко е обяснено в книгата) са обсебили всичко. Мрачно, сурово, странно.

Има и черен хумор.
Ако книгата беше моя, бих я раздавал. Тя обаче е на Копо, затова я пазя.

от днес въвеждаме и новата категория
ЦИТАТ ЗА ЛИЧНА УПОТРЕБА: Животът е един голям план Б.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 4/5 - Книжарница Старк

Обитаемият остров

Обитаемият остров
А. и Б. Стругацки
издателство 'Христо Г. Данов'
страници 214
цена неизвестна




Покрай скоро появилия се филм изскочи и нова порция дискусии, свързани с "Обитаемият остров". Авторов замисъл, тълкувания, скрити послания, адвенчър срещу философия, многоластови (извинявам се за израза) герои, преоценени с времето идеи, крайъгълни камъни в руската фантастика и отправна точка в разбирането на много други книги на Стругацки.
Няма дим без огън. Проверих лично защо се вдига такава пушилка за Прогресорите и Странниците (както всъщност се казва и сборникът, съдържащ три романа), а пък и имах едно на ум с факта, че в "Звездите са.." и "Звездната сянка" Лукяненко се заиграва с темата и творчеството на братята по принцип.

Книгата става за четене от хора на различна възраст. Което си е важно предимство, защото немалко хора са се разминали със стойностни книги заради закъснение или прибързване.
По-младите, както може би и хората с прекалено високи очаквания ще видят само приключенската страна на нещата. А философски настроените (както и съвременниците на авторите) ще започнат да нищят посланията, да търсят метафори и маскирани възгледи.
Аз си взех по малко и от двете възможности. Друг голям плюс е, че книгата е съвсем подходяща за препрочитане, когато пък евентуално човек може да си вземе и по много.

Сюжетът накратко: младеж попада на чужда планета и се впуска в битката между воюващите страни. У него има много плам, идеали, лековерност, 'морето е до колене', приятелство, отговорност, собствено мнение, собствен възглед за нещата, непримиримост, желание, 'защо, по дяволите', кураж и т.н.
Типичен симпатичен младеж. Всеки някога е бил малко или много Максим (така се казва), така че е привлекателен образ.
Той е истински. Останалите са сиви. Като в истинския живот, нали?

"Хищните вещи на века" все пак ми хареса повече.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 8/10 - 33 пъти

Изумление и трепет

Изумление и трепет
Амели Нотомб
ик Колибри
страници 118
цена 6.00

Още една кратка и очарователна книга на Амели Нотомб.
Майсторски сбит текст, който не те лишава от нищо важно. По-стегнат изказ в сравнение с Антихриста, същия интелигентен финал, но без реваншистката усмивка накрая. По-малко диалози отколкото в Хигиена на убиеца (къде ли пък са повече?!), но все така семпли и остроумни.

Главната героиня започва работа в японска компания на възможно най-незначителна длъжност. Докато балансира между влиянието на европейските си корени и непоклатимите японски обичаи, прави много грешки и успява да се сгромоляса дори под абсолютното дъно в служебната йерархия.
Намира си прелестен обект на обожание, около който почвата е комбинация от плаващи пясъци и блато.
Добродушно и без капка злоба или отмъстителност продължава да се старае и да прави ужасни гафове,финиширайки с четка в тоалетните.
Накрая смирено се сбогува с всички и получава признание в 3 реда.

Приятно изнервящите ситуации, в които привидно безобидни действия водят до катаклизми и комичен конфуз, всъщност разкриват много за Япония. Социалният живот е подчинен на непонятни за нас категории, а общуването си има строги правила, така че ако видиш някой да плаче или ако да се изпотиш, си е смъртна обида.
Животът е вкаран в рамки, всеки си знае мястото, традициите са точно това, което бяха.
И въпреки това всичко е много интересно и описанието му не отблъсква. Сигурно заради любопитството и желанието да опознаеш непознатото.

В Япония, разбира се, с изумление и трепет човек трябва да гледа императора.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 17/21 - wc стачка

Завладяването на Америка

Завладяването на Америка
Христо Пощаков
ик Аргус
цена 12 лв. (не съм плащал!)
110 от 383 страници




Не е тайна, че не се разбирам с творчеството на Пощаков. Най-вече заради претенциите за качество, което разни привърженици му приписват. Нямам нищо против някой да се изявява, продава и дори награждава, но изстрели като 'българският Шекли' наистина могат да убият някой невинен читател.
Започнах книгата максимално непредубеден, водих си кратки записки на последна страница, прочетох над сто страници и реших да споделя какво мисля по въпроса.

Има едно нещо, което винаги се набива на очи в една книга и много ме е яд, че не знам официалното му име. Аз си го наричам нехомогенност на стила и в общи линии показва, че авторът така и не е успял да хване един коловоз и да закара историята до края му.
Вагоните сменят цвета и формата си, пътниците мутират, гарите пътуват във времето. Дълго време никой не проговаря, изведнъж някой разказва тъп виц. Крайната дестинация е неизвестна. И т.н.

Такъв е случаят и сега: кралят е едновременно пародиен образ, но и класически храбър героичен шаблон.
Има деца и хумор за деца, а в следващия момент дебел чиновник стръвно чука девойка.
Високопарна приказност се редува с тоалетни битовизми.
Фентъзи обстановката се облагородява с подхвърлени хапки техническа информация за машинни детайли и индустриални процеси.
Натуралистичните, кървави батални моменти контрастират на фона на псевдовоенщината (армията готви гозби на цяла страница и спи на открито, защото не и остава време за опъване на палатки?) и инфантилната история като цяло.
Дълги, безобидни диалози за пръднята са последвани от натъпкан в две изречения месец на военни приготовления.
Опити за емоционална дълбочина се трансформират в плоска сърцераздирателност
Ни орел, ни рак, ни щука. И така историята няма облик, а авторът прилича на скучаещ разказвач, който във всеки един момент може да накара главния герой да яде боб против запек или пък да нареди клане на вражеското село.

Така и не мога да преглътна логическите недомислици и въпреки че част от тях могат да минат в графата 'пародия' (с мнооого уговорки), просто няма начин да добиеш нефт преди да си измислил огледалото. Което ме подсеща, че морският кораб имаше огледала за задно виждане... А кралят има лаптоп, който е снабдил с батерии за 10 години. Няма електричество, но има шлосери.

А за какво става дума всъщност: крал Барди, драконът Дзог, магьосникът Горо и Рок живеят в приказен свят, географски подобен на нашия. Били са веднъж на наша земя, в Холивуд, и оттогава мечтаят да се превърнат в местен аналог на Колумб. Организират пътешествие и отплават, за да откриват друг континент.
Имената по-горе не ви ли звучат като Гудо и Агудо от "Тошко Африкански" между другото?

"Завладяването на Америка" е безобидна книга, прилича на посредствена книга-игра. Без дълбочина, без каквато и да е идея. С изтъркани клишета, натрапчиви повторения и наръбен текст. Изпъчена героична претенциозност с гарнитура плоски, нашенски лафове.
Няма дори да споменаваме предговорът, който също е своеобразен литературен връх.

За финал ще цитирам едно изречение, което описва доста добре какво точно четох. И като форма, и като съдържание.

"загадъчното същество Кико, гургилът от неизвестния континуум"

Добре, нека си пише Пощаков. Има фенове. Книгите му се издават в чужбина. На задната корица някакъв испанец казва, че ако се е бил родил в САЩ, щеше да е култов.
Корицата и илюстрациите са на ниво между другото.
Но ако някой ще го хвали, моля нека е с аргументи, касаещи литературните му достойнства. Такива аз досега не съм чул. За сметка на това всички критикуващи биват обявeни за завистници. На какво завиждаме - не е ясно.

И за да не съм толкова добронамерен, ето един коментар на Пощаков в блога Копо, където бурно изразява несъгласието си с критиките. Така де, пикльовци с пикльовци.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 7/20 - киселец

Обредът

Обредът
Робърт Паркър
ИК 'Патриков'
191 страници
2-3 лева (на старо)




Някой няма ли да каже най-накрая, че чета Паркър прекалено много? Защото съм си приготвил едно 'ами, бързо го чета и ми е забавен, и лесен за възприемане; и в общи линии си почивам прекрасно с тия книжки'.

Спенсър отново е на улицата, в колата, край смълчани къщи, в опасна компания, на ръба на тигана.
Този път историята започва слабо. С всяка следваща страница нещата обаче се завъртат около все по-сериозни и мръсни теми, което добавя няколко нюанса сериозност в иначе забавните дни на бостънския частен детектив. Като цяло книгата е добра, една от най-добрите на Паркър, които съм чел.

Сюжетът накратко: ученичка бяга от дома и започва да проститурира във Военната Зона. Ядосаният татко не иска и да чува за нея, оплакващата майка обаче наема Спенсър. Той започва да души около няколко ученички, които се продават с плам и чувство за истинско призвание. Следите водят до подозрителен образователен деец, квартално ченге, няколко сводника, проститутки, порно деятели, наркомани - хедонисти и друга паплач.

Горчивият вкус от темата за проблемните деца, които остават завинаги на улицата, се разсейва леко на финала, където на около 3 страници е разположен най-веселият масов бой в историята на криминалните романи. Фактът, че статисти там са голи, доскоро консумирали се един друг, надрусани мъже и жени, само подсилва усмивките.
Самоирония, стегнат стил и Хоук за подкрепа. Предостатъчно.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКАЛА: 23/32 - харвардска подкрепа

другите от това тесто:
Дългът към отмъщението
Седем честни бандити
Версия Торнадо

Тайнствата на стената

Тайнствата на стената (Kingdoms of the wall)
Робърт Силвърбърг
ик 'Сталкер-1993'
страници: 382
цена: 4 лв. на старо




Книгата е издадена през далечната 1993 година. Как са успели да я купят, преведат и пуснат на пазара броени месеци след дебюта и в САЩ, остава загадка. Някакъв български демократичен финт, навярно.

И тук, както в Книгата на черепите, историята е изградена върху пътешествието на група поклонници към непознатото, мистичното и бленуваното.
Важен е пътят. Накрая има истина, за която не всички са готови.

Тук пилигримите обаче са странни същества, живеещи на чужда планета, сред влагата и топлината в подножието на гигантска планина. Ежегодно селището изпраща няколко десетки млади мъже и жени (в обичайното си състояние са безполови), които се отправят към върха на стената, където живеят боговете.

Сюжетът не е много уникален, а развръзката не изненадва. Но начинът, по който е описаното пътуването на способните на трансформация същества, е повече от майсторски.
Плътен стил, но красив, на място и достъпен. Не натежава на нито едно място, въпреки че е детайлен и много образен.

Главният герой, който е водач на групата и разказва в първо лице, като че ли не търпи кой знае какво развитие; промяната е в средата и странните Кралства по пътя, както и в реакциите на спътниците му.
Младежкият плам и вяра не отстъпват на излишни терзания и колебливи помисли. Напред и нагоре, с вяра и желание. Въпреки непосилните условия, въпреки трудностите.
Боговете са мъртви, да живеят боговете.

Пътуването към страшната истина всъщност е пътуване към себе си, към разбирането и опознаването.
И ако най-лесният извод е, че трябва да си скъсаш задника от катерене, за да я разбереш и приемеш, аз нямам никакви проблеми с него.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 17/20 - Огън на Промяната

Навье

"Навье"
Ивайло Иванов
63 страници

В опитите си да разнообразя начина, по който коментирам текстове тук, реших да се възползвам от познанството си с автора и набързо да скалъпим едно интервю.

Той (авторът) пита мен (читателят) каквото си иска. След като съм прочел повестта, разбира се.

Целодневната мейл кореспонденция изглежда така (цензурирана и олекотена версия):

Той: Беше ли чувал преди, че навлек всъшност е зъл дух, персонаж от българския фолклор?

Аз: Не, никога. Навлек за мен винаги е означавало досадник, неканен човек. Което не му пречи да е зъл дух, мор и чума, да. Чувствам се ограмотен.

Той: Как ти се струва творбата в сравнение с други подобни творби, базирани на българския фолклор и митология. Повиши ли интереса ти към жанра, или наопаки - разочарова те. А към фолклора въобще?

Аз: Честно казано, не съм върл привърженик на българските фолклорно-исторически фантастични писания. Не ми се четат суперменски разкази с реваншистки настроени фолк елементи. Не че съм чел точно такива неща, хм. Бърз пример: с таласъмските сборници се справям бавно. Относно (под)жанра - любопитен съм. Доколко такава фантастична среда ми допада и, разбира се, как я карат хората, които пишат подобни неща. Все по-добре се справят.

Той: Колко ти е близка/чужда тази действителност, която се пресъздава в Навье? Смяташ ли, че е автенчина, интересна, романтична?

Аз: Близка ми е по особен, сантиментален начин. Като спомен за отминало приказно време, в който обаче образите не са скопени черно-бели герои.

Той: Как преценяваш повестта спрямо други произведения от същия автор, които си чел? Различна ли е и как? Ако не - защо? Смяташ ли че този жанр и тематика са най-удачни за автора или обратно? Мотивирай се.
Аз: Абе, ти като в лексикон ми говориш и за себе си в трето лице, ще ме скъсаш. Правилният въпрос е: Я кажи, тази повест как я усещаш в сравнение с другите мои? Различава ли се (освен, че е по-добра)? И си признай - това ли е моя жанр или не?
Отговор: Това е най-доброто, което съм ти чел. Говоря за разказваческо умение - чете се лесно, интересно. Образите са много плътни и запомнящи се. Умело разказана, с умна развръзка, със силни герои. Какво повече? Мен ако питаш - продължавай. Най-малко с продължението.

Той: Какво ядеше докато чете повестта?
Аз: Мусака и ябълка. Разказът го прочетох между обедното хапване и следобедната закуска, на един дъх. На една хапка, един вид. Най-умело разказаната ти история досега.

Той: Завършена ли е повестта, или има отчайваща нужда от продължение?
Аз: Повестта има завършек. В момента, в който "забравих-и-името" отведе навлека, за да го обикне и усмири, всичко си беше на мястото. След това обаче ти си се изкушил и си започнал да пишеш какво става със Зайрян впоследствие. И след визията на съвременна София и хлапето в парка, трябва да пишеш още. Няма начин просто.

Той: Смяташ ли, че има нужда от множество бележки под линия за да бъде разбрана? Например - класическата представа за змеят (космически медиатор между битовото и трансцеденталното) не случайно играе роля на тиранин, който контролира цялата магическа сила на земята. Много читатели вероятно не биха разбрали защо на финала той помага на този който го низвергна...
Аз: От бележки под линия няма нужда. Не и ако се чете от българи. Не че ние знаем повече, просто ще се намерят хора, които ще мрънкат "Какво ми говори тоя за змейове, да не съм от Швейцария". И така.

Той: На кои читатели би препоръчал произведението и на кои не би?
Аз: E, тук е сложно. Ще го препоръчам на всички, които биха чели непредубедено повест в този жанр, както и такива, които нямат особен интерес, но са склонни да ми се доверят, че си заслужава.

Това беше. Спестих си няколко въпроса, но и така се усеща желанието на Ивайло да изпипа нещата, да разбере кое и как се е получило, а което не се е - защо и поради какви причини.
Така и не съм чел целия сборник, не мога да дам и линк (засега) за повестта.
Ако ми повярвате, че са се появили няколко десетки добре написани страници, в които става дума за България преди няколко века, група вещери и изчезваща магия, намерете начин да се снабдите с текста.

Смъртта ще дойде боса

Смъртта ще дойде боса
Андрея Илиев
изд. Феникс Дизайн
159 страници
6.99 лв.




Все повече романи на Андрея Илиев виждат бял свят и въпреки че познатите герои си отиват по един или друг начин (винаги с малко тъга и въздишки по отминали случки), нещата се случват все по-добре. Нови книги, нови много добре разказани истории.

Преди няколко дни с kopo и mishev обсъждахме книгитe на Андрея и пак опряхме до кратък, ясен, четивен (tere, amber!) и въпреки това въздействащ и наситен с неподправени емоции.
Стегнат и истински текст. Войнишки. Суров, осезаем.
Четеш и всичко се случва пред очите ти. Минаваш на бегом през историята, нещо стяга гърлото, друго разтяга устните ти в усмивка.

Отново има две успоредни истории, които се сливат чак в края. Две истории, водени в първо лице. Със сходна форма и противоположни като съдържание и съзнание на героите. Румен от Когато ангелите подивеят, вечно бившият, пак е в играта и отново заради Деков, който обаче остарява и избледнява.
Един мъж по следите на убиец от едната страна; от другата - нечистоплътен плужек, който така и няма да успее да поеме чист въздух. На финала се сервира закъсняло възмездие.

Не се подвеждайте по корицата с гола плът, пищов и +18 на корицата. Прочетете и тази.

Вампирите в българския фолклор

Вампирите в българския фолклор
Анатол Анчев
Леге Артис, 2008
цена 10 лв.
186 страници

Айде, оплюйте потребителя; и тази си я купих заради корицата. Приятно релефна, със сгънати навътре корици и ретро оформление.
А над заглавието със страшна сила виси 'Поредица К.Г.Юнг & последователи'.
Вампири и психоанализа. Кой каза oh yeah?

Началните страници понатежават заради дългите бележки под линия и нескончаемите психо-цитати, които се точат така чак до края. Любимка сред цитираните юнгиански капацитети в промишлени количества е някоя си г-жа Франц.
Като цяло психологията и фолклора (иначе тол-ко-ва симпатични играчи) не са се сработили добре на терена. Ту едното, ту другото изглежда като зашита с бели конци кръпка на фона на другото. Като вода и мазнина са.

По-интересно ми беше да чета фолклорната вампирска част. Какви са вампирите в българските поверия, защо се появяват, как живеят и умират, какво и на кого правят, кой ги вижда, как може да ги победиш. В кои приказни истории се споменават, какви архетипови образи се срещат там (тук г-жа Франц се включва с няколко психо-страници в чест на котките), как би изглеждала една вампирска история с по-съвременен изказ.
Прави се и уговорката, че за разлика от митологичните образи, в народните поверия на главните герои не се приписват обичайни човешки характеристики - те не се колебаят, не изпитват противоречиви чувства, не са заети с Егото си и т.н.
Тук логичният въпрос какво тогава ще им психоанализираме чезне в тежките финални страници, които чистосърдечно претупах.

Академичният привкус сигурно ще се понрави на капацитетите.
Ако пак реша да чета книга за български фолклорни създания, смятам да си спестя юнгианския поглед.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКАЛА: 5/9 - легендата Курт!

Фондация и Империя

Фондация и Империя
Айзък Азимов
СД "Орфия"
264 страници
цена 2 лв. (след 17 г. амортизация)




Началото на поредицата за Фондацията беше прекрасно и много, много обещаващо. Ненадейно обаче се оказа, че продължението е далеч от нивото на първата книга.
Затова с прискърбие ще споделя, че съм разочарован и май не си заслужаваше.

Чарът на позиционния сюжет, в който хората просто се срещат на различни места и дискутират, е позавехнал. Нови герои, нови проблеми пред Фондацията, но с по-скалъпени и плоски решения. Добрите пътуват, правят ялови опити, чакат.
Селдъновите кризи се решават скучно и доста нагласено, прозрачно дори. Без хитри ходове и прозорливи лидери.

Нищо общо със страхотната, идейна история в първата книга. Още повече, че предпоставките за дълга и увлекателна поредица бяха налице, мислех си, че Азимов знае накъде е тръгнал.
А капакът на всичко е корицата, която директно посочва кой е убиеца във филма.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 6/10 - муле

Черните лебеди

Черните лебеди
Богомил Райнов
Български Писател, София 1977
109 страници
1,80 лв. на старо





Купих я инцидентно, 15 минути преди да се кача в автобуса. Мислех си, че ще е нещо емилбоевско, соц007 и всичко онова, което помня от краткия си досег с книгите на Райнов, а то не е кой знае колко хубаво. Най-свежият ми спомен: група младежи искат да бягат зад граница, това могат да направят само безпътни, пропаднали типове, нали, а едната девойка дори е наркотичка!
Сгреших в очакванията си за сюжет, но като цяло резултатът е сходен - книгите на Богомил Райнов няма да са сред тези, които купувам заради името на автора. Но попритиснат от времето, собственикът на кашон с книги и празното настроение - може.

Тук героичният агент на идеологическия фронт е заменен с една тъжна, мълчалива балерина. Смачкана от ежедневието, вехнещите мечти, надцененият си талант и излъганите очаквания на баща си.
Светлият лъч - един напет челист, е помрачен от спомените за неразговорлив общински деец. Бъбривата съквартирантка и колежка е свежа, но примирена. А ролите в балета са отдавна раздадени.

Тегава и мъчна книга. Не че някой е длъжен да пише по друг начин.
Промъкват се размисли за изкуството, неговите предверия и недостижимостта му, напук на онези "10% талант и 90% труд, труд, труд". Песимистична, мрачна история, с привкус на неизбежност и обреченост.
Накрая се появява Шансът, истинско пиленце, което каца веднъж на рамото. И отлита.
Остават грамофонът, любопитните съседки и ежедневието. И плачът.
Изкушаващо, а?

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 13/20 - тук е доста хладно

Звездната сянка

Звездната сянка
Сергей Лукяненко
ик ИнфоДАР
443 страници
13 лева





За разлика от Студени играчки са звездите, в продължението не се наложи да се возя на виенското колело и ту да се радвам на висините на Лукяненко, ту пък да мърморя в ниското. Нещата се движат гладко в същия ритъм, на същото литературно, идейно и руско-вселенско ниво.

Плюсовете:
Интересен поглед върху личния рай и избора на живот, включително разумни причини в полза на подсъзнателния такъв; занемарен суперменски подход от първата книга; важни малки решения.

Минусите:
Великоруско скромничене; на места наивно и дълбоко душевно; побеждаваме защото сме най-съобразителни; важни големи решения; космически рицар в действие;

Повече и по-ценна информация може да добиете от копо и фил.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 14/19 - 300'000 възможности

Пощоряване

Пощоряване
Тери Пратчет
без издател
цена: 1.42 Мегабайта
страници: 504




Онлайн алтруизмът се оказва по-благонадежден от ик "Вузев". Въпросните издатели явно са го закъсали с новите книги на Пратчет и вече дори не буксуват енергично. А някои мили хора спретнали още един превод на български, за да потушат абстиненцията у всички останали. По-добре късно, отколкото в неведение.
След Дребнио волен народ сега си имаме и "Going Postal"; българското заглавие "Пощоряване" пасва идеално. Смея да твърдя, че преводът е чудесен, с много бележки от преводача и познаване на предишни истории и персонажи. Единственото, което липсва, е по-прецизна редакторска работа. На такива коне зъбите не се гледат, знам, но все пак.

Този път историята започва и свършва с Олян Ментелик (симпатичен измамник на едро и дребно), няма ги типичните за последните книги на Пратчет няколко паралелни сюжетни линии.
Анкх-Морпорк вони, ври и кипи, градската поща е потънала в прахоляк и птича тор, а семафорните кули на Голямата Магистрална Линия АД щракат денем и нощем. Прелюбимият ни Лорд Ветинари разказва на Олян няколко неща за Ангелите, Изборът и Г-н Помпа.
Следва чисто удоволствие. Има ли нужда да обяснявам колко е добър Пратчет? Добре, ето: мнооого е добър.

Често съм казвал, че във всяка своя книга Пратчет си харесва тема и я върти в ръцете си (образно казано), докато не оформи нещо едновременно оригинално, простичко и мъдро. Тук съставките на глината са монопол и дребни риби, класни мошеници, обвита в дим любов, забравени думи и всичко друго, което може да се намери в Анкх-Морпорк.
Готовата фигура прилича на пощенска марка, на която има надпис 'надежда, избор, сяра в чорапите' и шапка с крила.

В случай че и на вас не ви се чака за книжен вариант, пробвайте тук. Ако след време линкът умре, поискайте си.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 6/6 - с големи големи

Дори каубойките плачат - I част

Дори каубойките плачат - I част
Том Робинс
обединени издатели
199 страници
~10 лв. на старо




Преди време прочетох Вила Инкогнито и в момент на силно вълнение реших, че трябва ще прочета всичко на Том Робинс, което е издавано у нас. Всичкото се оказа всичко на всичко три книги. Всъщност четири книги, три романа. Каубойките е в две части. Впечатленията ми се основават само на първата.

Удоволствието от четенето е свързано основно със стила на Робинс. Което автоматично дисквалифицира книгата в дисциплината 'Книга за бързо четене в трамвая'.
Текстът е като симпатичен вулкан в горещ ден, от чийто кратер изригват каубойки, кадилаци и градински тоалетни. Облакът пепел е примесен с прахоляк от прерията, а лавата - с индианска кръв. А нейде в недрата всичко това е предизвикано от два могъщи палеца, с които можеш да хванеш на стоп каквото си поискаш. Дори катафалка и камила, да.
Ако на някого последният абзац му се струва излишно натруфен, ето опростената версия: Сиси Хенкшоу има гигантски палци, бяга от къщи и се превръща в легенда на пътя, където стопира всичко и всеки, непрестанно, с години. После се влюбва в художник с индианска кръв и попада в ранчо, пълно с каубойки. Край на първа част.

Тъй като съм склонен да нарека авторовия маниер на писане 'неповторим' (наред със забавен, мъдър, щур и култаджийски), не мога да предам кой знае колко от атмосферата.
А тъй като съм прочел само половината история, няма как да разкажа и сюжета.
Затова само ще споделя, че ми хареса много, въпреки високите очаквания. За вас, неизкушените, остава да потърсите книгата из кашоните. Но се пазете, капиталистите знаят, че е рядка и си умират да изнудват.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 49/61 - той, Графинята

Голото слънце

Голото слънце
Айзък Азимов
издателство Христо Г. Данов
224 страници
1.42 лв през 1984 / 2 лв. на старо сега




Нямаше да е лошо да имам по-ясни спомени за "Стоманените пещери" на Азимов. Защото сега са толкова размазани, че се чудя дали въобще съм я чел. А би било хубаво да съм я чел, защото "Голото слънце" е нейно продължение.
Напълно самостоятелна, умна и интересна книга. Но хронологически развиваща същия свят и герои.

Сюжетът, закачен на стената с няколко пирона:
Хората са разделени на Земляни и Космолити (Earthmen и Spacers в оригинал), едните са предците, закотвени на Земята в незавидно положение, а другите - властващи в космоса наследници, които презират корените си. Около тях щъкат позитронни роботи, подчиняващи се на трите закона на роботиката.
Илайджа Бейли е поканен/принуден да стане първият землянин, допуснат до друга планета, където трябва да разследва убийство, подпомаган от своя стар познаник Р. Данил Оливо (Р = робот).
Въпросната Солария е нещо като луксозна вила зона, превърнала се в място за постоянно пребиваване. На планетата всеки живее сам, контактува с останалите единствено с видеовръзка и се гнуси от живия контакт. Абсолютно стерилно общество без стадно чувство, което се е посветило изцяло на производството на роботи и, както става ясно, някои аспекти на неведомите заобиколни пътища при тълкуването на заповедите.

Звучи като кримка и от една страна наистина е така. Симпатична мистерия в добрия стар стил на детективския роман, в който прозорливият инспектор разпитва всички, сглобява парчетата, избягва смъртния капан и разобличава убиеца.
От друга страна обаче, тук отново има точна доза социология, политика, психология. И ми докарва киселини от желание да прочета всичко Азимово.

Различията на соларианското общество не бодат очите, защото от другата страна е инспектор Бейли, нещо като идеален агорафоб. Той живее на Земята, под куполите, в стоманените пещери. И всяко късче небе е изпитание.
По този начин светът не изглежда пресилено абсурден ("дай сега да пратим един нормален на планета, където не могат да се дишат, буквално") и каквото е имало за казване, се е чуло. Аз лично се изненадах при мисълта колко логически и морални дилеми могат да изпопадат при изтупването на прашасалите три закона.

Азимов пише много, много стегнато. И много, много умно.
И не натрапва нищо, не иска да плачеш на тъжните сцени, да се чувстваш по-хуманен, по-висок или по-тъп, отколкото си (ако обаче се чувствате несправедливо неинформиран за света, който населявате, това в началото е за вас, пак от дядо ви Азимов).
Този нечовек е написал повече от 450 книги. И всяка една, която съм чел, е била стопроцентов page turner, извинявам се за чуждицата (ще рече, яде се бързо и лакомо от кора до кора)

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 33/40 - добър соларианин!

Бленуващите кристали

Бленуващите кристали

Теодор Стърджън

Човешката Библиотека

108 страници

8 лева

Започваме с корицата, криволичим покрай хора и кристали и свършваме с друга книга на същия автор.

Новината е от неприятните: корицата не е хубава. Много синьо и дразнещо двуизмерна картинка с цветово решение от пети клас. Бих казал, че е 'детска', но дори детските книги имат по-привлекателен вид. В комбинация с нечетливия шрифт на задната корица, положението става много неприятно за читателите, за издатели, пък и за самия Стърджън (нали всеки разказва, за да бъде чут?).
Потенциалният читател, който се лута из рафтовете в кнжарницата, би се казал, че преводът, редакторската работа, пък защо не и самият текст отговарят на външния вид на книгата. И би сгрешил, обаче каруцата вече ще е на таван.
Вярно, корицата не е най-важното в една книга. Но книгите се продават в книжарници, където хората ги оглеждат, разгръщат и преценяват. Има ли поне една причина да избереш лице за книга, което, дори не знам дали да се извиня, не става?

На запад от българо-сръбската граница книгата изглежда така, така и така.

От книгата блика доброта. Не го казвам заради пълния с производни на думата 'човек' увод. Наистина книгата е за доброто у хората. Обикновената история на момчето, което бяга от дома и заживява в цирк, пълен с чудаци, пасва на лесно доловимото съпоставяне (любов-омраза, нормален-ненормален) и резултатът не закъснява - на злото, което иска да унищожи всички хора, се протипоставя човеколюбието и доброто. Свикнали сме със Злото и не си задаваме въпроси за произхода му (но лесно си обясняваме развитието му в благотворната почва на властта), а Доброто просто е 'правилно'. Някак не разбрах ролята на музиката и книгите за изграждането на истински Човек, но да обичаш и ненавиждаш, виж, това да.

Моята представа за добро (и зло, за да се откроява границата) и човешко не е толкова еднопосочна. Много лошият срещу пламъчето доброта в сърцето на по-слабия? Не.
Трябва да има битка вътре в теб, трябва да е ясно защо и как правиш избора, каква е средата около теб. Просто позициониранeто 'черно срещу бяло' придава един по-приказен, наивен облик. Сега се сещам, че ако трябва да посоча книга, в която има всичко по темата, пък и не само, ще е Черният обелиск. Ти, който още не си я чел, засрами се!

Ако аз трябваше да позиционирам "Бленуващите кристали" в някоя възрастова група, бих избрал учениците от 15 до 18.

Не че някой ме пита.

Сюжетът е семпъл, героите се помнят (поне 2 дни след прочит, гарантирам), чете се лесно. Дочуха се гласове за невероятния стил на Стърджън, но и тук, и в разказите от Върховният егоист, като че ли няма кой знае какви поводи за това. Май, май.

"От кръвчицата ти", например, е много по-силна книга. По-истинска, по-плашеща, по-интересна, по-въздействаща. Препоръчвам я на всички, а пък след вълнуващия финал като ви се гади, не го приписвайте на мен, а на Стърджън. Там е силен.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 13/20 - панци

Имението на Фарнъм

Имението на Фарнъм

Робърт Хайнлайн

ик Сиела

страници 356

цена 14 лв.

Никой не е започвал да величае и разисква точно тази книга, когато стане дума за Хайнлайн. А пък и аз не съм най-страстният му фен, така че нивото на очакванията, когато започвах книгата, беше много плодотворно - нулево.

И след последната страница бях прилично доволен. Който не очаква подарък, се радва и на соли за баня, нали? Не?

Началото беше трудно; първите петдесетина страници са колкото четивни, толкова и незабележителни откъм всичко, което може да ви хрумне - взривни идеи, неповторим стил или графично описан нудистки плаж.

Г-н Фарнъм е стабилен мъж на възраст, който си има впиянчена съпруга, синче адвокат, ведра щерка и чернокож прислужник, с който се държи като истински приятел и партньор на бридж. Г-н Фарнъм е построил и запасил бомбоубежище под къщата си по всички правила. Г-н Фарнъм си мисли, че червените ще натиснат оня бутон, след който Земята ще се промени. Г-н Фарнъм се оказва прав.

Във въпросното трудно начало лъха на познатия хайнлайнов милитаризъм (има една неразбираема тиранична сцена баща-син, която обаче в края се изяснява, така че му я простих в последствие), както и на недодялана любовна история. Когато мъж на възраст преспи с приятелка на дъщеря си и в пет реда, пълни с ох! и ах! се обясни в любов, няма как да не е странно. Доколко след това нещата започват да наподобяват живия живот, е въпрос на гледна точка.

История е разделена много осезаемо на две равни части.

Първата е тази, в която групата на Фарнъм оцелява след като тайнствено се е оказала в самотна долина две хиляди години напред в бъдещето. Труд и техника, пот и кръв, сълза и смях (щях да добавя 'лък и пушка', ама нещо.. тц). Психологическият профил на всеки един от семейство Робинзон добива плътност. Абсурдността на ситуацията (която не ни плаши, това си е фантастика все пак) не пречи на достоверните усилия на семейството - вода, баня, дрехи, храна, бременности. Всичко изглежда практически възможно и от време на време си казваш "Ей, тоя Фарнъм много начетен бе!". А след това "Ъ, Фарнъм си и военен по душа и това е!".

Втората част започва с появата на бъдещите владетели на Северна Америка, които залавят нашите хора и ги отвеждат в крепостта си, за да им/ни разкрият какви са правилата на играта - феодализъм, канибализъм, власт на чернокожите. Тази половина от романа на мен ми беше интересна само заради развитието на образите - синът с едипов комплекс, отегчената и неврозна съпруга, влюбената девойка, борещото се до дупка татенце. И, разбира се, фаворитът - внезапно добилият власт черен прислужник, от чиито недра изригва странен реваншизъм, бързо овладяна надменност и усещането за новото статукво като справедлива лотарийна печалба.

Следва бягство, преследване и финиш със забавна табела.

Който е очаквал нещо като 'Звездните рейнджъри' или 'Луната е наставница сурова', не е познал. Философията на първата и интересната история на втората липсват (липсва и оня изфантазиран Майк; стар спор). Но си има други неща. Раждащи котки, например.

Става. И се чете.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 36/49 - кард геймс индъстри

Платформата

Платформата

Мишел Уелбек

ик Факел Експрес

320 страници

8 лева

Купих си книгата поради две причини: споменаването на автора в блога на armydreamer по повод друга негова книга (заедно със Стрейндж & Норел!) и вероломно примамващата корица, в чийто дизайн сякаш дреме покана за изобретения и приключения, някакво ново Велико Техническо Откритие в, да речем, тропиците край самотна делта на застинала във времето река. Това първо впечатление се оказа стопроцентова заблуда, разбира се. А фактът, че корицата се мачка лесно, разбрах в последствие, но не ме трогна много.

Кориците-са-важни-в-началото. (за това ще си говорим пак, когато скоро пиша за новия Стърджън - тук и тук)

Значи, бързият и подлежащ на критики извод за книгопазаруването е: една препоръка и пленителен вид са достатъчни.

А за книга като тази не се пише лесно.

Много несимпатичен главен герой. Особено в началото, когато тази отчуждена, носеща се по течението натура, ми приличаше на неприятен бълбукащ вулкан отвътре и мумия отвън. В допълнение със снимката на автора от задната корица, въпросният френски чиновник (също се казва Мишел) се издига едно ниво нагоре по скалата на универсалната неприязън. И почти липсващата комуникация с други живи същества на първите страници е като контрастен фон за мислите му - болезнено откровени, сексуални, апатични, бавни, безперспективни.

Скоро обаче нещата се променят, животът придобива смисъл и въпреки че в нито един миг не съм се отъждествил с главния герой (което пък, казват някои, е важно условие, за да ти хареса една книга), действията и мислите му се оказват сякаш единствено възможно свързващо звено за всички аспекти на историята. В "Платформата" е фрашкано със социология, психология, еротика, икономика (особено туризъм), литература, география, религия и история. Пълнокръвно, а?

Историята започва с едно екзотично пътуване в Азия, което разказващият в първо число предприема след смъртта на баща си. Среща интересна жена, с която си пасват, и заживяват заедно, когато се връщат във Франция. Всичко бавно и сигурно кристализира в посока на спокойния и безметежен хедонизъм, необезпокояван от тълпи, работно време и безкрайна надпревара. Които би трябвало да са само стъпала към последното пътуване в Тайланд, където приказката ще свърши щастливо (нъцки).

Провокациите не са малко, романът е съвсем, ама съвсем съвременен и сума теми, които не обсъждаме (нищо, че табута нямало), явно бодат очи на публика и критици и какви ли не тънкообидни екземпляри.
За някои в книгата има твърде много секс. Не е много, но е доста.. графичен. Но на място. Категорично заявявам, че от тези сцени няма нищо излишно и допринасят до последния ред за усещането и оформянето на идеята.
Други твърдят, че нападките към исляма са прекалени, дори се е налагало Уелбек да се защитава в съда. Салман Рушди го защитава, явно.
Това-е-книга. В нея мислите и идеите са лични и логични. Аз им вярвам.

Книгата започва с цитата "Колкото по-отвратителен е животът ни, толкова повече държим на него; за нас тогава той се превръща в протест, в едно непрекъснато отмъщение".
Завършва с изгубения рай.
Някъде по средата Мишел чете Гришам и възпроизводително изцапва няколко страници.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 17/20 - масаж


ps - Ако на някой му се чете сериозен мегалитературен критически обзор на книгата - ето. Аз не можах да го прочета.

А утрините тук са тихи...

А утрините тук са тихи...

Борис Василиев
"Народна младеж" Издателство на ЦК на ДКМС
135 страници
1.43 лева (1973г.)

Андрея Илиев ми я препоръча преди време, а наскоро директно я пъхна в ръцете ми, явно досещайки се, че сам трудно ще стигна до нея.

Руска книга за Войната. Аз? Верно?

О йе!

Наистина бях забравил и името, и автора, помнех смътно само резюме на сюжета. Който след прочитане може да се обобщи така: Втората световна война, селце край съветската граница, в което са настанени войници. Старшина е длъжен да се справя с уникална ситуация - подчинените му са само жени! А въпросният взвод (или рота, или дявол знае какво; нали съм бос по казармените теми) му бива натресен, защото той постоянно се оплаква от това, че мъжете пият ракия и гонят момите в селцето.

В ответ се налага да командва млади жени, които отвръщат с хихикане и намеци, предизвикващи смях у всеки, освен него. ("Вдигнете си полите!" - заповядва старшината при един сериозен и опасен преход през блатото. - "Такава заповед няма в устава, другарю" - отвръща някоя по-устата девойка и всички се хилят).

След двайсетина страници нещата стават по-сериозни; двама германци (фашистът е звяр!) преминават границата с количества взрив в раниците си и се шмугват в горите. Старшината оставя най-опитната другарка в селцето, взима 5 девойки и тръгва подир вразите с идеята да мине по пряк и опасен маршрут, след което да залови диверсантите.

На следващите стотина страници историята е страхотна, наистина страхотна. И ако човек игнорира по-грубите патриотарски лозунги, останалото си заслужава без никакви уговорки.

Най-странното и същевременно най-ценното в повестта е обемът случки, действия и емоции, завързани и развързани върху толкова малко страници. При това с невероятно образен и семпъл изказ. Всичко е леко и простовато, а историята се запечатва в главата в детайли, с любими реплики и чудни сравнения. Действието е много стегнато, последователно, запомнящо се. Майстор-разказвач се оказва този Василиев.

Такива хора сигурно разказват адските истории вечер край огъня, за радост на онемелите слушатели.

Друг интересен факт, който ще остане в автобиографичните ми записки, е обаждането на Андрея, с което ме предупреди, че по книгата всъщност има филм, стар, черно-бял, с номинация за Оскар за чуждестранен филм '73 и ще го дават по еди-коя-си телевизия, уикенда, два пъти.

Аз го изпуснах, разбира се, хванах само неделната прожекция, последния половин час. Тъжната част.

И ме е яд, че черно-белите кадри не могат да покажат всеизвестната червенокоса девочка, пък била тя и с автомат в ръце.

Тъй като повестта се чете много бързо и леко (а аз знам, че всички сте много заети и без грам свободно време) и въпреки това в нея се случват сума интересни неща, ви я препоръчвам чистосърдечно. Ако се дърпате, ще ви я напъхам в ръцете.

Хо Хо Хо!

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 37/40 - коклюш зад ъгъла

Вечната война

Вечната война (The Forever War)
Джо Холдеман (Joe Haldeman)

Забелязвам, че всички започват да говорят за "Вечната война" с препратки към Хайнлайн и "Звездните рейнджъри". Явно е заради: космическите битки, войната с извънземни, пехотинците (= машини за убиване), войсковите сърдечни тръпки и изведените на преден план принципни съображения за войната като такава.
Аз само ще ви кажа, че двата романа са на противоположни полюси. На северния е Хайнлайн, с окървавените муцуни на белите мечки. На южния е Холдеман - там има симпатични пингвини, озонова дупка и онлайн радио. Промилитаристични идеи от едната страна (верно, подплатени с философия) и безмислена сеч и пацифизъм с по една нашивка от друга.
Тук-там се прокрадва мнението, че Холдеман е написал сци-фи аналог на "Параграф 22". По тоя въпрос мълча, защото на мен това никога нямаше да ми хрумне.

Джо Холдеман е астроном по образование, ветеран от войната във Виетнам; в момента преподава creative writing из университетите. Занимавал се е основно с преподаване, но през годините е бил библиотекар, музикант и програмист.
Тези неща не ги споделих в Камуфлаж, защото онази книга не беше чак толкова важна. Или поне не достатъчно, че да ровя в мръсното бельо на човека и да се напъвам да слагам линкове.

Военното минало на автора си казва думата и книгата, освен че е достоверна с атмосферата на налагана безрасъдна и глупава военна политика, се оказва и доста автобиографична. Като се почне с имената на главния герой (Мандела = Mandellah, = Man-de-lah ≈ Hal-de-man) и любимата му (което пък е едно към едно с това на истинската му съпруга), премине се през нежеланата мобилизация и се стигне някъде до завръщането у дома, където след войната всичко е някак различно.

Накратко за сюжета: редник Мандела става войник по силата на закон за спешно мобилизиране на млади и интелигентни мъже и жени, които трябва да станат елитa на земната пехота в космоса. Следват немалко страници обучение и суров казармен живот (и безразборен секс), а после идва и първата битка. Враговете са загадъчна извънземна раса, някак неразбрани, но все пак Враг.
Мандела и останалите се движат (и умират) в пространството посредством фантастичен финт, касаещ колапсарите и особена разлика в обективното и субективно време. Което води до: 'за мен това бяха 25 дни, а за вас - 20 години'.
След месеци се връщат на Земята, за да видят, че всички са се променили и остарели. На Земята всички са станали хомосексуалисти, за да се ограничи пренаселеността. После пак в армията (която изглежда като остров на нормалността, въпреки дървените глави, които дирижират парада), пак битки, любов, битки, край на войната и усмихнат финал.
Това е накратко.

Книгата е написана свежо и леко, с много хубави описания, кратки при това. Внушенията не са груби, просто абсурдите се трупат един след друг и те оставят сам да им се чудиш. Интересен писател е този Холдеман, да. Ето нещо като интервю с него.
А книгата е издавана на български, но ако не можете да си я откриете из кашоните, вижте линка по-горе (скрит в стилизираната дълга икона на мястото на корицата). И един съвет - не четете на разпечатани листове А4. Много е кофти.
А като стана дума за корици - ето как изглежда "Вечната война" на запад от Сърбия. Плюс нашенската.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 3/4 - МАЙНАТА ВИ, СЪР!